Във време, в което се водят всякакви кампании, чрез които жените да разберат, че не е нормално мъжете им да ги „превъзпитават“ с шамари; време, в което се опитваме да убедим всяко наивно влюбено момиче, че не е нужно момчето до него да му казва как да се облича, къде да ходи, да му преравя телефона всеки ден, защото то, същото момиче, има своите ПРАВА над самото себе си; време, в което се опитваме да убедим приятелките си, че обръщения от рода: „Ку*во ще си седиш вкъщи, казах!“ могат да бъдат произнесени само и единствено от комплексиран мъж с поведение на едър робовладелец, един чичко реши, че има право да се разпорежда с телата на всички жени в България. Този чичко реши, че единственият проблем на българската демография са жените, които правят аборт. Този чичко нарече всички жени в България „убийци“. Интересно защо никога не се произнесе по темата за мъжете убийци, които извършват най-тежкото престъпление поради ревност и виждания за абсолютна собственост над жените си.
Някой иска ли отново да ме попита с какво по-точно в 21 век са нарушени женските права? Средностатистическо българско момиче съм. Живея скромно, без лишения, но не бих казала, че имам възможност да си живея живота без едно наум за „утрето“ и парите, които може да не ми достигнат, ако днес си позволя да ги пилея. За разлика от повечето си приятели живея в България. Познавам добре правата И задълженията си. Знам, че ако реша да създавам семейство, ще мина през изключителни финансови затруднения. Знам, че няма да има кой да ми помогне да дам на детето си всичко, от което се нуждае. Също така знам, че държавата няма адекватна политика за подпомагане на семейства с деца, освен ако не са от съответен етнически произход. Е, изтеглила съм късата клечка да се родя в семейство на българи. Следователно на мен, като хипотетична млада майка, не ми се полага нищо. Ситуацията е ясна – избирам да изчакам с надежда някой ден да бъда достатъчно финансово неограничена, за да мога да полагам адекватни грижи за бъдещото си дете. За две или повече не знам дали някога бих могла да се грижа пак от финансова гледна точка. На фона на цялата тази картина, един мъж иска да ме държи отговорна за намаляващото население в България. Този човек иска да се чувствам длъжна да родя деца, които няма да имам възможност да отгледам. Този човек се опитва да наложи идеята, че утробата ми не е част от мен, не е моя собственост, а е собственост на същата тая държава, която няма намерение да се погрижи по какъвто и да е начин за плодът, който ще се появи от същата тая държавна утроба. Но аз, разбира се, съм длъжна да родя под часовник и може би държавна заповед.
Сега предлагам да си представим, че забременея. Да си представим, че въпреки всичката държавна неразбория, с човекът до мен сметнем, че бихме могли някак да свържем двата края (с помощ от роднините поне до трето коляно, разбира се). Представяме си – бременна съм. Разбирам обаче, че с детето, което расте в мен има сериозен проблем, който налага прекратяването на бременността преждевременно. Поставена съм пред избора да отглеждам дете с куп сериозни увреждания, за които, държавата не само няма да помогне финансово, но няма да осигури лечение и рехабилитации, или да позволя прекратяването на бременността с надежда следващия опит да бъде успешен. Да спрем за момент. Все още говорим за решение, което аз трябва да взема. Все още говорим за изключително тежък момент, който ще афектира психиката ми доживот, независимо какво решение взема. Все още говорим за момент на неистова психологическа болка (защото физическата губи значение в такива ситуации). С най-дълбокото ми уважение към майките, които избират да родят и отгледат такова дете, въпреки всички трудности, има и такива, които избират алтернативата за прекратяване на бременността. Сега да си представим, че в моята хипотетична ситуация аз избера именно прекратяването като опция. Мисля, че няма здравомислещ човек, който да си помисли, че бих взела това решение с усмивка и лекота, няма и такъв, който да мисли, че след събитието ще имам напълно здрава психика и че няма да се самообвинявам. В такъв момент дали би ми помогнало, на мен и на останалите жени като мен, да чуем, че сме убийци и да бъдем сочени с пръст? Ами ако нямаме изборът като алтернатива, а просто се наложи без право на глас от наша страна, защото от това зависи нашият собствен живот? Отново ли сме убийци?
А убийца ли е жената, която избира да не роди дете на своя насилник? Убийца ли е тази, която е била подложена на тормоз и насилие, които ние не можем дори да си представим? Как можем да обясним на такава жена, че тя е длъжна преди всичко да мисли за демографията в страната? Как можем да я накараме да полага грижи за същество, което цял живот ще ѝ напомня за случката без дори да е било виновно? Или ще й препоръчаме да го остави в дом и то да живее под социални грижи без семейство и свое „вкъщи“ само и само да осигурим още един човек в страната?
Най-тъжното в цялата ситуация е, че всичката тая каша идва от устата на господин, който реално би могъл да се заеме с каузата за подкрепа на българските семейства. Този човек би могъл да помисли по въпроса как да бъде спрян процесът по изтичане на мозъци от страната. Би могъл да помисли и по въпроса за подкрепа за развитието на талантливите българчета в различните направления и осигуряването на адекватна обстановка за младите специалисти в България. Най-лесно е да излезе и да крещи какви убийци са българските неосъществени майки. Още по-лесно е да обвини чувствителна група в обществото. Но ако търси лесния път, значи за пореден път затвърждава тезата, че си е объркал професията.
Автор: Габриела Михайлова
