По случай Деня на славянската писменост и култура Actualno.com реши да припомни за красотата на българския език и слово чрез едни от най-впечатляващите примери от родната поезия.
Редакционният екип на Actualno.com подбра своите любими стихове от български поети, с които честити на своите читатели светлия 24 май и пожелава културата и словото да водят народа ни и занапред.
НАД КАЛТА
В шупнала тиня нагазил,
корени вади, сади,
цял до ушите изкалян.
Сам от калта сътворен,
после на кал и ще стане.
Но през междинния миг,
докато още е жив,
той над калта все стърчи,
с педя макар, но над нея.
Смогва да се задържи,
колкото тя да го дърпа
и да му тегне надолу,
той да не затъва съвсем.
Диша.
Човек.
Блага Димитрова
***
ПОКАЯНИЕ
Отрекох те, проклех те някога, о боже,
и ето ме повергнат в прах…
Не милост осенява грешното ми ложе:
чрез твоята жестокост те познах!
Обичам аз — и страдам… И страданието към омраза
не е ли зов?
Ти с обич и омраза духом ме проказа, —
проказата нарекох аз любов.
Самотно ми е: чувствувам пустинята въздушна
и слънчевия жар!
Природата сияе мрътво равнодушна…
Защо съм посред нея жива твар?
Аз любя, но не искам, не мечтая!
И само знам —
аз знам началото; не виждам края,
не виждам и не питам що ме чака там.
От много върхове надничам, спущам се по
всичките наклони
и в бездната се губи моя път.
Навън окото сълза не порони; вътре сълзите ми
оживяха скорпиони
по жилите ми гмежно се влекът.
Отрекох се, проклех те, господи… и ето ме
сред пъкъла, и ето ме — сред пламък
вопия аз:
Кажи, кажи сърцето ми да стане камък —
и нека ме приспи навеки мраз!
Пейо Яворов
***
ПОСВЕЩЕНИЕ
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка —
на теб — непознатия — смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми — властната — жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
Петя Дубарова
***
ЛЮБОВ
Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: „Остани.“
Веселин Ханчев
***
ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...
Пейо Яворов
***
ТЕЖЪК ХАРАКТЕР
Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош
все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш,
от глава до колене
нищо, че ме болиш!
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар -
цял живот - студ и огън,
клетва и благослов,
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.
Миряна Башева
***
МИГ
Дали се е случило нявга - не помня,
не знам - ще се случи ли... Тъжен и морен,
аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешен и позорен.
Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше странно далече,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Но горди и сластни очи не зовяха
на уличен пир мойте жажди смирени -
мъжете там хилави воини бяха,
жените - отвъргнати, неми сирени...
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх и молитви в сърце си
и видех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен -
и нямаше там ни пространство, ни време...
И с поглед стъмен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена прималняли,
помислих, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъм бог умилен ще разкрие,
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тъй горд и надвластен, а ние -
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнедеждни!
Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда -
и ропот, и смях в тишината нахлуха...
„Пиян е, безумен е!“ - някой прошушна...
Аз станах. - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.
Димчо Дебелянов
