3 март е новото начало за България. Новата надежда. Денят, в който си спомняме, че сме се преборили, за да ни има. Денят, в който започва дългия ни път обратно към себе си и към възстановяване на всичко онова, което можем да бъдем.
Празниците са нещо хубаво, защото всеки народ има нужда за малко да се откъсне от ежедневието си, за да се свърже със своите корени, да се почувства горд, да се почувства щастлив и да даде воля на всичко онова, което подтиска през останалото време.
Празниците обаче са и времето, в което е добре да си казваме истината.
Истината е, че българският народ днес не е щастлив народ. Не е спокоен, не диша леко. Постоянно го мъчи въпросът защо на него щастието не му се получава. Защо другите успяват, а той не. Защо все го лъжат, крадат и унижават. Защо търпи. Защо не може да бъде единен. На дни като 3 март успяваме леко да заглушим тези терзания, но въпросите без отговор остават. И те нямат почивен ден.
Малко се замисляме за съдбата си като народ. Дни като днешния са добър повод.
Малцина си дават сметка, че народите са като хората. Всичко, което се случва в една държава, абсолютно всичко, е проекция на нейния народ. А той не е нищо друго, освен съвкупност от много отделни, индивидуални личности.
Има такива хора - които се възстановяват трудно и бавно от травми. Българският народ е такъв "човек". И за съжаление, в новата си история той е преживял прекалено много травми.
Хилядолетният период на българите като категорично смел и достоен народ приключва през Средновековието. Тогава идва първата ужасяваща травма - 5-вековното турско робство. След Освобождението за много кратко време България преживява няколко войни и губи всичките. Тогава идва и последната травма в новата ни история - периодът на комунизъм.
Българският народ не е имал времето да се възстанови напълно от нито една от тези травми. Затова днес живеем с последствията от всички тях.
Да, българският народ е станал страхлив. Не смее да защити правата си, не смее да излезе на улицата, не смее да недоволства масово и мощно. Когато обаче векове си бил заплашван, насилван и репресиран, смелостта става лукс, който не можеш да си позволиш. Когато всеки път си влизал в битка с цялото си сърце и душа и си губел всеки път, отчаянието те завладява. Когато цял един строй е надвиснал над всичко, което имаш и на което държиш, започваш да се чувстваш безсилен и обречен.
Да, българският народ е станал черноглед нихилист. Когато всичко, което ти се е случвало от векове насам, е било предимно болка, загуба и страх, да очакваш винаги лошото става твоя втора природа. Негативизмът на българина е защитен механизъм. Той е бил разочарован толкова пъти, че за да се опази, е подготвен винаги за следващия.
Да, българският народ трудно се обединява. По начало у него индивидуализмът е силно застъпен, но при нужда е знаел как да бъде единен. Когато обаче човек е травмиран и когато се бори с трудности, другите престават да го интересуват. Всеки води битка за собственото си съществуване и общото остава някъде назад. Ако към това се прибави и приучаването към масово недоверие и съмнение във всеки, породено от опита в близкото ни минало, картината, в която всеки е сам, става пълна.
Важно е обаче да вярваме, че българският народ ще успее да се възстанови, да се излекува и да се върне към себе си. Той е като папурите край реките. Ако прекалено дълго си го мачкал и притискал към земята, когато го пуснеш, той не се връща веднага в естественото си положение. Първо прави един мах далеч настрани - далеч от себе си, в някакви крайности, в състояния, в които не е напълно той, но в които инерцията от възстановяването го е запратила. И чак след това, след известно време, успява да се върне на мястото си - към естеството на това, което е.
И нека престанем да завиждаме на другите народи. Колко добре живеят те и колко зле - ние.
Защото нали помните - народите са като хората. Има много такива хора - към които животът е бил по-благосклонен. Пощадил ги е. На тях не са им се случвали особено драматични събития, не са минавали през особено големи болки, не са имали особено големи травми по пътя си. Това, разбира се, са и хора, които поради тази причина израстват по-малко. Мит е, че всички възрастни хора са мъдри. Онези, чийто опит не ги е срещнал с мъка и трудности, не са станали мъдри. Защото е стара истина, че с болката се израства повече, отколкото с радостта.
Така и с държавите. Народи, които не са познали загубата, страха, обременеността, терзанията и трудностите, не могат да се сравняват с онези, които са. Държава, която не е губила войни, която не е попадала под чуждо владичество, която не е била спирана да развива свободно своя икономически, творчески и културен потенциал, много лесно може да върви бързо по пътя към светлото си бъдеще. Когато обаче дълго си бил в сенките, пътят към светлината не е толкова лесен.
Той обаче Е възможен. И на дни като днешния трябва да си даваме сметка за това. На 3 март сме излезли от сенките за първи път. Имаме още много да вървим и още много да се борим. Важно е да знаем, че това, което имаме тук и сега, не е крайната ни спирка, а едва началото на пътя. Тези, които днес празнуваме 3 март, няма да го извървим докрай. Но ако знаем, че душата на българския народ е светла, ако знаем, че някъде дълбоко, след всичката болка и трудности, все още ни е останала смелост и единство, тези след нас и тези след тях, ще го извървят.
Автор: Десислава Любомирова
Още: След Сирия и Асад: Режимът в Иран ли е следващ?
