Тази Олимпиада е най-тъжната, която сме гледали. Трябва да засвидетелстваме уважение към всички наши спортисти, които са отишли в Рио, защото искат да се състезават за страната ни и да дадат най-доброто от себе си.
За наше добро е обаче да бъдем обективни.
Много голяма част от българските олимпийци са посредствени спортисти. Те никога няма да направят нещо голямо в кориерата си, защото просто не са големи таланти. Скоро няма да можем да разчитаме на малкото ни останали величия като Ивет Лалова или на броящите се на пръсти млади надежди като Елица Янкова, сестри Стоеви и Линда Зечири, която дори няма постоянен треньор, защото не може да си го позволи, и който я "тренира" през Skype.
Много от останалите ни спортисти не са достатъчно добри. Просто толкова могат. И е може би време да се запитаме каква трябва да е стратегията ни на ефективност - да изпратим, както сега, 50 души, от които на магия един я вземе бронз, я не, или да направим като Косово - 3-ма атлети на кръст, но едната - олимпийска шампионка.
Защото количествените провали обезсърчават. Много българи гледат тази Олимпиада с нарастваща тъга, защото всеки ден българи излизат да се борят за добро класиране и всеки ден губят.
И проблемът е в нас. Защото спортното ниво е отражение на състоянието, в което се намираме като народ.
Снощи гледахме 3 - 4 финала или полуфинала на сърбите. То не беше волейбол, не беше баскетбол, водна топка, таекуондо... Проверете представянето досега на останалите балкански страни, с които можем да се сравняваме - Гърция, Хърватия, Сърбия, Румъния, Словения. Изключваме полудържавите Босна, Македония и Албания. И за наше съжаление, НЕ изключваме Косово. Всички, без изключение ни водят с толкова, толкова повече медали. От всякакъв цвят.
И затова сигурно има причина. Надали Сърбия е по-богата и дава повече пари за спорт. Надали в Сърбия не крадат от парите за спорт. На Балканите сме все пак.
Значи има нещо друго. Сигурно има причина Сърбия, Хърватия, Черна гора и др. да са с толкова много, различни и успешни представители в отборните спортове например. А ние да сме без нито един отбор. Изключвам ансамбъла по художествена гимнастика, момичетата са извън всякакви критики и съмнения.
Дали в тези страни няма просто повече отборен дух? Дали там хората повече обичат, отколкото мразят страната си? Дали на мнозина им пука кое как става, къде отиват парите? Дали има по-мотивирана система за издирване и задържане на таланти?
Може би. Причината със сигурност е някъде между тези отговори. Защото ние не сме по-лоши, по-слаби или по-некадърни. Просто нещо правим грешно.
И можем да се надяваме този провал на Олимпийските игри да се окаже за добро. Не успяхме да ударим дъното, защото Елица Янкова ни спаси. Но сме способни да го ударим. И ни остава да се надяваме, че оттласкането нагоре след това няма да ни отнеме твърде много време.
Може би е нужно да се провалим тотално, за да разберат някои хора, че филмът, в който едни пари за спорт изчезват или се използват неефективно, не може да продължава. Че из всички федерации се е насъбрала толкова много тиня, която има нужда да се разчисти из основи, за да може българският спорт да започне начисто. Че е важно държавата да положи целенасочени усилия да издири своите таланти, а не да разчита на божията намеса те сами да намерят своя път към залата.
Засега важното е да не се отчайваме. Да престанем да си казваме, че сме некадърни, че за нищо не ставаме и ще нямаме бъдеще. Защото, когато на един човек и на един народ му се повтаря непрестанно, че е провал, той често започва да го вярва. Затова е важно да си върнем вярата в себе си, да си върнем обичта към България и малко да се ядосаме. За да изискаме мафията, задушаваща спорта, да бъде ликвидирана. И повече да не гледаме Олимпиади с натежали сърца.
Автор: Десислава Любомирова
