Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

10 януари 1997 година е една от опорните точки на гражданското общество

10 януари 2014, 11:24 часа • 28460 прочитания

Вече 17 години датата 10 януари 1997 година като че ли остава в сянката на други дати, като да речем 10 ноември 1989 година.

В най-голяма степен това важи за политическия елит. В левицата или се правят, че тази дата не съществува, или пък я заклеймяват като държавен преврат. Десните пък, обичайно взрени в пъпа си, като че ли отдавна забравиха за събитията около парламента, които впоследствие ги доведоха на власт.

Отминалата 2013 година окончателно затвърди 10 януари 1997 година като една от опорните точки на гражданското общество, ако използваме този любим израз и похват на политиците, наложен им от пиарите. Именно 10 януари е най-споменаваната дата в плакатите на младежите, които месеци наред протестират срещу настоящото правителство и политическия елит въобще.

Влиянието на случилото се около парламента тогава,

през зимата на 1997 година, със сигурност продължи в годините след това. Един от най-големите обществени трусове през първото десетилетие на XXI в. бе стачката на учителите през 2007 година, когато тогавашният финансов министър и настоящ премиер Пламен Орешарски се чудеше как да развали "седенката".

Част от тогавашните учители бяха същите онези студенти, които 10 години по-рано скачаха и пееха по софийските улици: "Когато падне БСП, не искам аз да съм отдолу, за да не падне върху мен".

Тогава на учителската стачка по-възрастните им колеги плачеха от умиление, защото за тях това вероятно беше първата проява на гражданско неподчинение в живота им. Но за представителите на випуските на вузовете от края на 90-те години протестът срещу властта не беше нещо непознато.

Голяма част от "протестърите" срещу правителството на Виденов (макар че тогава никой не ги наричаше така) бяха на площада и на 14 юни 2013 година, когато изборът на Делян Пеевски за шеф на ДАНС отприщи безпрецедентно обществено негодувание. Тази дата, разбира се, заслужава отделно внимание и със сигурност има запазено място в историята на българския преход.

На 14 юни 2013 година бе първият случай, когато гражданите реагираха своевременно на едно управленско безобразие. При това без да чакат ножът на мизерията да опре до кокала, както бе през 1997 година. На 14 юни 2013 година на протест излязоха привърженици на различни партии, включително на левицата.

Впоследствие по една или друга причина те се оттеглиха. Но със сигурност стана ясно едно - днес българското общество е единно в мнението си, че политическата система буксува и е нужна промяна. Онова, което разделя българите, е спорът кои точно са по-големите маскари.

10 януари 1997 година си остава повратна дата за българския преход

На 10 ноември 1989 година бе извършен най-обикновен дворцов преврат, докато бурните събития през зимата на 1996-1997 година имаха далеч по-революционни характеристики. Именно тогава българското общество заяви ясно, че иска България да влезе в ЕС и НАТО.

Дотогава колебанията по този въпрос бяха доста силни. И членството стана факт няколко години по-късно, което със сигурност е много кратък исторически срок. И едва ли някои от протестиращите тогава е бил чак такъв оптимист по отношение на евроатлантическата ни интеграция.

На 10 януари 1997 година бе първият протест, провокиран не толкова от партийни пристрастия, колкото от спонтанно гражданско недоволство. Да, СДС успя да се възползва от вълната, но тя не бе провокирана от "Раковски" 134. Дори ако се вярва на някои слухове, Иван Костов дълго е бил убеждаван, че няма друг избор, освен да излезе и да поведе хората.

От друга страна, фактът, че тогава имаше политическа алтернатива, бе основният фактор за успеха на протестите. На последвалите през април същата година парламентарни избори ОДС взе 2 200 000 гласа и 137 мандата в парламента - резултат, който едва ли ще бъде повторен от която и да е българска партия в скоро време.

Години наред ние, българите, си внушаваме,

че сме едва ли не най-големите овце на света, които никога няма да превъзмогнат робския си манталитет. Това внушение обаче ярко контрастира с процесите в обществото по време на прехода, който навъртя почти четвърт век. За това време всяко ново поколение имаше своя голям граждански протест. 20-годишните през 1989 година съвсем не търпяха овчедушно безобразията на БСП в началото на 90-те години.

Няколко години по-късно онези, които началото на прехода завари като тийнейджъри, бяха най-активни в предсрочното прекратяване на мандат на Виденов. Родените в началото на 90-те години пък са ядрото на настоящите протести. Констатацията, че всички тези събития не са довели до нищо добро за обществото е невярна.

Очакването един ден всичко в България да бъде толкова добре уредено, че да няма нужда от никакви протести, пък е дълбоко измамно. В демократичните страни протестите са копието, на чийто връх се намират свободата и достойнството на гражданите. И всяка власт би трябвало да бъде боцкана с това копие ежедневно.

Автор: Любен Обретенов, в. "Сега"

Ивайло Ачев
Ивайло Ачев Отговорен редактор
Новините днес