Нейно превъзходителство г-жа Закиа ел Мидауи е посланик на Кралство Мароко в България и Северна Македония. Тя е и председател на групата на посланиците франкофони. Родена е през 1956 г. в Тиса, провинция Таунат. Завършва Висшето търговско училище по финансови и търговски науки в Алжир, след което придобива диплома по маркетинг, дистрибуция и проучвания на пазара в същото учебно заведение. Биографията й включва работа в няколко марокански министерства, сред които Министерство на външните работи и сътрудничеството на кралството. Международната й кариера започва да се развива с дейността й за Дирекция „ООН и международни организации“. Следват отговорни постове в Международната организация по труда, Комисията по човешки права, Световната здравна организация, Световната организация за защита на интелектуалната собственост, Световната търговска организация и др. У нас е от ноември 2016 г. Велина Велинова разговаря с Нейно превъзходителство за предизвикателствата, с които се справя жената дипломат и за жертвите в името на работата.
Ваше превъзходителство, кое е било най-голямото предизвикателство в кариерата Ви и как успяхте да го преодолеете?
Преминала съм през толкова трудности в работата си, че не мога да откроя само една. Работех като началник на кабинета в Министерство на външните работи, след което ме преместиха в Постоянното представителство на Мароко в Женева. Това беше първият път, в който ми се наложи за дълго време да работя извън Мароко. Бях малко притеснена да бъда представител на страната си в чужбина, още повече – в Женева, която е център на множество международни организации. Това означаваше, че ми се възлага важна мисия. Била съм също представител на страната си в Международната организация по труда, Комисията по човешки права, Световната здравна организация, Световната организация за защита на интелектуалната собственост, Световната търговска организация и др.
Истината е, че по онова време бих предпочела да работя на по-спокойно място, например в Люксембург. Днес, когато връщам времето назад, не съжалявам, че съм била разпределена в Женева, защото за мен това бе училище по международна дипломация. В началото ми бе трудно да се адаптирам, още повече, че имах две малки деца и трябваше да разпределям времето си между работата и семейството. Непрестанно тичах между различни институции, за да следя всички проекти, с които бях натоварена. Това ме научи на много, особено по отношение на техническата част при търговски преговори.
По време на мандата ми в Женева, по-малкият ми син Адам боледуваше от ангина. Не беше излекуван правилно. Тъй като не бях при него, ангината се трансформира в митрална регургитация – сърдечна болест. Бавачката, която се грижеше за Адам, не му даваше предписания от педиатъра антибиотик. Това e голямата ми мъка – заради моето невнимание обичаното ми дете разви болест на сърцето от ранна възраст! Много се упреквам за това, то ми донесе много болка. Казах си, че вината е моя! Бях погълната от работата си и имах доверие на бавачката му, която се оказа непочтена. Всъщност сутрин, когато излизах за работа, Адам все още спеше, а когато се прибирах вечер, също беше вече легнал. Не бях вкъщи, за да следя работата на бавачката, на която се доверих. Направих грешка. Днес Адам е прекрасен млад мъж, който отвреме-навреме ми казва: “Мамо, не беше до мен дори да ми дадеш лъжичка сироп три пъти дневно!”
Как успявате да намерите баланс между личния си живот и професията?
Преди ми беше много трудно, защото пътувах много и не можах да видя как децата ми Адам и Шафик растат. Сега вече са пораснали и следват медицина, а за мен е по-лесно да се посветя изцяло на работата си като посланик на Негово Величество краля на Мароко в България и Северна Македония. В момента и двамата ми сина следват в Румъния, а аз съм в България, само на 800 км разстояние.
Има ли разлика в реакциите на мъжете и жените дипломати при кризисна ситуация?
Да, според мен има такава разлика. Жените са по-чувствителни, тъй като са майки, по-търпеливи са, внимават много, преди да влязат в конфликт. Мислят преди всичко за съхраняването на мира и сигурността, търсят всякакви начини да избегнат конфронтация или война. Знаят, че по време на война всички са губещи, дори онези, които си мислят, че са я спечелили. В ООН темата за ролята на жените за мира, сигурността и реконструкцията на държавите след война е много актуална.
Кои Ваши лични качества Ви помагат при разрешаването на трудни дипломатически казуси?
Търпелива съм, спазвам добрия тон както в лиичните си отношения, така и на работа. Отнасям се към работата си със страст, влагам в нея сърце и душа. Много съм социална, искрена и щедра. Обичам хората и ги уважавам. Обожавам да помагам, това ми носи удовлетворение и чувство за изпълнен дълг към ближния.
Освен това децата ми казват, че са късметлии с такава майка. Племенниците и племенничките ми споделят с моите момчета, че биха искали да им бъда майка! „Имате късмет, че тя ви е майка, иска ни се да беше и наша майка!“, казват им.
Имат ли двете дипломатически школи – тази на България и тази на Мароко, общи черти?
Да, разбира се! Това са две държави с богата и древна история. Съществуват от няколко века. Няколко цивилизации са съжителствали мирно и в двете страни, което е обогатило културата им. В резултат и двете държави са привлекателни туристически дестинации с богато културно наследство, което включва кухнята, облеклото, обичаите.
И двете държави поддържат приятелска връзка помежду си, изпълнена с уважение, която обогатяват във всички области, в които имат общи интереси. Това е от полза и за двата народа.
Коя българска черта Ви е направила най-силно впечатление?
България е държава с население от 6 млн. души, която приема близо 9 млн. туристи ежегодно. Това много ме впечатлява! От своя страна, Мароко приема годишно над 12 млн.туристи и се старае да удвои тази цифра.
Освен това България има прекрасни пейзажи, чудесна кухня, красиви традиционни носии и много привлекателен фолклор. Българите са топли хора, с които е лесно да се разбереш. Вие сте внимателен и очарователен народ, също като мароканците. Ако попитате някого нещо на улицата, винаги Ви отговарят любезно.
Как реагира един дипломат при конфликт с близките си?
По дефиниция дипломатът е такъв всеки ден. Смятам, че трябва да избягва конфронтацията и да се стреми към помирение. Трябва да използва онова, което на дипломатически език се нарича “мека сила” - преговори и консултации при разрешаването на конфликти, дори между приятели. Както вече споменах, дори спечелилият война е донякъде губещ. Конфликтът и враждебността водят до загуба и за двете страни. Когато става въпрос за конфронтация между държави, и двете понасят психологически и физически загуби, подложени са на унищожение, страдат от бедност. Това, което се случва в момента в световен мащаб, е унищожително!
Виждате ли начин за разрешаване на конфликта в Сирия?
Винаги подкрепям мира, защото хората са онези, които плащат висока цена при конфликти и това ме отчайва. Мароко, под ръководството на Негово Величество крал Мохамед VI, играе важна роля на регионално и международно ниво относно предотвратяването на конфликти, благодарение на дипломацията и силите за поддържане на мира, които работят в Африка и няколко други държави под егидата на Обединените нации.
Поддържате ли връзка със сирийци, които са засегнати от войната?
Брат ми има приятел от Мароко, който живее във Франция. Неговите дъщери следваха медицина в Сирия. Тъкмо щяха да завършват и да отидат при него, когато избухна сирийският конфликт. Двете момичета избягаха от Сирия, но трябваше да започнат следването си от нулата, тъй като нямаха никакъв документ, който да удостовери нивото им на образование.
Освен това посетих детски център във Франция, където хората оставят децата си по време на ваканции и празнични дни. Забелязах едно хубаво момченце, което бе осиновено от французойка. То изглеждаше травмирано от войната. Не говореше, защото беше преживяло шок – родителите му бяха починали. Ужасяваше се от шума на самолети, тъй като го свързваше с бомби. Жената, която го беше осиновила, беше клиничен психолог и правеше всичко по силите си, за да го лекува, за да може то да започне да живее нормално. Тъй като съм майка, този случай ме остави без думи!
Спомняте ли си снимката на малкото момче, което беше изхвърлено на брега на морето в Италия?
Да, ставаше дума за бебе, а образът му обиколи света. Снимката илюстрира обърканата ситуация на бежанците, които се опитват да се спасят от война и търсят пристан там, където смятат, че ще бъдат приети. За нещастие често се сблъскват със стена, оставени са на несигурна съдба, с риск да потънат в морето! Онези, които се опитват да им помогнат пък, често са застрашени от затвор!
Смятате ли, че българите са достатъчно толерантни към бежанците?
Да, мисля, че сте много толерантен народ. Естествено е всеки да има своите страхове пред непознатото. Когато обаче се поинтересуваме от културата на другия, когато общуваме с него, култивираме в себе си разбиране, приемаме го, което увеличава шансовете ни да станем по-толерантни.
В заключение, каква е ролята на жената за разрешаването на конфликти в международните отношения?
Бих искала светът да даде повече власт на жените, защото те допринасят за поддържането на мира и стабилността. Тъй като са преди всичко майки, могат да убеждават по-добре от мъжете. Жените са добри балансьори. Дават шанс на живота, на човечеството, както е казано в арабската поговорка: ”Когато дипломацията не успява, все пак остава жената!”
Интервю на Велина Велинова
