Вече преполовихме тура из едни от най-красивите български градове, но има какво още да ви разкажем. През топлия четвъртък посетихме Калофер.
Всеки ден, разглеждайки паметници, църкви, храмове, манастири, гробници, старинни къщи, изпепелявани из основи и съграждани отново, нещо много силно ме стиска за гърлото. Дъхът ми спира и едвам сдържам сълзите си. Плача, виждайки, че тези градове се обезлюдяват. Плача, когато някоя баба, отворила малка сергийка ми се усмихне и ми предложи цялото си внимание и надежда, че ще купя нещо. Купувам и бивам обсипвана с най-добри пожелания…
Настръхвам, припомняйки си тежката история на далечното ни минало. Чувствам се нищожна. Сравнявам старите постройки с модерните и виждам само съвременната ни посредственост.
Заставайки до някой столетен дъб край шумоляща река, си припомням простичката истина, която пренебрегвам, разхождайки се иначе из асфалтови улици, застроени с панелни блокове – човек не е щастлив, когато е далеч от природата.
Искам да ви разкажа какво видях в Калофер и какво научих за създаването му. Не искам да ви преподавам урок по история. Няма да ви разкажа кой е Ботев, защото не вярвам, че има българин, който не е учил за него и не се е запознал с негова творба.
Легендата разказва, че градът е основан в средата на 16 век (1533 г.), когато група мъже, предвождани от Калифер войвода, “владеели” тази част на Стара планина и постоянно нападали преминаващите турските кервани. Невъзможността да се справи с Калифер войвода и хората му, принудила султана да разреши на хайдутите да се заселят по тези земи при условие, че престанат да нападат керваните.
Войводата приел предложението и се установил в землището на днешен Калофер. Легендата също разказва, че заселвайки се тук, тези мъже нямали жени и затова "откраднали" невести от близкия град Сопот. През следващите векове Калофер израства като важен културен и търговски център, с доходоносен поминък за местните хора, заради което бил наречен „Алтън Калофер” (Златен Калофер).
Той е опожаряван поне 3 пъти от турците, за последно през 1877 г., когато са избити всички мъже и градът е разрушен от турска войска. При всяко опожаряване хората с общи усилия съграждат всичко наново, пренасяйки камъни със собствените си ръце, работейки нощем. Обикновено са започвали от църквата или манастира.
Привилегиите, които градът получава още от самото си начало, са спомогнали за съхраняването на чисто българския му характер. В разцвета на развитието на занаятите в градчето работят около 1200 чарка за плетене на гайтани.
Австро-унгарският археолог, етнограф и географ Феликс Каниц, изучавал българските земи, оприличава града на малко китно италианско градче. На времето е бил най-красив в околията, с най-добра икономика и най-почтените хора.
Разхождайки се из него аз виждам типичните стари български къщи. Обикновено на 1 до 2 етажа, с малък долап. Красиви цветове, големи покриви и облекчаваща прохлада, влезеш ли вътре. Къщите са построени ниско долу, преди да започнат стълбите към големия и величествен паметник на Ботев. Той сякаш е застанал нависоко, за да пази жителите и да плаши враговете.
Музеят на Христо Ботев (част от Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз) е единият, от които може да се научи много за революционната ни история и дава възможност за посещение на родната къща на поета и революционер.
При опожаряването на Калофер през 1877 година, къщата е изгорена из основи.
Тя е възстановена по спомени на Ботевия брат ген. Кирил Ботев и калоферци. През 1944 е отворена за посещения. Оригиналните експонати са чакръкът и шевната машина на Ботевата майка.
Едно от най-първите и важни училища за България през Възраждането е Даскал Ботевото училище. В него се разказва както за Ботевия баща – Даскал Ботьо Петков, така и за историята и методите на образование през тази епоха.
На първия етаж на училището са разположени бюстове на революционери и картини, които не беше позволено да снимаме.
На втория етаж са учителската стая, стая за съвета (в която се е определял бюджетът. А днес в нея се посрещат знатни хора), общото училище (за учениците от 1 до 4 клас, където по-големите са помагали на малките) и класното училище (за по-големите). В 3 стаи са изложени снимки на учители и ученици.
Влизайки в общото училище, видях малки пейки и отпред дъска с пясък, на която децата са се учили да пишат, за по-големите е имало черни дъски. В класната стая пък боравели с паче перо.
Тъй като учителят бил само един и трябвало да ходи и в двете стаи, имал помощници, които пазели реда. На Даскал Ботьо Петков помагал и Иван Вазов. По онова време разбира се, много се държало на дисциплината. В края на всеки чин има дъска с кръг на върха. Когато учениците завъртят кръгчето, това значи, че учителят трябва да дойде да им помогне, или да провери работата им, а не да се вдига познатата ни глъчка с "готов съм, елате" и т.н,.
На малкото и тясно учителско бюро също има такова кръгче. Обърнато ли е към чиновете, това значи, че децата трябва да обърнат внимание и да слушат какво им се казва.
Към стените са прикрепени тънки обръчи. В тях влиза отговорникът за всеки клас, дечицата се хващат за съответния обръч, за да не се разсейват от другите.
За най-послушните е имало значки, на които пишело "отличник", "внимателен", "послушен", "прилежен" и др. За най-лошите е имало черни табели с надписи "лъжец", "крадец" и т.н.
Ако някой се държал непристойно, получавал позорната табелка и трябвало да ходи с нея както в училището, така и да мине през площада, за да го видят всички, да се прибере у дома и на следващия ден учителят решава дали наказанието е било достатъчно и дали е имало ефект.
Интересно е, че в това училище не е имало килия под катедрата, където да се наказват най-недисциплинираните. Учителят си е служел само с дълга, тънка пръчка, с която стигал и най-последните чинове.
Третият и най- нов музей в града е Калоферка къща на историята- своеобразен етнографки и културен център на града, представящ неговото живо наследство- тъкачеството и традиционните местни черги, традиционни облекла и фестивални костюми, музикални инструменти и възстановка на типична гостна стая.
В Калофер и в региона около него има няколко забележителни източно- православни църкви, манастири и параклиси. Мъжкият и Женският калоферски манастири са най-значимите от тях.
Околностите на Калофер предоставят прекрасна възможност за отдих и наслада с морето от зеленина и свеж планински въздух. Двете реки в землището на градчето – Тунджа и Бяла река предоставят идеална възможност за пикник с прохладата си в знойното лято. Горските масиви и поляни са пълни с гъби и билки.
На около 8 км. Северозападно от Калофер в м."Бяла река" близо до Калоферски мъжки манастир на територията на Национален парк „Централен Балкан” се намира еко-пътека "Бяла река". Тя е част от комплекс „Бяла река” включващ още бивак”Бяла река” и детски център за оцеляване сред природата „Джендема”.
Калофер е изходен пункт за покоряване от юг на най- високият връх в Национален парк ”Централен Балкан”- връх „Ботев” /2376м.н.в./, както и до най- високият водопад в България – „Райското пръскало”/124м./
Градът е съхранил много традиции и до днес. Ако присъствате поне на един празник, то веднага ще успеете да усетите местния тържествен дух.
Йордановден и Рождението на Христо Ботев, Кукери, Гергьовден се честват по специален начин, но разбира се, най-големият празник са Ботевите дни. Дните около 2 юни са посветени на честванията, отбелязващи гибелта на Христо Ботев. Те са изпълнени с концерти и представления, а кулминацията е в навечерието на празника, когато на мемориалния комплекс се провежда тържествена заря - проверка.
Калоферци имат привилегията да живеят в едно от най-живописните градчета на България и са готови да споделят това удоволствие с всички избрали това място за почивка. Тук човек наистина може да се върне към корените си и да се наслади на красива природа и невероятно топло отношение от местните.
Автор: Виктория Пенева
