Когато преди около три седмици Сергей Станишев беше избран за лидер на европейските социалисти, това бе възприето у нас едва ли не с национален възторг.
Той получи множество поздравления, провъзгласи бъдната победа на лявото в Европа, и буквално издуха своите вътрешнопартийни опоненти в политическата маргиналия.
Надежда Михайлова го обяви за най-високопоставения българин; редица наблюдатели направиха съпоставки между очерталите се според тях две линии на поведение в левицата – про-руската, водена от Първанов – и про-европейската, водена от Станишев; правеха се дори догадки, че този избор е наказателен – и, че чрез него Брюксел всъщност извива ухото на Бойко Борисов заради многото сторени междувременно золуми – ерго, това е и бонус за следващите избори, на които ЕС ще заложи на лявото – като по-културно от неспасяемия десен популизъм у нас.
Цялата тази еуфория е, разбира се, обяснима. Все пак, става дума за лидерство във втората по сила европейска партия, а не за някакъв уличен пес. Освен това на фона на днешните управленски дивотии хората взеха да забравят, какви ги вършеха юнаците от коалицията 3-5-8 – поради което мнозина привидяха в лицето на Сергей Дмитриевич нещо като по-благоприличен кандидат за спасител български. Което, уви, не е – ама, съвсем не е така.
По-малко обяснимо е наистина, как европейските социалисти се решиха да поставят на своя политически връх потомък на най-висшата комунистическа номенклатура; човек, отгледан и възпитан в Москва (и защитил дипломна работа за бойния дух на червената армия), и премиер тъкмо на правителството, по време на което България напълно заслуженото се прочу като най-корумпираната страна на Стария континент (а също и като руски Троянски кон).
В някакъв смисъл да бъде направен такъв избор – поне от българска гледна точка – е наистина странно. За целта трябва да бъдеш не просто член на ПЕС, а направо песоглавец.
Можем, разбира се, и да го отдадем на обстоятелствата. Едва ли възможният избор е бил кой знае колко широк. Първо – за този пост по традиция се избират бивши министър-председатели – а сред левицата се долавя недостиг от такива. Второ – кандидатът трябва да е от малка страна, тъй като това гарантира известен неутралитет при спорове и конфликти между големите национални фракции (примерно, между френските и германски социалисти).
Трето – очевидно е желанието на левите да направят жест към страните от бившия източен блок – тъй като знаят, че именно в тези страни се крие сериозен стратегически резерв за левицата. При което Станишев може да се е оказал не само възможен кандидат – но и единствено възможният. За което свидетелства и фактът, че не само беше избран без никакви възражения за временен лидер, но и на редовния соц-конгрес беше единствената кандидатура.
Въпреки всичко обаче ми се струва, че това тъй единодушно негово избиране едва ли се дължи само на случайно стечение на обстоятелствата. А ако е така – можем да приемем само две хипотези – или че Станишев обладава изключителни лидерски качества – или че е разчитал на сериозни лобисти в средите на левицата, които са осигурили този избор.
Първата хипотеза веднага отпада: Станишев се провали с гръм и трясък след най-благоприятния управленски мандат в цялата история на прехода – след приемането на България в ЕС, съпроводено с огромен ръст на евпропейските инвестиции в момент, в който икономическата криза още не бе настъпила. Тогава основната грижа на социалистите бе не откъде да намерият пари, та да вържат бюджета, а как да ги похарчат (респективно откраднат).
Вероятно всички си спомняте сагата с милиардните бюджетни излишъци, обявявани в края на всяка година от министър Орешарски. И, въпреки всичко това – след неговия мандат БСП изгуби драматично, а парламентарното й представителство достигна до най-ниската точка от 1989 г. насам.
Остава втората хипотеза – и, ако я приемем за валидна, трябва да си зададем един-два допълнителни въпроса – например, на какво би могла да се дължи сериозната помощ, която българският соцлидер евентуално е получил при своя избор – и кому дължим лобирането в негова полза. Един въпрос, чийто отговор е почти невъзможен – тъй като задкулисието на европейските партии е точно толкова непрозрачно, колкото и това на българските такива. Обаче...
Лоша работа са това старите вестници. Особено, когато ги има във виртуален вариант. Ровейки се по съвсем друг повод в дебрите на електронното минало, попаднах на една интервю на Тошо Недялков, бивш зам. шеф на Държавната агенция за информационни технологии и съобщения (ДАИТС), публикувано в “Труд” на 14.04.2010 г. Зачетох се и се оказа, че в това интервю има едни твърде интересни неща, които се отнасят съвсем пряко към бившия министър-председател Сергей Станишев.
Става дума за гафовете, свързани с изготвянето на нови документи за самоличност – които са особено често обсъждана тема по това време. Вероятно всички си ги спомнят: денонощните опашки пред МВР-тата, хилядните номера на чакащите новите си паспорти с биометрични данни в тях, изнервените хорица, които заради гафа с тези паспорти губеха време и пари – и то понякога твърде сериозни пари, свързани с договори нейде по света, за където не можеха да заминат, защото...
Ами защото системата, разработена от “Сименс” за отпечатването на тези паспорти, просто не работеше според параметрите на сключения договор, и блокираше, ту по една, ту по друга причина. Тогава министър Цветанов съветваше хора, които няма да пътуват, да не си вадят паспорти, а Бойко Борисов се силеше да поиска от “Сименс” няколко милиона неустойка.
Проблемът е, че тази сума звучи доста благодушно на фона на парите, договорени срещу услугата на германския концерн. Става дума за 116 милиона евро – като се има предвид, че оценката на експертите на МВР за стойността на тази услуга през 2006 г. е била всичко на всичко 15 милиона. Разликата е повече от чувствителна. И става дума за нещо друго, по-съществено. Става дума за опорочен търг – и за политическа корупция на най-висше равнище.
Търгът е скандален, защото в него наистина участват най-големите и представителни концерни, разработващи този бранш. Като държавните печатници на Германия и Унгария, и френската фирма "Сажем", които – както посочват и българските медии тогава – са подменили над 70% от личните документи по света.
Въпреки това те са отстранени по скандален начин и въз основа на напълно измислени аргументи – което по-сетне се доказва и в съда. Вместо тях е предпочетена Сименс – но забележете – не германския концерн, а Сименс ЕООД, регистрирано в България дружество с ограничена отговорност, което не е издало и един паспорт.
Наистина дружеството е дъщерно – собственост е на австрийския клон на Сименс. Изборът на дъщерна фирма съвсем не е случаен. При евентуален провал на договора собствениците на фирмения капитал не носят отговорност – такава може да бъде търсена само и единствено от фирмата, с която е сключен договорът – и тъй като това е ЕООД, само в размера на нейния уставен капитал – който в случая е 793 000 лева.
Това не е предположение, а факт – който се потвърждава и от реакцията на Сименс-Австрия, когато договорът наистина върви към провал. Тогава говорителят на "Сименс-Австрия" Хералд Щокбауер заявява пред "168 часа" по телефона от Виена: "Знаем за случая в България. Извинявам се, но не мога да коментирам, тъй като целият проект за паспортите беше координиран от Сименс-България. Те отговарят за цялата комуникация по въпроса с издаването на новите документи за самоличност."
Изборът на дъщерно дружество, и то собственост не пряко на концерна “Сименс”, а на неговия австрийски клон, е особено скандален и по една друга причина. Към момента на договора “Сименс” се ползва с изключително лоша репутация в деловия свят – заради заведените срещу концерна следствени дела за корупция в особено големи размери.
В Германия компанията е разследвана за 1,2 милиарда съмнителни преводи, съд в Мюнхен присъжда 200 милиона евро глоба за корупционни сделки, като близо триста настоящи и бивши шефове на “Сименс” са арестувани във връзка с това дело; избухва скандал и в Гърция, където биват разкрити около 12 млн. евро подкупи за основните гръцки партии, изплатени през 1998-2005 г.; следват – валидни и до днес – нови подобни скандали в Латинска Америка...
При това положение изборът на “Сименс” – при това дори не оригиналният, а в някакво българско свое превъплъщение, пред най-могъщите компании в този бранш – като германската печатница Bundesdruckerei и френската Sagem, е – много меко казано – съмнителен.
И все пак е факт. Първият конкурс, проведен през април 2008 г., е провален с мотива, че нито една от кандидатстващите шест фирми не е имала изрядна документация. Междувременно се прави класическата корупционна хватка на предрешените конкурси – променят се условията на търга. И на 13 април 2009 г. - "Сименс" ЕООД е обявен за победител във втория конкурс и МВР подписва договор с фирмата за 116 млн. евро.
Останалите четири участващи фирми са отстранени с мотив, че не отговарят на изискванията. Другите компании заявяват, че са предложили по-ниски оферти – те обжалват пред съда – и се оказва, че версиите за тяхното отстраняване са изцяло несъстоятелни. Но, вече е късно – договорът със “Сименс” е факт.
Можем само да гадаем, на какво се дължи провалът на първия тур и странният резултат от втория. Не е зле обаче да си спомним, че поръчител е МВР. По това време именно – на 24 април 2008 г., Румен Петков подава оставка. В екипа на министър Миков се появява нов зам.-министър – и недовършеният търг попада в неговите компетенции. Това е Калин Славов, който до този момент е съветник на премиера Сергей Станишев. (Според някои мнения той е назначен за зам.-министър от премиера именно, за да реши въпроса с този търг.)
Именно тогава се променят драматично изискванията към участващите в търга компании – като се въвежда изискването за децентрализирано изваждане на документи за самоличност – а към паспортите се прибавят и други документи като шофьорски книжки например, за които изобщо няма изискване за биометрични данни – и които спокойно могат да се обновят по досегашния класически начин.
Подготвя се работна група, която разработва променените параметри – а след това дори криминално ги подменя, за да отстрани нежеланата конкуренция. Водещ тази група е не друг, а най-близката до министър-председателя фигура по това време – неговият съветник Росен Карадимов. В резултат цената на услугата набъбва – но се предполага, че в крайна сметка не би могла да надхвърли 100 милиона лева. Крайната сума в договора със “Сименс” ЕООД – България обаче е повече от два пъти по-висока. Причините?
Те се крият в два пасажа от споменатото интервю – където е скътана скромно и евентуалната връзка на тази корупционна сделка с Партията на европейските социалисти. Тук Тошо Недялков съвсем директно посочва следното:
“Ако потърсите в интернет, можете да видите, че на 10 март 2010 г. “Сименс” са кандидатствали за финансиране от Европейската инвестиционна банка на проекта, като са посочили обща стойност от порядъка на 45 милиона евро. И какво се случва с разликата до 116 милиона евро?”
Наистина – какво се случва с разликата до 116 милиона евро? Отговорът е очевиден: потъва в нечий джоб. Или в различни джобове – както вероятно е в случая. Бихме могли обаче, ако не да идентифицираме, то поне да си съставим хипотеза за един от тях. Би могло да се предположи, че основният печеливш от тази сделка все пак е концернът “Сименс” – каквито и комисионни да е раздал, ако изобщо е раздавал такива. Но отново – не германският “Сименс”.
Внимателните читатели навярно са забелязали, че съм отбелязал една дребна подробност – че “Сименс” ЕООД – България е дъщерна фирма на австрийския клон на този концерн.
Защо е важна тази подробност? Ами заради една среща, която се е състояла в кабинета на българския министър-председател през 2006 г. – и която поне донякъде обяснява последвалия странен избор. Интервюиращата пита следното: “Добре, но премиерът Станишев не може да не е бил запознат с тези факти, които казвате. Представител на “Сименс” не е ли идвал у нас?” Тошо Недялков отговаря:
“Присъствал съм на среща на Пламен Вачков с Бригит Едерер през 2006 г. в неговия кабинет. Мисля, че тя беше тогава в България по покана на Станишев. Едерер беше главен изпълнителен директор на “Сименс” - Австрия и отговаряше за дейността на компанията в Централна и Източна Европа. Доколкото си спомням, тя е била дълги години виден член и ръководител на Социалистическата партия на Австрия, а съпругът й - Ханес Свобода, беше по това време евродепутат и заместник-шеф на парламентарната група на социалистите в Европарламента. Интересно е, че в кабинета на Вачков не обсъждахме електронните документи, а какво са говорили при Станишев, не зная.”
Интересно, наистина. За какво ли пък са си говорили Сергей Станишев с Бригите Ердерер – жената, която се смята за една от най-високоплатените корпоративни служителки в цяла Европа, и чиято шеметна политическа кариера, преди да премине към бизнеса, протича не само в контекста на Социалистическата партия на Австрия, но и в битността й на министър по европейските въпроси – като именно тя води преговорите на Австрия за присъединяване към ЕС.
И дали пък на тази среща не е станало дума и за амбициите на Сергей Дмитриевич за европейски политическа кариера – за което пък съпругът на г-жа Ердерер, заместник-шеф на парламентарната група на социалистите в Европарламента, би могъл да помогне много, ама наистина много.
Едвин Сугарев
www.svobodata.com
