Носталгията по миналото е съвсем човешка. Колкото повече минават годините, толкова повече тъгуваш по младостта. А и паметта е много по-отчетлива за случки от детството и юношеството, отколкото за по-късни събития. Като погледнеш назад, има толкова пропуснати възможности и толкова пропиляно време. С напредъка на годините все повече осъзнаваш, че си смъртен, нищо че го знаеш от малък.
Когато гледаш стари снимки от семейния албум, от родното място, от родината, единствено се умиляваш. Защото разбираш хода на времето – не бързаш да кажеш дали преди е било по-зле или по-добре. Мъдростта те е научила, че просто е било по-различно, било е друго време. Радостите и страданията ти тогава предизвикват само една беззлобна тъга по нещо безвъзвратно отминало. Което е ценно именно като такова и може да ти носи само нега.
Когато се вкопчваш в миналото
Колективната памет за миналото обаче може да е съвсем друга. И не защото е обща, а не само твоя. А понеже ражда смисли в настоящето, за което няма как да си непременно мъдър. За настоящето още няма пожълтели фотоси, то още не е безвъзвратен завършек на нещо, което е такова, каквото е. Особено ако нямаш въображение и сили да го погледнеш от бъдещето. И да си кажеш – не, това не е настоящето, което искам, и мога да го променя. Тогава се вкопчваш в миналото и го привиждаш като бъдеще. Миналото става оправдание за твоето настояще – като изчезнала утопия, която съживяваш сега.
Но нали не ти е останал живец да се радваш на настоящето - такова, каквото е, или сили да го променяш, търсиш себеподобни да го възвеличаеш. Големите идеологически разкази за миналото стават лично кредо, с което осмисляш настоящето си. Социализмът например е светлото минало, което несправедливо е погребано и си мечтаеш да се върнеш в него. Колкото повече се вкопчваш в този разказ – и с това го превръщаш в мощна идеология, толкова повече преправяш паметта за собственото си минало. То вече сякаш само говори с твоите уста – все по-еднозначно, все по-плакатно и все по-немъдро.
Евтиния и изобилие?
Как това е било време на евтиния и изобилие. Как трамвайното билетче е било 6 стотинки и сме яли кренвирши за 3,60 лв., които „като ги хапнете, устата ви се напълва не със соя и бъркоч от химикали, а с божествения сок на леко опушено прясно телешко месо“. Нямат значение свидетелствата на онези, които и тогава, и сега споделят, че не ядат това, което сами произвеждат в месокомбинатите. И че споменът за онзи неповторим вкус е и заради много по-рядката консумация на месо и изключително бедния асортимент тогава, на които в годините после си обръгнал.
Идеологическият разказ може дори филията с мас от прасето на един бивш премиер да представи не само като бедност, но и като неповторим деликатес. Просто защото е от собственото детство. Но в този случай не говори детството - идеологическият кинематограф преподрежда личните ти спомени.
И истинските данни
И тогава обективните данни нямат никакво значение. Например тези от изследването на Мартин Иванов, Ралица Ганева и Калоян Ганев от Софийския университет, които създадоха индекс на цените, с който можем да съпоставяме какво при соца или дори по-рано би струвало в днешни пари. Според този индекс килограм бял хляб през 1985 г. за 40 стотинки тогава ни е струвал всъщност 2,40 лв. днешни пари, пералня „Перла-05“ за 620 лв. ни е струвала сегашните 3170 лв., а средната пенсия от 91 лв. е днешните 549 лв.
А „днешни пари“ означава по-точно стойностите преди инфлацията и пандемията – към 2020 година. Изследователите поставят в една потребителска кошница 10 основни храни от по килограм или литър – хляб, брашно, захар, мляко, олио, вино, ракия и др. и мерят колко от тях може да се купи със средната заплата в „златните години на социализма“ и колко сега. Оказва се, че тогава е можело да се купят 14 колички, докато през 2020 година - 22 колички. И че всъщност никога досега не сме живели по-богато – нито при „златния социализъм“, нито при „златния капитализъм“ от края на 1930-те и началото на 1940-те.
Разбира се, социалните неравенства днес са огромни и това води до безнадеждност сред големи групи хора – неслучайно, макар и с леко подобрение, сме едва 77-и в световния индекс на щастието, зад нас на Балканите са само Северна Македония и Турция. Щастието има, разбира се, и манталитетни измерения (все мрънкаме, все сме недоволни), защото и много по-бедни от нас общества са много по-щастливи.
Лесен обект за манипулация
Но тези обезкуражени хора стават лесен прицел за пропагандата. Многобройни Фейсбук групи и сайтове са създадени или превзети от кремълските хибридчици, за да идеализират комунистическото минало. Да го превърнат в обща утопична памет с цел не да го съживят, а за да зачеркнат европейското бъдеще на Бълтария. Да превърнат страната в своя губерния, като прекършат обществените усилия за повече законност, по-малки социални неравенства и повече благоденствие. И вместо средностатистическият българин да може да си купува кренвирши не само от 10, но и от 40 лв. – от каквото си иска месо „с божествен сок“, да се тъпче с нискокачествени колбаси и да плаче по „невероятните“ и „евтини“ кренвирши от 3,60, които демокрацията, Брюксел и Вашингтон са му отнели.
Затова трябва да си честен с миналото – само тогава можеш да си автономен в настоящето. Да опазиш собствения разнолик, радостно-тъжен разказ за него. И да го оставиш да почива там, където му е мястото – в миналото. Иначе дори кренвиршите, с които някогашният хладилник „Мраз“ никога не е бил пълен, ще са рядкост и в днешния хладилник.
Автор: Веселин Стойнев, Дойче веле
