Да излезеш жив от гробница е може би едно от нещата, които звучат повече като чудо, отколкото като възможност. За това не знам дали трябваше да благодаря на бог или на някое друго същество, но знам, че имах нужда да изпълзя от мрака и да продължа някъде нагоре по върховете. Не оставаше много време за разходки и се отказахме от стигането до връх Шипка, но в далечината се виждаха златните куполи на Руската църква и решихме, че за край на разходката в град Шипка е най-добре да се изкачим към светлината.
Пътят към църквата все се вие, нагоре, нагоре. И така докато не слезеш на площада пред църквата, където те посрещат групи деца дошли на разходка или екскурзия, заедно с няколко сергии пълни с розови продукти – гюлова ракия, розов сапун и розова вода. Но не сме дошли за розите. Храм-паметникът "Рождество Христово" се намира на място, което е заприличало на огромен парк, а стълби в близост до храма, водят право в гората. За съжаление няма кой да ни разкаже за църквата и реших да се присъединя към група деца, за да чуя поне какво казва учителката им. Докато тайно се промъквам колкото мога по близо до нея, чувам следната история.
Храм-паметникът се намира в началото на Шипченския проход, в южните склонове на Стара планина. Построен по проект на архитекта А. Й. Томишко в памет на руските воини и българските опълченци, загинали в Руско-турската освободителна война. Храмът е построен с дарения на руската общественост, върху земя, дарена от жителите на град Шипка, в стила на руската църковна архитектура от XVIII век. Инициативата за построяването му е била на граф Игнатиев и Олга Скобелева - майка на руския генерал-майор Михаил Скобелев. Строежът започва през 1885 година и завършва през 1902 година под ръководството на руския архитект А.И.Томишенко.
Храмът е посветен на украинските войници, загинали по време на Руско-Турската освободителна войната. От много години насам, хората, които го посещават почитат и руските, и българските войски, паднали в бой по време на Руско-Турската Освободителна Война. Това вече не е просто Руска църква, а храм на православието и на смелите мъже, дали живота си за свободата на България.
Интересно е да се отбележи, че средствата за построяването на храма в Шипка са набрани чрез дарения, събирани предимно в Русия. Храмът е открит тържествено на 27 септември 1902 година в присъствието на генерали от руската армия. Огромните камбани, най-голямата от които тежи 12 тона, са отлети от събраните в района гилзи. Откриването и освещаването на храма съвпада с 25 годишнината от Шипченските боеве. Първоначално манастирът е бил руска собственост, но през 1934 година е предоставен от съветското правителство на България за вечни времена. През 1970 година храм-паметникът е обявен за исторически паметник на културата.
Църквата е стенописвана два пъти – през 1902 година от Григорий Мясоедов и Антон Митов и през 1957-1959 година. Църквата има един централен купол и четири по-малки с позлатени луковици и кръстове. До западната фасада е долепена камбанария висока, която е висока 53 метра и разполага със 17 камбани. По външните стени на черквата са вградени 24 мраморни плочи с имената на 18 491 руски воини и български опълченци, дали живота си при Шипченска битка и край Казанлък. В манастирския комплекс има още църква, монашески корпус, поклонническа сграда, приют и Духовна семинария.
Отделям се от групата, за да изляза от църквата, но малка вратичка точно до входа, която води незнайно къде привлича вниманието ми. След борба с тясното пространство, попадам в прохладно подземие. В криптата под храма има изложба на снимки на видни руски и български генерали, както и на хората отговорни за построяването на храм-паметникът. От двете страни на каменната пътека, която води до края на криптата има наредени 17 каменни саркофага, където са положени тленните останки на загиналите войници от 1,2,3,4,5,8,9,10-ти полк на руските и украинските войски. Докато седя в тишината между каменните блокове си мисля, колко ли много трябва да са били тези смели момчета и мъже, които са били готови да пожертват живота си за каузата, за общото благо. Не съм сигурна, че са останали много такива хора днес, но нищо не пречи да вярвам. Излизам от криптата, патриотизмът вече е запълнил всички свободни кътчета в душата ми.
На излизане от църквата забелязвам колко всъщност различно са изрисувани иконите вътре. Те, както и стенописите, са дело на български и руски художници. Изобразени са образите на създателите на славянската писменост Кирил и Методий, българският княз Борис I, киевският княз Владимир. На тях те изглеждат доста по цветни и като че и по-светли, от тези, които съм свикнала да виждам в останалите православни църкви. Не знам дали подобни образи, не на измъчени светци, а на смирени и доволни такива, са по-въздействащи, но чувството е, че все едно те гледат хиляди добро очи, от които струи светлина.
На това място навсякъде има светлина, дали заради местоположението или заради прекрасното време, това не мога да кажа, но знам, че всичко светеше. Дърветата в парка, тревата пред храма, пейките, позлатени куполи. А когато си тръгваш от това място и се загледаш в далечината, куполите продължават да блестят като монети, паднали в тревата.
Автор и фотограф: Десислава Мирчева
