Хайде сега да хванем трола за рогата - както го направи сайтът Биволъ, благодарение на завидните умения на специалист, като нашия сънародник Атанас Чобанов, чийто професионализъм в разшифроването на заметени компютърни следи не оспорват и най-ядосаните обекти на неговото внимание.
Атанас Чобанов преподава компютърна лингвистика в Париж и някои уроци на самозабравилите се властници в София чрез разкритията на своя сайт Биволъ.
Моя скромна милост съм далеч от неговите познания в компютърната област и не смятам за „срамно” да си го призная. Но пък тъкмо убедеността ми в професионализма на познавачите ми помага да се позовавам на фактите, поднесени от специалистите.
Според мен разкритията за манипулациите на обществото от страната на червената пропагандна машина, поднесени от Биволъ, текат по два канала.
Част от тях, като електронната кореспонденция на Светлана Шаренкова например, са поднесени на тепсия от анонимни, но явно вътрешни хора с достъп до нейните тайни, а други, както при ситуацията с разбития имейл на червената евродепутатка Илияна Йотова …също най-вероятно са осветени от раздразнени сътрудници, които обаче са постигнали целта си чрез хакерска атака.
Репликата ми е към онези, които намират за неетично да се чете чужда поща, в което са прави, но по принцип. Ако се вгледаме обаче в принципа, приложен към практиката на журналистиката, която борави по неволя и с анонимни източници, можем да се замислим дали пък случайно не става дума за удобно извинение да не се посяга на едни свещени стогодишни крави.
Щеше ли да има „Уотъргейт” без журналистите от „Вашингтон пост” да се доверят на анонимните източници?
Такива въпроси не измъчват т.н. журналисти в страни с така наречена демокрация ( „народна”, както беше в НРБ), защото държавата се е погрижила да нямат грижата да решават сами подобни трудни дилеми, съдържащи рискове. Забранено е и толкоз!
Демокрацията обаче е сложно нещо и понасянето на лична отговорност при решения на ръба на опасността от подхлъзване е сред съпътстващите свободата усложнения в живота на свободния журналист. Свободолюбието е заложено в човека, но далеч не всеки е готов да плати висока цена за отстояване на свободата (си), рискувайки понякога да я загуби в търсене на истината.
Преценката как се борави с анонимността по отношение на разкрития за подмолите на политиката (и престъпността!) не може да се дефинира лесно по учебник, макар да има правила в етичните кодекси на медиите по света. Едно от тях гласи, че при използването на анонимни източници това трябва да бъде изрично посочено от журналиста, за да сe избегне манипулирането на аудиторията.
Именно на тази база Етичната комисия в електронните медии (на която бях заместник-председател, но не участвах в обсъждането и гласуването по казуса) прецени единодушно в решението си от 12-ти октомври 2006-та, че водещият на предаването „В десетката” не е нарушил етичните правила, задавайки въпрос за имотното състояние на президента Георги Първанов на базата на анонимен източник, след като изрично ( и многократно) е подчертал анонимността на твърдението.
Както виждам, в случая с разбития от хакер(и) имейл на Илияна Йотова, макар и с елементи на възмущение от деянието, българските медии прецениха съдържанието на електронната й поща за достоверно и заслужаващо внимание по отношение на начините, по които БСП използва „граждани” под наем да й чистят анонимно столетния образ в българските медии.
Защо обаче категорично отказаха да направят същото- макар и с обичайната леко театрална погнуса от неморалността на надничането- и по отношение на също толкова скандалните разкрития от изтеклите напълно достоверни като податели и адресати преписки от електронната поща на Светлана Шаренкова, която беше цитирана от агенция ПИК да се ограничава с оправданието, че не е изпращала подобни неща (оставяйки отворена възможността някой друг да ги е изпращал от нейния компютър)?
Шарекнова нарече „художествена измислица” публикуваните в ivo.bg нейни излияния срещу Станишев и семейството му, като и страстните и самохвалства как е „направила” президента Георги Първанов „лице на отношенията с Русия”.
Твърденията й за „художествената измислица”, макар да кънтят на кухо от километри, бяха приети на вяра от българските медии с издайническо единодушие (а после се сърдят, когато някой обобщава за жалкото състояние на медийната свобода в България). Обслужиха я с мълчанието си- точно както и при случая с анонимния въпрос към президента Георги Първанов дали е получил два мезонета подарък от свой спонсор.
Понеже скромността ми не позволява да си мисля, че медийният бойкот на направените в ivo.bg разкрития от преписката на Шаренкова в интернет са общобългарски медиен заговор (не ми е известно например друг вестник, освен „Ретро”, да е цитирал случая) срещу скромната ми личност, трябва да има някаква друга причина. И тя едва ли е в изключително високия морал на внезапно оперираните от порока на воайорския си апетит медии, които душат иначе за какво ли не, но когато стане дума за петата колона в България потискат този свой необуздан нагон със севернокорейско единодушие.
Излиза, че хакерската атака е по-легитимен метод за легализиране на една тема от общонационално политическо значение, отколкото е също толкова достоверното позоваване на неоспоримата откъм всякакви електронни белези и поднесена на тепсия истина за задкулисието на хората от проекта АБВ в БСП - истина за интригите, инструктажите и манипулиранията на вътрешнотпартийните боричкания с методи, с методи, прилагани явно и на национални избори.
Изобщо у нас се шири удобната практика да се вярва на властници- с днешна и стара дата, вместо на техните критици, когато опре до критичната ситуация на дуела дума срещу дума.
Нещо повече,например обектите на вербуване на от страна на ДС през десетилетията на комунизма биват разпъвани на кръст именно според оценките- устни и писмени- на онези, които са ги вербували , а в някои случаи направо са изнасилвали духовно рекетирани от тях хора, за да си получават заплатите за добре свършената работа.
Днес донесенията на професионалистите от комунистическите тайни служби са любим източник на вдъхновение за всеки, който пожелае да се разправи с неудобен опонент, попаднал някога в мрежите на ДС (доброволно или не, но в подчинено положение на другарите офицери, тачени като любими събеседници и авторитети от българските медии, в които иначе по закон е забранено ченгета да заемат ръководни длъжности, а тъкмо такива ръководят шумно за носа общественото мнение като най-опитни бойци на шумния фронт).
Хак ни е с такива хакери, разбили трайно формулата на легитимността в българските медии: трябва да си полковник или най- общо казано – офицер от ДС, за да си уважаван, ценен, направо обичан от състезаващите се за твоето студийно благоволение медии. Всички останали, ако не са толкова легитимни, си остават анонимни до второ нареждане.
Автор: Иво Инджев
Статията е публикувана в kafene.net
