Антим 1, Петко Рачев Славейков, Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Проф. Александър Цанков, Александър Малинов… А в по-новите времена – Стефан Савов. Това са имена на председатели на Народното събрание на България, които трябва да помним, от които можем да не се срамуваме. Останалите – от Васил Коларов и Георги Дамянов до Цецка Цачева и Цвета Караянчева… Извинявайте, че ги споменах!
Българският парламент в своята не дълга история /още няма век и половина/ се развива, за съжаление, по спиралата надолу. Могат да се посочат много причини за това. В последните години обаче институцията деградира потресаващо, боледува тежко, изглежда сякаш е на смъртно легло. И основната причина за това е дългогодишното демонично доминиране на ГЕРБ. И по-точно – целенасоченото разрушаване на морала, законността и институционалността в държавата от Бойко Борисов, симбиоза между пожарникар, телохранител, „съдебно доказан лъжец и клеветник”, а според информация от американски източници – човек, „свързан с престъпни схеми и тежки криминални дейности”.
След протестите срещу ГЕРБ през 2020 година и техния електорален срив, в предните три парламента се появиха най-после две нормални председателски лица – Ива Митева и Никола Минчев. Млади, нормални, без видими зависимости, готови за работа в съответствие с етичните норми и законите на страната. Да не повярва човек! Особено ако си припомним ибрикчиите на Борисов, за които стана дума по-горе. Още веднъж, извинявайте!...И така, до скоро изглеждаше, сякаш законодателното тяло бе намерило все пак сили да лекува своята непотребност и заеме мястото си в обществото. Почти повярвахме в това, почти забравихме миналото.
И тогава, изведнъж, като в лош сън, пропаднахме в забравеното /почти/ минало. За председател на Народното събрание бе избран одиозния скулптор Вежди Рашидов. Освен, че е предан на Вожда Борисов, той е разпознаваем с прегръдките си с мутрите от прехода Карамански и Илия Павлов; с кървави публични схватки с представители на органите на реда; с разпасаното си и безочливо демонстриране на парвенюшки лукс пред очите на гражданите през гладната зима на 96-та, сред мутри и печени прасета в ресторант „България”; с прозвището „Първи Мултак на годината”; с публичната защита на Пеевски. На всички е ясно, че неговото избиране на този пост е една бутафория, която трябва да помогне, да прикрие, да обслужи – сещаме се кого. Този шоков избор бе подкрепен от ГЕРБ, ДПС, БСП и БВ, но официално бе предложен от Корнелия Нинова. Тепърва ще стане ясно какво тази жена, която до този момент старателно се прикриваше, е получила за публичното си приобщаване към статуквото. Впрочем, не бива да забравяме, че изборът на Делян Пеевски за председател на ДАНС през 2013 година, предизвикал масови протести, бе отново предложение на БСП.
Изборът на Рашидов говори за едно. Обществото ни не просто продължава да боледува. Болестта му е срамна, защото срамните петна в биографията на един парламентарен председател са срамни петна за всички нас, за цялото общество.
Когато цар Петър Първи умирал от гонорея/трипер/, едва на 53 години, на смъртното си легло той посочил жълтеникавите гнойни петна по бельото си и казал: ” Когато триперът е в семейството, страдат само близките. Но когато триперът е в двореца, страда цял народ”.
Днес нашето общество боледува от дълбока, социална, срамна болест. И, да – за съжаление, гонореята е само метофора за политическия разврат, на който сме свидетели, както ние, така и децата ни. Боледуваме от безверие, безхаберие, бездушие, апатия. Иначе как да си обясним празните избирателни секции, които позволиха в парламента да нахлуят десетки стари и нови орки и прочие тарикати, интересчии, амбулантни търговци, все персонажи, гласували за новия председател на Народното събрание. Останала ли е съпротивителна енергия в оредяващото ни и слисано общество? Ако е така, след избора на Вежди Рашидов площадът трябва да е пълен с хора, както това се случи след опита да бъде предложен Делян Пеевски за председател на ДАНС. Ако е така…
Е, да ни е честито!
Автор: Калин Илиев
