В петък парламентът трябва да гласува декларация за признаване на арменския геноцид.
Това далеч не е първият опит България да признае геноцида от 1915 г. Предишните са все неуспешни. За първи път обаче има съчетаване на 100-годишнината от трагичните събития и масирана международна кампания, която подкрепиха авторитети като папата и ЕС.
Австрия и Германия също узряха за идеята за признаване на геноцида.
При нас узряването е по-трудно. Основно, защото имаме Турция за съсед и ДПС за основен политически играч.
И сега въпросът е какво споделя България повече - европейското разбиране, че една такава жестокост трябва да бъде призната и приета, или страхът от зависимостта си от една партия, имаща силата да определя ценностите, които изповядваме като държава.
На Балканите признаването на вина е трудно. Дори да е безспорно. Така сърбите не искат да признаят за етническите прочиствания. Така и Турция не иска да признае хладнокръвното избиване на милион и половина арменци в Османската империя. Дистанцията на времето на Балканите няма значение. Вината, дори извършена от други, не се признава, защото на този акт се гледа като на принизяване, дискредитиране и унижение. А не, както би трябвало - като на справедливост, възмезвие и белег за достойнство. На Балканите има фундаменталното неразбиране, че не си виновен за грешките на други и затова е редно да ги признаеш. Напротив - тук миналите грехове се наследяват и мултиплицират. Което е и причината регионът да е натоварен с толкова тежък товар на непосилно минало, от който не желае да се освободи, въпреки че е за негово добро.
Ние имаме историческата съдба да не сме грешали така спрямо други, но да сме преживели такава жестокост спрямо нас. И би трябвало да е лесно да разберем арменците. И би трябвало да настояваме истината на бъде публично призната. Не защото арменският геноцид е най-големият проблем на държавата. Но защото е редно да започнем да възпитаваме у себе си стремеж към истината като цяло. Политическите интриги и зависимости са факт, който би било хубаво да се стремим да игнорираме.
Защото държави, в които истината е ценност, живеят по-добре.
Автор: Десислава Любомирова
