„Аз, Уста Колю Фичето ще направя по теркя си...“
Името на Никола Фичев, известен като Уста Колю Фичето, е съхранено трайно в народната памет и в историята на българската архитектура. Той е признат за ненадминат майстор-строител от епохата на Българското Възраждане.
„Хубавата сграда е гордост за целия народ. Тя може да бъде фокус на желания и да осъществява мечти, да весели сърцето и да го стопли, да влее бодрост в душата на човека и да го изпълни с красота.“ – пише Никола Мавродинов - член-кореспондент на БАН, взимайки предвид архитектурното изкуство на майстора. [2]
Голяма част от знанията за живота и творчеството на майстор Никола Фичев дължим на неговия най-задълбочен изследовател арх. Георги Козаров. В продължение на петдесет и две години той събира сведения и легенди за живота на възрожденския майстор и за паметниците, които е съградил. През 1933 г. публикува изследването „Трима майстори – три великана, три мъченика на българското строителство и стопанство - Уста Колю Фичето, Добри Желязков Фабрикъджи и Уста Тодор Карахристоолу“ в бр. 5 на сп. „Архив на държавните железници и пристанища“. [1] Двадесет години по-късно, заедно с Никола Мавродинов и Емил Момиров (Библиография за майстор Никола Фичев) издават книгата „Майстор Никола Фичев (Уста Колю Фичето) 1800-1881″ , в която е поместена студията на арх. Г. Козаров „Никола Иванович Фичев – живот и дейност“, стр. 23 – 58. [2]
Никола Фичев е роден и израснал в Дряново, където получава първите си уроци по строителство от дряновски майстори. През 1830 г. се установява да живее и твори във Велико Търново. Легендата, която арх. Козаров предава, разказва, че Никола Фичев е станал майстор през 1836 г. при завършването на църквата „Свети Никола“ във Велико Търново. Там се учи на строителство от уста Иван Давдата, който бил известен майстор с чувство, усет и умение на голям архитект. От своя майстор научава значението на детайлите и умението да ги изработва майсторски в сградите си. С майсторското свидетелство Колю Фичето започва да строи самостоятелно. Първите сгради, построени от самобитния майстор са четири – църквата и голямата сграда в Килифаревския манастир (1842 г.), църквата „Света Богородица“ във Велико Търново (1842 г. – 1844 г.), разрушена по време на земетресението през 1913 г., „Къщата с маймунката“ във Велико Търново, изградена през 1849 г. и църквата „Свети Никола“ в Дряново (1852 г. [2]
Във външната украса на църквата „Света Богородица“ майстор Никола Фичев въвежда една от най-интересните форми, които използва в сградостроителството – вграден трикуполен и тричленен балдахин, най-вероятно повлиян от румънската архитектура, тъй като известно време е работил в Румъния. Увенчава с един сложен, вит, седмочленен корниз цялата фасада, която арх. Георги Козаров нарича „двойна фичевска кобилица“ – лично изобретение на майстора. С двойната кобилица той украсява и горните прагове на вратите. Въвежда в този църковен обект и елипсовидни и кръгли прозорци, правейки опит да разхубави външно сградите [2] . Според Т. Недева (2013 г.), трикорабният и без камбанария и кубета храм с построена самостоятелна звънарница става един от символите на Старо Търново.
В църквата „Свети Никола“ в Дряново майсторът използва сполучливо един елемент от нашата жилищна архитектура – едро издялан широк корниз от бял варовик, с който увенчава стените на църквата и обединява четирите й фасади. [2]. Като своя учител уста Иван Давдата, Никола Фичев знае значението на корнизите и обръща особено внимание на техния профил, на красотата и големината им. По заключението на арх. Козаров, в тези две църкви, майстор Никола Фичев създава една нова архитектурна концепция, различна от тази на турската архитектура. С притежавания от него смел и оригинален ум, той търси нови творчески решения и въвежда форми и техники за монументална българска архитектура. Мотиви черпи от старите търновски църкви, останали от Второто българско царство.
Постепенно, майсторът заменя турските куполи с български куполи при изграждането на църквата в манастира „Света Троица“ (1847 г.) и по-късно на Богородичната църква в Преображенския манастир (1861 г.) [2] .
Турските стилови елементи изчезват и при съграждането на „Къщата с Маймунката“, която е от цариградска по тип. Тя е разположена на оживена градска улица в района на Самоводската чаршия във Велико Търново. Над магазина, който е в долния й етаж, е поставена малка скулптура на голо седнало човече, което държи ръцете си на коленете. Лицето му е плоско и прилича на маймуна. Това е първата скулптура, използвана в творбите на майстора, вероятно под влиянието на западно-европейската архитектура. Над скулптурата е вграден надпис, на който е гравирано името на първия собственик на къщата Никола Коюв и датата 1849 г. Къщата е много оригинална и хубава. Построена с тясно лице от 6,50 м, тя издига и издава на къси еркери двата си етажа над магазина така, че привлича вниманието отдалеч.
Стените на етажите са облицовани с плоско поставени червени тухли, чиито редове са отделени с тънки редове от косо поставени тухли. Тази особена облицовка срещаме у нас само във Велико Търново и Горна Оряховица, и не е изключено да е въведена точно от майстор Фичев, който развива дейността си в този район. Белите фуги, грижливо изработени и леко издадени, образуват тънка мрежа от малки правоъгълници, които обрамчват всяка тухла. Етажите са ясно очертани от основите на еркерите, които са едновременно и корнизи. Покривът лежи също на силно издаден корниз. Две барокови елиптични прозорчета са отворени в плоската стена над магазина. Просто и ясно е композирана цялата фасада. Като я гледаме, ние разбираме, че тя е творба на голям архитект, който познава най-големите тънкости на занаята си – споделя арх. Козаров. Интериорно, на всеки етаж към улицата има само по една стая осветена от пет високи прозореца. Всичко в къщата – вратите, таваните, бароковите корнизи, които увенчават стените в стаите, е изработено красиво. От издадените еркерчета се вижда цялата улица. [2] Къщата с маймунката на ул. “Въстаническа” № 14 в гр. Велико Търново е обявена за архитектурно-строителен паметник на културата с национално значение (Държавен вестник, бр.102 от 1964 г.). Днес, в къщата се помещава великотърновският клон на Съюза на учените.
Професионалното майсторство на Уста Колю Фичето се развива в строените от него обекти във Велико Търново във втория период на Българското Възраждане от Кримската война (1856 г.) до Освобождението на България през 1878 г.
Забележителен обект от този период е Ханът на хаджи Николи, строен от 1858 до 1862 г. на Самоводската чаршия. Развит е на три етажа около един централен двор на място, опряно на хълм. Ханът е облeгнат на хълма така, че от горната улица се влиза направо на третия му етаж. Пред редицата от стаи майсторът прави в двата горни етажа тесни галерии, които опира на тънки колони. В ъглите на кубическите капители той скулптира големи хубави листа. Ритъмът на колоните и аркадите с балдахинови сводове образува колонада, която отличава цялата постройка. В този хан Никола Фичев въвежда колоната във външната украса – във фасадата на триетажната сграда и във фасадата на входните помещения пред сградата долу. Цялата постройка на хана на хаджи Николи излъчва добър вкус към тънките, леките и елиптични форми. [2] Въвеждането на непрекъснатата каменна колонада по фасадите на гражданска постройка обогатява архитектурата от нашето Възраждане и може да се определи като негов принос. Днес, Ханът Хаджи Николи на ул. “Раковски” № 19 в гр. Велико Търново е обявен за народна старина и архитектурно-строителен паметник на културата с национално значение (Държавен вестник, бр.221 от 1927 г. и Държавен вестник, бр.102 от 1964 г.).
Църквата “Св. Св. Кирил и Методий” е построена в периода 1860 г. - 1861 г. с ферман от султан Абдул Меджит. Разположена е на стръмен терен в квартал Варуша на Старо Търново. Неин ктитор е народният учител Никола Златарски, баща на видния български историк Васил Златарски. Парите за съграждането й са дадени от еснафските сдружения. Куполът и камбанарията на църквата са били издигнати високо и са се виждали отдалече. Осветена е на 11 май 1872 г. от Негово Високопреосвещенство Св. Т. Митрополит Иларион Макариополски. [3] От тогава до днес “Св. Кирил и Методий” е действаща църква, с църковно настоятелство и свещеник. В архитектурен и културно-исторически аспект, църквата е проучена от арх. Донка Колева, дългогодишен експерт и отговорник за опазването на културното наследство в община Велико Търново. По нейно определение, черковната сграда заедно с камбанарията-часовникова кула представляват единен, живописен, композиционно уравновесен архитектурен ансамбъл, който се вписва активно в градската среда. Според арх. Колева, храмът е типичен представител на църковното строителство в България от втората половина на ХІХ в. За този период на Възраждането е характерно, че са превъзмогнати строителните възбрани на турската власт, освободено е творчеството и вече започват да се създават по-големи и по-величествени на вид църковни сгради чрез архитектурно-декоративно оформяне на фасадите и богатство на формите и детайлите. В него откриваме общите черти на това строителство: монументално въздействие на вътрешните пространства разделени на три кораба, използването на нови конструктивни методи на изграждане, намаляване до възможност дебелината на подпорите и издигането им на високо за по-голяма стройност, осветяване чрез куполи на централното пространство и т. н. В екстериора и интериора на черковната сграда “Св. Кирил и Методий” се наблюдават похвати, детайли и композиционни прийоми, характерни за почерка на майстор Никола Фичев, а именно - голям главен корниз, двойна кобилица, висящи сводове и арки, бароковоизвити балкони, куполи, изключително чувство за пластичност. В интериора разнообразието от чисти форми и архитектурни елементи предават раздвиженост на монументалното пространство, в което липсва мистичност. Страничната светлина идваща от различните по форма, големина и височина прозорци, някога се е преливала със светлината, струяща от високия купол, съборен от земетресението през 1913 г. Отвън църквата получава своя монументален вид не само чрез внушителната си стройност, но и чрез единството на разнообразните архитектурни тела и форми. Гладките стени на северната и южната фасада, леко хлътналите отвори с каменни рамки на прозорците и вратите от долния ред и декоративно оформените с тухлички засводявания на горния ред се противопоставят на пластичността на кобиличната абсида, някога издигала се до главния корниз.
При външното оформяне на сградата майсторът използа с творческа вещина противопоставянето на масивния каменен градеж от светъл слабожълтеникав пясъчник, обработен и фугиран с бял хоросан на нежния мотив на тухления корниз декориран с “вълчи зъб”, измазан в цвят няколко пъти различно. Художественият акцент обаче се пада на западната фасада, където над трите каменни арки на открития някога нартекса симетрично са разположени малки прозорци и прекрасен кобиличен корниз. Над корниза на покрива преди земетресението от 1913 г. се е издигала камбанария върху естетически добре оформен преход свързващ я с корпуса на църквата. [3] Майстор Кольо Фичето още тогава в кондиката на църквата е наречен “архитектон”.[3] Арх. Колева го определя като един от колосите на възрожденското ни строителство. Църквата “Св.св.Кирил и Методий” на едноименната улица № 31 в гр. Велико Търново е обявена за архитектурно-строителен паметник на културата от национално значение с Държавен вестник, бр. 102 от 1964 г. В резултат от направените проучвания и събраните исторически и фото архивни материали, арх. Колева заключава, че е възможно да се направи пълно графично изследване и проект за реконструкция на изчезналите камбанария, купол и абсида на църквата.
През 1862 – 1863 година майстор Никола Фичев изгражда църквата “Св. Спас”. Тя е трикорабна и зидана от ломен камък. В украсата на страничните и на източните фасади майсторът въвежда колоните, които са каменни, кръгли долу и квадратни горе, подобно на хана на Хаджи Никули, и по ъглите им са скулптирани големи и красиви акантови листа. Над главната и южната врати се извива „двойната фичевска кобилица“, а над нея и в ъглите между нея и рамката са скулптирани букети от ружи. Това красиво съчетание на архитектурни и скулптурни елементи вероятно се дължи на знанията и способностите му в областта на дърворезбата, която изучавал на младини при майстор Станю Марангозина [2] . В тази църква, Колю Фичето прави и друго нововъведение. Покривът е фестониран – извит по арките. Формата заема от старите търновски църкви. Изучавайки нашето архитектурно наследство, той всъщност създава един оригинален барок. Църквата е изцяло съборена от опустошителното земетресение през 1913 г., и не може да бъде възстановена в автентичния си вид поради липсата на съхранени снимки.
В периода 1870 - 1871 г. майстор Кольо Фичето построява сграда „Дебоя” по ферман на султан Абдул Азис за депо-арсенал [4]. От проучванията на Б. Маринова разбираме, че това е единствената оцеляла оригинална сграда на майстор Колю Фичето от целия архитектурен ансамбъл (включващ конака, кадийницита и затвора) оформен от него, за нуждите на османската административна система в столицата на тогавашния санджак. Годината на построяване се вижда от запазения все още надпис на османотурски език на арката над входа. От надписа не става ясно какво точно се е съхранявало вътре, но то е било охранявано. Известно е също, че по време на Освобождението на старата столица, през м. юли 1877 г., намиращите се вътре документи са изнесени и изгорени. Няма данни за смяната на предназначението на сградата през следващите години. Нейната близост с тогавашните Общински и Окръжен съвети предполагаемо насочва към използването й именно за целите на архивосъхранението. В периода 1965 – 1992 г. в сградата се съхранява Окръжен държавен архив. От 1993 г. в нея се помещават 12 от общо 15-те архивохранилища на отдел „Териториален архив” – Велико Търново. И днес тук се пазят редица ценни книжовни паметници от периода на Възраждането, някои от които са единствен извор за процесите на културното и обществено-икономическото въздигане на Българската народност не само в Търновския край. [4] Сградата е обявена за архитектурен паметник на културата с местно значение с Държавен вестник, бр. 102 от 1964 г. и попада в обхвата на територията с културно-историческо наследство във Велико Търново. Районът е със засилен туристически интерес поради непосредствената близост на сградата на Учредителното събрание (т.н. Конак), музея-затвор, Археологеския музей и музея по Нова и най-нова българска история.
Последната църква на Майстора, построена през 1872 – 2873 г. е църквата „Св. Св. Константин и Елена", заемаща централно място както във Велико Търново, така и в неговото творчество. Страничните фасади са организирани като едно цяло, обединено от еднаквите прозорци. [2] Входната западна фасада е забележителна. От двете страни на главната врата уста Колю Фичето поставя две малки статуи на архангели. Над преддверието се издига висока осемстенна камбанария, формата на която е едно от най-хубавите му открития. Всяка стена на камбанарията има кръгъл прозорец. Отворите на открития павильон завършват с понижени арки. Покривът се извива по нагънатия корниз. [2] Тези типични барокови камбанарии с оригинални „фичевски“ форми и орнаменти, са разпространени от учениците му из цяла Търновска и Габровска област. По време на земетресението през 1913 г. и нейният купул е паднал, но има запазен акварел на Й. Обербауер, от който може да се види автентичния вид. Днес, църквата “Св. св. Константин и Елена” на ул.”Ст. Денчев” № 11 в гр. Велико Търново е обявена за архитектурно-строителен паметник на културата с национално значение с Държавен вестник, бр.102 от 1964 г.
Ръководен принцип на уста Колю Фичето е да гради така, че хората да харесат сградата, да се гордеят с нея, да я обичат. Той счита, че архитектът трябва да прави изкуство от това, което гради. [2]
Това свое разбиране майстор Никола Фичев прилага при строителството през 1872 – 1876 г. на сградата, предназначена за турска казарма и известна като „Конакът“. Голямата сграда със своя тържествен издаден вход, увенчан с двойната фичевска кобилица, с двете странични крила, с многобройните си високи и светли прозорци, е типичен представител на нашата възрожденска монументална архитектура. В нея откриваме изключителния усет на майстор Никола Фичев за хармония, за гъвкави линии, за силует, за пластичност, както и неговата грижа за красотата на всички детайли. В тази сграда няма форми на турската архитектура. [2] Тя служи на турските власти само няколко години. След Освобождението на България през 1878 г. тя продължава да изпълнява обществени функции. Историята свидетелства, че тук са проведени Учредителното и Първото Велико народно събрание, свързани с приемането на Търновската конституция и избора на Александър I Батенберг за български княз. Днес, сградата е архитектурен паметник на културата и музей “Възраждане и Учредително събрание”.
Всички строителни обекти, съградени от майстор Никола Фичев във Велико Търново и околността са недвижими културни ценности, носители на историческа памет, национална идентичност и архитектурна стойност. [6] Те са недвижими паметници на културата с национално и местно значение. Като архитектурни образци от епохата на Възраждането, те са част от материалното културното наследство на Велико Търново. Не случайно уста Колю Фичето е наричан още търновският майстор-строител. Арх. Козарев го определя като „величав пример на труд, скромност, честност, изпълнен човешки и професионален дълг“ [2]. Съхранените и/или възстановени църкви, обществени и граждански сгради, построени от майстор Никола Фичев, са едни от най-красивите архитектурни обекти, будещи възхищение от таланта на твореца. Те са ресурс за мотивиране на познавателен и туристически интерес, и е препоръчително да бъдат включвани в маршрути, популяризиращи наследството.
Автор: Камелия Джанабетска
Източници:
[1] Арх. Козаров. „Трима майстори – три великана, три мъченика на българското строителство и стопанство - Уста Колю Фичето, Добри Желязков Фабрикъджи и Уста Тодор Карахристоолу“, сп. „Архив на държавните железници и пристанища“, бр. 5, С. 1933 г.
[2] Арх. Георги Козаров и колектив. „Майстор Никола Фичев (Уста Колю Фичето) 1800-1881″, С. 1953 г.
[3] арх. Донка Колева. Материали от проучвания за Църква “Св. Кирил и Методий”, гр. Велико Търново
[4] Боряна Маринова, историк. Материали от проучвания за обект „Архивохранилищна сграда „Дебоя” на отдел „ТА”- Велико Търново при РД „Архиви” - Велико Търново.
[5] Тодорка Недева. Архитектурните шедьоври на Кольо Фичето във Велико Търново, в: https://www.facebook.com/starotarnovo
[6] Закон за културното наследство, обн. в Държавен вестник, бр.19 от 13 Март 2009 г.
