Обикновено историята за създаването на мобилния телефон изглежда така:
На 3 април 1973 г. шефът на мобилните връзки на Motorola Мартин Купър, разхождайки се из центъра на Манхатън, решава да позвъни по мобилен телефон. Той се нарича Dyna-TAC и прилича на тухла, която тежи повече от килограм и работи в режим на разговор общо половин час.
Преди това синът на основателя на компанията Motorola Робърт Галвин, заемащ в тези далечни времена поста на изпълнителен директор, отделя 15 милиона долара и дава на подчинените си 10 години, за да създадат устройство, което потребителят да може да носи със себе си. Първият работещ образец се появява само след няколко месеца. Успехът на Мартин Купър, дошъл във фирмата през 1954 г. като редови инженер, бил подпомогнат от това, че през 1967 година той се занимавал с разработката на портативни радиостанции. Те всъщност и довели до идеята за мобилен телефон.
Смята се, че до този момент други мобилни телефонни апарати, които човек да може да носи със себе си като часовник или тефтерче, не са съществували. Имало портативни радиостанции, имало „мобилни“ телефони, които да се ползват в автомобила, но такива, с които да си ходиш по улиците – не.
Освен това до началото на 60-те години много компании изобщо отказвали да провеждат изследвания в областта на създаването на клетъчни връзки, тъй като стигнали до извода, че по принцип е невъзможно да се създаде компактен клетъчен апарат. И никой от специалистите на тези компании не обърнал внимание на това, че от другата страна на Желязната завеса в научнопопулярните списания започнали да се появяват снимки, където бил изобразен… човек, говорещ по мобилен телефон.
Мистерия? Шега? Пропаганда? Опит да се дезинформират западните производители на електроника (тази промишленост, както е известно, имала стратегическо военно значение)? Може би става дума просто за обикновена радиостанция?
Но по-нататъшните търсения довели до напълно неочакван извод – Мартин Купър не е първият човек в историята, позвънил по мобилен телефон. И дори не е вторият.
Младостта вярва в чудеса
Човекът на снимката от списание „Наука и жизнь“ се нарича Леонид Иванович Куприянович и именно той се оказва човекът, направил позвъняване по мобилен телефон 15 години преди Купър. Но преди да стане дума за това, да си спомним, че принципите на мобилната връзка имат много, много стара история.
Иначе казано, опитите да се придаде на телефона мобилност се появили скоро след възникването му. Били създадени първите телефони с бобини за бързо прокарване на линии, правели се опити оперативно да се осигури връзка от автомобил с поставен проводник по осевата линия или с включване към розетка на стълб. От всичко това сравнително широко разпространение намерили само полевите телефони (на една от мозайките в метростанция „Киевска“ в Москва съвременните пътници понякога вземат полевия телефон за мобилен или ноутбук).
Не било много удобно да се търси розетка, така че идеята за мобилен безжичен телефон се появила някъде в самото начало на ХХ век. Така американският вестник „Солт Лейк Телеграм“, позовавайки се на агенция Асошиейтед прес, на 3 март 1919 г. съобщава, че Годфри С. Айзъкс, директор на компанията „Маркони“, заявил, че проведени опити позволяват да се повярва в идеята за безжичен джобен телефон като всекидневна вещ. „Така лицето, разхождайки се по улицата, може да чуе в джоба си телефонен звън и слагайки слушалката на ухо, да чуе гласа на друг, който може да лети на самолет със скорост стотици километри в час от Варшава за Лондон.“
Но осигуряването на реална мобилност на телефонната връзка станало възможно едва след появата на радиовръзка в УКВ диапазона. Към 30-те години се появили предаватели, които човек без усилия да може да носи на гърба си или да държи в ръце – те например се използвали от американската радиокомпания NBC за репортажи от мястото на събитието. Тези средства все още не осигурявали връзка с автоматични телефонни станции.
Не решавайки проблема с позвъняването на домашен стационарен номер, всъщност мобилният телефон се противопоставял на жичния. Не е чудно, че в такъв вид радиотелефонът все още не решавал проблемите с връзката.
Подобни идеи не оставяли на мира и изобретателите в чужбина. В юнския брой на сп. Modern Mechanics през 1939 г. има кратка статия за това, че South Caliphornia Telephone Company е близо до практическото създаване на безжичен телефон, който може да се носи. В дописката няма технически детайли. Във всеки случай може да се смята, че е имало намерения за създаването на такъв телефон.
Следващата крачка, вече по време на Великата отечествена война, направил съветският учен и изобретател Горгий Илич Бабат в блокирания Ленинград, предлагайки така наречения монофон – автоматичен радиотелефон, работещ в сантиметровия диапазон 1000-2000 МХц (сега за GSM стандарта се използват честоти 850, 900, 1800 и 1900 МХц), чийто номер се кодира в самия телефон, снабден с буквена клавиатура, и има дори функциите диктофон и автоматичен отговор. „Той тежи не повече от фотоапарат „лейка“, пише Бабат в своята статия „Монофон“ в сп. „Техника-Молодежи“ № 7-8 за 1943 г.
„Където и да се намира абонатът – вкъщи, на гости или на работа, във фоайето на театъра, на трибуната на стадиона, наблюдавайки състезание – навсякъде може да включи своя индивидуален монофон в едно от многобройните окончания от разгърната вълнова мрежа. Към едно окончание могат да се включат няколко абоната и колкото и да са те, няма да си пречат един на друг.“ Във връзка с това, че принципите на клетъчната връзка по това време още не били изобретени, Бабат предлагал да се използва за връзка разгърната мрежа вълноводи.
През декември 1947 г. служителите на американската фирма Bell Дъглас Ринг и Рей Янг предложили принципа на шестоъгълните клетки за мобилна телефония. Това се случило тъкмо в разгара на активните опити да се създаде телефон, с който да може да се звъни от автомобил. Първата такава услуга е пусната през 1946 г. в гр. Сейнт Луис от компанията AT&T Bell Laboratories, а през 1947 г. е пусната система с междинни станции край шосето, позволяваща да се звъни от автомобил на път от Ню Йорк за Бостън. Но поради несъвършенствата и високата цена тези системи не били успешни.
През 1948 г. още една американска телефонна компания в Ричмънд успяла да направи услуга с автомобилни радиотелефони с автоматично набиране на номера, което вече било по-добре. Теглото на апаратурата на такива системи било десетки килограми и се поставяла в багажника.
И все пак, както било отбелязано през същата тази 1946 година в сп. „Наука и жизнь“, № 10, съветските инженери Г. Шапиро и И. Захарченко разработили система за телефонна връзка от движещ се автомобил с градска мрежа, мобилният апарат на която имал мощност общо 1 ват и се побирал под арматурното табло. Захранването било от автомобилния акумулатор.
Към радиоприемник, монтиран на градската телефонна станция, бил включван номерът на телефона, присвоен от автомобила. За повикване на градски абонат трябвало да се включи апаратът в автомобила, който изпращал в ефира своите пароли. Те се възприемали от базовата станция на градската автоматична телефонна станция и веднага се включвал телефонният апарат, който работел като обикновен телефон. При повикване на автомобила градският абонат набирал номера, това привеждало в действие базовата станция, сигналът от която се възприемал от апарата в автомобила.
В хода на проведени през 1946 г. опити в Москва бил достигнат обхват на апарата над 20 км, а също бил осъществен разговор с Одеса при отлична чуваемост. След това изобретателите работили над увеличаване на радиуса на базовата станция до 150 км.
Очаквало се, че телефонът от системата Шипиро-Захарченко ще се използва широко при работа на пожарните, от ПВО, милицията, Бързата и техническата помощ. Но в бъдеще сведения за развитието на системата не се появили. Може да се предположи, че за аварийно-спасителните служби е било по-целесъобразно да използват своите ведомствени системи за връзка.
В САЩ първи се опитал да направи невъзможното изобретателят Алфред Грос. От 1939 г. той се увличал по създаването на портативни радиостанции, които десетилетия по-късно получили названието „уоки-токи“. През 1949 г. той създал уред на базата на портативна радиостанция, който се наричал „безжичен дистанционен телефон“. Този уред можело да се носи и той подавал сигнал на притежателя си да отговори на телефона. Смята се, че това е бил първият прост пейджър. Грос дори го внедрил в една от болниците в Ню Йорк, но телефонните компании не проявили интерес към тази иновация, както и към други негови идеи в тази насока. Така Америка загубила шанса да стане родина на първия действащ мобилен телефон.
Тези идеи обаче получили развитие от другата страна на Атлантическия океан – в СССР. И така, един от тези, които продължили търсенето в областта на мобилната връзка в Русия, се оказал Леонид Куприянович.
Съзвучността на фамилиите Куприянович и Купър е само началното звено от мрежата странни съвпадения в съдбата на тези две личности. Куприянович, като Купър и Грос, също започнал с миниатюрни радиостанции – той ги правел от средата на 50-те и много от конструкциите му поразяват дори днес – както със своите габарити, така и с простота и оригиналност на решенията. Радиостанция с лампи, създадена от него през 1955 година, тежала толкова, колкото първите транзисторни уоки-токита от началото на 60-те.
През 1957 г. Куприянович демонстрирал още по-удивителна вещ – радиостанция с размер на кибритена кутия с тегло 50 грама (заедно с източника на захранване), която може да работи 50 часа без смяна на захранването и осигурява връзка на разстояние два километра.
При това Куприянович не само се разминал без микросхеми, каквито тогава просто нямало, но и заедно с транзисторите използвал миниатюрни лампи. През 1957 и 1960 г. излизат първото и второто издание на неговата книга за радиолюбители с многообещаващото заглавие „Джобни радиостанции“.
В изданието от 1960 година се описва проста радиостанция с три транзистора, която може да се носи в ръка. Авторът я предлагал за туристи и гъбари, но в живота към тази конструкция интерес проявявали основно студенти – за подсказване на изпити.
И така, както и Купър, джобните радиостанции навели Куприянович на мисълта да направи такъв телефон, с който да може да се позвъни на всеки градски телефонен апарат и който човек да може да носи със себе си където си иска. Песимистичните настроения на чуждите фирми не могли да спрат човека, който умеел да прави радиостанции с размер на кибритена кутийка.
Невъзможното станало възможно
През 1957 г. Куприянович получил авторско свидетелство за „Радиофон“ – автоматичен радиотелефон с директно набиране . След автоматичната телефонна радиостанция този апарат можел да се свърже с всеки абонат от мрежата в пределите на действие на предавателя на „Радиофон“. По това време бил готов и първият действащ комплект апаратура, демонстрираща принципа на работа на „Радиофон“, наречен от изобретателя си ЛК-1 (Леонид Куприянович, първи образец).
ЛК-1 трудно можел да се нарече мобилен телефон според нашите разбирания, но той направил голямо впечатление на съвременниците си. „Телефонният апарат не е голям по габарити, теглото му не надвишава три килограма – пише „Наука и жизнь“. – Батериите за захранване се намират в корпуса на апарата, срокът на непрекъснато използване е равен на 20-30 часа. ЛК-1 има четири специални радиолампи, така че отдаваната от антената мощност е достатъчна за връзка на кратки вълни в пределите на 20-30 километра. На апарата са разположени 2 антени – на предния панел са разположени 4 превключвателя за повиквания, микрофон (към който могат да се включат слушалки) и шайба за набор на номера.“
Както и съвременния клетъчен телефон, апаратът на Куприянович се свързвал с градската телефонна мрежа чрез базова станция (авторът я наричал АТР – автоматична телефонна радиостанция), която приемала сигнали от мобилния телефон по кабелната мрежа и ги предавала от кабелната мрежа на мобилните телефони. Преди 50 години принципите на работа на мобилните телефони се опивали просто и образно: „Съединение на АТР с всеки абонат става както при обикновен телефон, само че работата му ние управляваме от разстояние.“
За работата на мобилния телефон с базовата станция са използвани четири канала за връзка на четири честоти – два канала служели за предаване и приемане на звука, един – за набиране, и един – за прекъсване.
У читателя може да възникне подозрението, че ЛК-1 е бил проста слушалка за телефон. Но оказва се, това не е така.
„Неволно възниква въпросът: няма ли да си пречат няколко едновременно работещи ЛК-1?“, пише в същия брой на „Наука и жизнь“. „Не, тъй като в този случай за апарата се използват различни тонални честоти. Честотите за предаване и приемане на звука за всеки апарат са различни, за да се избегне взаимното им влияние.“
По такъв начин в ЛК-1 е имало кодиране на номера в самия телефонен апарат, а не в зависимост от кабела, което позволява с пълно основание той да се разглежда в качеството на първия мобилен телефон. Вярно, съдейки по описанието, това кодиране е било доста примитивно и броят на абонатите, имащи възможност да работят чрез една АТР, е бил доста ограничен. Впрочем през 1957 г. ЛК-1 е съществувал само в един екземпляр.
И все пак практическата възможност за реализация на преносим мобилен телефон и организация на обслужването на такава мобилна връзка била доказана. „Радиусът на действие на апарата е няколко десетки километра – пише Леонид Куприянович в дописка за юлския брой на сп. „Млад техник“ от 1957 г. – Ако в тези предели има само едно приемно устройство, това ще бъде достатъчно да се разговаря с всеки от жителите на града, който има телефон, и на колкото си искаш километра. Радиотелефоните могат да се използват в автотранспорта, на самолети и кораби. Пътниците могат директно от самолета да позвънят вкъщи, на работа, да запазят маса в ресторанта. Той ще намери приложение сред туристи, строители, ловци и т.н.“
Освен това Куприянович предвидил, че мобилният телефон ще може да измести и телефоните, вграждани в автомобилите. Младият изобретател дори използвал нещо от рода на табло „hands free“, т.е. тоест вместо слушалки да използва високоговорител.
В интервю за сп. „За рулем“ през 1957 г. Куприянович предлагал да се произвеждат внедрени мобилни телефони на два етапа. „Отначало, докато радиотелефоните са малко, допълнителен радиоуред се монтира близо до домашния телефон на водача. Но по-късно, когато тези апарати станат хиляди, АТР вече ще работи не с един телефон, а със стотици и хиляди. Те няма да си пречат, тъй като всеки от тях ще има собствена тонална честота, привеждаща в работа собствено реле.“ Така Куприянович по същество позиционирал едновременно два вида битова техника – прости слушалки, които било по-лесно да се пуснат в производство, и услуга с мобилни телефони, при които една базова станция обслужва хиляди абонати.
Можем да си представим колко точно Куприянович преди повече от половин век си е представял широкото навлизане на мобилния телефон в нашия всекидневен живот.
„Вземайки такъв радиотелефон със себе си, вие вземате по същество обикновен телефонен апарат, но без жици – пише той няколко години по-късно. – Където и да се намирате, винаги могат да ви открият по телефона, стига от всеки градски телефон (дори от телефонен автомат) да наберат номера на вашия радиофон. В джоба ви ще се разнесе телефонен звън и вие ще започнете разговора. В случай на необходимост ще можете от трамвая, тролейбуса, автобуса да наберете всеки градски телефонен номер, да повикате Бърза помощ, пожарната или да съобщите за авария, да се свържете с дома си…“
Трудно е да се повярва, че тези думи не са написани през XXI век. Впрочем за Куприянович не е имало необходимост да пътешества в бъдещето. Той го е градил.
Ползването на такива мобилни телефони било малко по-сложно от съвременните. Преди обаждане абонатът трябвало, освен приемник, да включи към слушалката и предавател. Чувайки продължителен сигнал и правейки съответното превключване, вече може да се премине към набирането на номера. Но все пак това било по-удобно, отколкото с радиостанциите от онова време, тъй като нямало необходимост от превключване от приемане на предаване и завършване на всяка фраза с думата „Прието“. С приключване на разговора предавателят се изключвал сам за икономия на батерия.
Публикувайки описанието в младежки списания, Куприянович не се страхувал от конкуренция. Той имал дори готов нов модел на апарата, който можел да се смята за революция от онова време.
…Но пък удобно, евтино и практично
Моделът мобилен телефон от 1958 г. с източника на захранване тежал общо 500 грама.
Тази граница на тежест била превзета отново от световната техническа мисъл чак на 6 март 1983 г., тоест четвърт век по-късно. Вярно, моделът на Куприянович не е толкова изящен и представлявал кутия с циферблат и шайба за набиране, към която с кабел се включвала обикновена телефонна слушалка.
Получавало се, че при разговор били заети или двете ръце, или кутията трябвало да се носи на кръста. От друга страна, да се държи в ръка леката пластмасова слушалка на битов телефон, било къде по-удобно, отколкото устройство с тегло на армейски пистолет (по признание на Мартин Купър използването на мобилен телефон му помогнало добре да напомпа мускули).
Според изчисленията на Куприянович неговият апарат трябвало да струва 300-400 съветски рубли. Това било равно по стойност на добър телевизор или мотоциклет – при такава цена апаратът бил достъпен, разбира се, не за всяко съветско семейство, но при желание можели да си го купят мнозина. Мобилните телефони от началото на 80-те с цена 3500-4000 долара в САЩ също не били по джоба на всеки американец – милионният абонат се появил чак през 1990 година.
По думите на Куприянович от негова статия, публикувана във февруарския брой на сп. „Техника-молодежи“ през 1959 г., сега на една вълна можело да се поместят хиляди канали за връзка на радиофони с АТР. За това кодирането на номера в радиофона се правело по импулсен начин, а при разговор сигналът се компресирал с устройство, което авторът на радиофона нарекъл корелатор.
По описание в същата статия в основата на работата на корелатора бил принципът на вокодера – разделяне на сигнала на речта на няколко диапазона честоти, компресиране на всеки диапазон и възстановяването му на мястото на приема. Разпознаването на гласа при това трябвало да се влошава, но при качеството на тогавашните жични връзки това не било сериозен проблем.
Куприянович предлагал да се монтират АТР на високи сгради в града (15 години по-късно колегите на Мартин Купър монтират базова станция на върха на 50-етажна сграда в Ню Йорк). А съдейки по фразата „произведени от автора на тази статия джобни радиофони“, може да се направи извод, че през 1959 г. Куприянович е имал не по-малко от два опитни мобилни телефона.
„Засега са налични само опитни образци от новия апарат, но може да не се съмняваме, че той ще получи в скоро време разпространение в транспорта, в градската телефонна мрежа, в промишлеността, на строителни обекти и т.н.“, пише Куприянович в сп. „Наука и жизнь“ през август 1957 г. Но най-голямата сензация тепърва предстояла.
Джобен телефон като за полет на Гагарин
През 1961 г. Леонид Куприянович демонстрира пред журналисти на АПН (Агенция по печата „Новости“)… джобен мобилен телефон.
Виждайки този апарат, съвременният читател вероятно ще възкликне: „Не може да бъде!“ Всъщност, да се създаде през 1961 г. телефон с размерите на клетъчния телефон от XXI век, наистина изглежда невероятно. Но АПН, създадена през същата тази 1961 г. на базата на бившето Совинформбюро, била солидна организация, в чиито задачи влизало подаването на информация за СССР на задгранични средства за информация. Там не можело да попаднат непроверени факти, застрашаващи с разобличения и скандали.
Смятаме, че читателят вече е дошъл на себе си, след като е видял съветския джобен телефон и може спокойно да възприеме другите данни на апарата. Куприянович докарал теглото на мобилния телефон само до 70 грама. В началото на второто десетилетие на XXI век с това могат да се похвалят далеч не всички мобилни телефони. Вярно, функциите на апарата от 1961 г. са минимални, дисплей няма и шайбата е малка – очевидно се е налагало набирането на номер да става с молив.
Но идеално никъде по света все още няма и дълго няма да има. По описание на единия от журналистите този апарат на Куприянович имал два предавателя и един приемник, бил направен от полупроводници и се захранвал от никел-кадмиеви батерии, които се използвали в мобилните телефони и в началото на новото столетие.
И накрая стигаме до кулминацията. Журналистите от АПН съобщили, че въпросният мобилен телефон е „последен модел на новия апарат, подготвен за серийно производство в едно от съветските предприятия“.
Точно така е написано – „подготвен за серийно производство“. В това, че заводът не е посочен, няма нищо чудно в онези времена. Имало случаи, когато заводът производител на битова електроника не се посочвал дори в инструкциите за експлоатация.
„Още сега много специалисти смятат новото средство за връзка за сериозен съперник на обикновения телефон – пише АПН. – Транспорт, промишлени и селскостопански предприятия, проучвателни предприятия, строителство – това далеч не е пълният списък от възможни области на приложение на телефонна връзка без жици. За да се осигури радиофонна връзка на такъв град като Москва, са необходими общо десет автоматични телефонни радиостанции. Първата е проектирана в новия столичен район Мазилово.“
И разбира се, планове за бъдещето. Куприянович си поставя задачата да създаде мобилен телефон с размерите на кибритена кутия и обхват 200 километра.
А после настъпва тишина. До този момент това е последната от известните публикации за радиофона на Куприянович, плановете за производство и строителство на инфраструктура. Странно е и това, че публикацията на международната новинарска агенция попада само в местния вестник „Орловская правда“ (12, 1961). В централните издания няма нито дума за сензационния джобен мобилен телефон. Да не говорим в чужбина.
Междувременно същите издания продължават да публикуват други статии на изобретателя. Във февруарския брой на „ЮТ“ през 1960 г. Куприянович публикува описание на радиостанция с автоматично повикване и обхват 40-50 км, в януарския брой на „Техника-молодежи“ от 1961 г. – популярна статия за микроелектрониката „Радиоприемник под микроскоп“. В ноемврийския брой на „ТМ“ – още една статия: „Европа гледа към Червения площад“.
Всичко това е толкова странно и необичайно, че неволно възниква въпросът: съществувал ли е наистина работещият радиофон?
„Терзаят ме смътни съмнения“
Скептиците преди всичко обръщат внимание на факта, че в публикациите, които научнопопулярните издания са посветили на радиофона, не е бил осветен сензационният факт за първото телефонно позвъняване. От снимките също не може да се каже с точност дали изобретателят звъни по телефона, или просто позира. Оттук възниква версията: да, опит за създаване на мобилен телефон е имало, но технически апаратът не се е получил, затова повече не са писали за него.
Здравомислието сочи, че през 1957-1961 г. нито едно научнопопулярно издание не би писало за неработеща конструкция. Такова списание и без това си имало за какво да пише. В Космоса летели спътници, а след тях – и човекът. Физиците установили, че каскадният хиперон се разпада на ламбда-нула-частица и отрицателен пи-мезон. Звукотехниците възстановили първоначалното звучене на гласа на Ленин. Може да се стигне от Москва до Хабровск за 11 часа и 35 минути с Ту-104. Компютрите превеждат от един език на друг и играят шах. И така нататък…
На фона на подобни събития създаването на мобилен телефон изобщо не било сензация. Читателите чакали видеотелефони! „Телефонни апарати с екрани може да се произвеждат още днес, нашата техника е достатъчно силна“, пише в същия този брой на „ТМ“ през 1956 година… Кой би писал за мобилен телефон, дори без видеокамера и цветен дисплей, особено ако той не работи?
Защо тогава „първото позвъняване“ се смята за сензация? Отговорът е прост – така е поискал Мартин Купър. На 3 април 1973 г. С него е проведена пиар акция. За да може компанията Motorola да получи разрешение за използване на честоти за гражданска мобилна връзка от Федералната комисия по комуникациите (Federal Communications Commissions, или FСС), било необходимо да се покаже, че мобилната връзка наистина има бъдеще. Още повече че за същите честоти претендирали конкуренти.
И неслучайно първото позвъняване на Мартин Купър, по собствения му разказ пред журналисти от San Francisco Chronicle, било адресирано към съперник: „Това беше един човек от AT&T, който искаше да вкара телефони в автомобилите. Казваше се Джоел Ейнджъл. Позвъних му и му казах, че звъня от улицата, от истински „джобен“ клетъчен телефон. Не помня какво ми отговори той. Но знаете ли, чувах как скърцат зъбите му.“
На Куприянович не му е било необходимо през 1957–1961 г. да дели честоти с конкурентни фирми и да слуша скърцане на зъби по мобилния телефон. Дори не му е било нужно да настига и надминава Америка поради липса на други участници в състезанието. Както Купър, и Куприянович провеждал пиар акции – така, както било допустимо в СССР.
Той отивал в редакциите на научнопопулярните издания, демонстрирал апаратите, пишел сам статии за тях. Възможно е буквите „ЮТ“ в названието на първия апарат да са били поставени, за да заинтересуват редакцията на „Юного техника“ („Млад техник“ – бел. прев.) да публикува неговия материал.
Имал ли е мотиви самият Куприянович да създава и показва на журналистите в продължение на цяла петилетка три различни неработещи апарата – например за да постигне успех или признание? В публикациите от 50-те години местоработата на изобретателите не се посочвала, медиите ги представяли на читателя като „радиолюбител“ или „инженер“.
Но е известно, че Леонид Куприянович е живял и работил в Москва, имал научна степен кандидат на техническите науки, впоследствие работил в Академията на медицинските науки на СССР и в началото на 60-те години имал кола (за която, разбира се, си направил радиотелефон и радиосигнализация срещу кражби). С други думи, според съветските мерки той бил доста успешен човек. Две от изобретенията на Куприянович през 70-те години са патентовани в САЩ.
Да погледнем въпроса от друга страна. Може би по онова време в САЩ също имало много подобни любителски конструкции. Отваряме февруарския брой на сп. Modern Mechanics от 1958 г. със статия на Джон Робинсън Пиърс, директор на изследванията в областта на електровръзките на компанията Bell Telephone Laboratories, със заглавие „Телефоните на утрешния ден“.
„Убеждава ли ни това (появата на джобните пейджъри) във възможността от телефон във всеки автомобил, или може би дори във всеки джоб – пише Пиърс. – Технически това скоро ще стане възможно. Ние можем да създадем миниатюрен приемник на транзистори, който да работи 24 часа в денонощието без съществено разреждане на автомобилния акумулатор. Едновременно с това с подходящ предавател автомобилният телефон може да се постави в жабката или да се обедини с радиото. А в бъдеще няма да са абсурдни и джобни телефони.“
Ако се смята, че ръководителят на изследователските фирми на „Бел“ говори съвсем искрено, то излиза, че през 1958 г. той не е чувал нищо за подобни телефони в САЩ. Но все пак не смята тази идея за луда. В бъдеще, разбира се.
Не бива да си мислим, че американците изобщо не са мечтали за подобен телефон. През септември 1956 г. същото издание публикува завладяващата статия „Вашият телефон на утрешния ден“. За това как една нощ в бъдещето млад човек от Сан Франциско звъни по мобилния телефон на приятел в Рим. С видео. С 3D видео. В Америка на бъдещето всяко бебе получава телефон с раждането. Ако човекът не вдигне, значи е мъртъв. Ето такава е оптимистичната прогноза.
Радиофонът изиграва за жалост само една важна роля в живота на Куприянович – определя избора на жизнения му път. „Няколко години Леонид Куприянович работи над своето изобретение – първоначално като любител, а след това радиоделото става негова професия“, пише Юрий Рибчински в АПН.
И така, няма съмнение, че радиофонът е съществувал, работил, имало е някакво решение за неговото производство, както и разгърнати базови станции в Москва. Тогава защо всичко това не е навлязло в живота ни още тогава?
А пътят е дълъг и труден…
За времето на перестройката читателите са свикнали на печални разкази за гении, чиито изобретения безжалостно са били погребани от бюрокрацията.
Преди всичко бюрократични препятствия за клетъчна връзка са съществували както в СССР, така и в САЩ. 21 години били необходими на FCC, за да разреши официално широкото използване на клетъчни телефони от обикновени граждани. От друга страна, в СССР доста бързо се решавали въпроси за използването на радиовръзки от цивилни, ако ставало дума не за лично, а за служебно ползване.
През 60-те години в СССР била пусната обществената услуга за автомобилна връзка „Алтай“, доста прилична за онова време. Тогава вероятно цялата вина е на бюрократичното недомислие? Че чиновниците са недооценили достойнствата на клетъчната връзка и не са ѝ дали ход. Или някой авторитетен експерт е заявил: „Клетъчните телефони нямат бъдеще, докато автомобилната връзка се използва още днес.“ Стоп. Тези думи са прозвучали не през 1959-а, а през 1973 г., и не в СССР, а в САЩ, от частната компания Bell.
Фирмата рекламирала устройство за автомобилна връзка с тегло 14 килограма. Бъдещото развитие на клетъчната връзка в САЩ също напомняло сюжет от съветско кино. След историческото позвъняване на Купър клетъчните телефони още не били одобрени от FCC и не можели да попаднат в магазините. Поради това желаещите да се сдобият със скъпата иновация американци били принудени да се записват за 5-10 години напред.
Ситуацията просветнала чак през 1983 г., и то по чисто съветски маниер – „по втория начин“. Основателят на Motorola Пол Галвин, използвайки личните си връзки и познанство с вицепрезидента на САЩ Джордж Буш, успял да си осигури среща с Роналд Рейгън. Основният довод в разговора бил чисто политически – Япония можела да застигне и задмине Америка по клетъчна връзка. Съдбата на разработката в пряк смисъл била решена с обаждане отгоре.
Можело ли е същата история да се случи и в СССР? Можело е. И се е случила през 50-те години, както разказват, след визита на правителствената делегация в Япония (и тук Япония изиграла роля). Излязло постановление на ЦК на КПСС и Министерския съвет на СССР за разработката на нова система на УКВ радиотелефонна връзка, в която за разработчици на тази система били назначени цяла редица предприятия и институти. Работата над проекта започнала през 1958 г., а през 1959 г. системата „Алтай“ получила златен медал на Брюкселската международна изложба.
„Алтай“ от самото начало имала конкретни поръчители, от които зависело финансирането. Освен това основният проблем при реализацията на двата проекта бил далеч не да се създаде портативен апарат, а необходимостта от значителни средства и време за създаването на инфраструктурна връзка, отстраняването на нейните грешки и разходи за нейната поддръжка.
При внедряването на „Алтай“, например в Киев, излизали от строя лампите на предавателите, в Ташкент възникнали проблеми от некачествения монтаж на оборудването на базовите станции. Както писало сп. „Радио“, през 1968 година системата „Алтай“ била разгърната само в Москва и Киев, на дневен ред били Самарканд, Ташкент, Донецк и Одеса.
Мобилна връзка в началото на 60-те във всяка страна би била доста скъпа услуга, която би могла да си позволи едва малка част от населението. Потенциалният поръчител – голям западен бизнесмен или съветски ръководител, изобщо нямал потребност да носи телефона си в джоба. На работа или вкъщи той бил подсигурен с жична връзка, а на свеж въздух на услугите му били кола с шофьор, където нямало нужда да мисли за габаритите и теглото на апаратурата.
От тази гледна точка „Алтай“ добре съответствал на тогавашното търсене. Осем предавателя обслужвали до 500-800 абонати, а качеството на връзката било съпоставимо само с цифровата. Реализирането на този проект изглеждало по-реално, отколкото разгръщането на национална клетъчна мрежа за „Радиофон“.
И все пак идеята за мобилния телефон, независимо че била изпреварила времето си, не била погребана. Имало и промишлени образци на апарата.
Под звездите Балкански
В началото на 60-те ехото от публикациите за радиофона на Куприянович не затихвало. В книгата на К. К. Бобошко „Полезно е да знаем“ се споменава модела от 1958 г. През 1964 г. за това изобретение пишат и в България, в трети брой на научнопопулярното списание „Космос“. Апаратът се описва в пластмасов корпус с по-малки размери, отколкото бил на снимката от 1958 г – 110х80х30 мм, макар и по-тежък – 700 грама, изработен изцяло с транзистори. Вместо телефонна слушалка в апарата се използвал пиезокристален говорител, едновременно служещ като високоговорител; за захранване се използвали никел-кадмиеви батерии, обхватът на апарата бил 80 км.
Съобщавало се също, че радиофонът ще намери широко приложение в промишлеността, в селското стопанство и спасителните служби, а самият Куприянович работи над усъвършенстван модел, с радиус на действие 200 километра.
През 1959 година инж. Христо Бъчваров получава патент в областта на мобилната радиотелефония, а през 60-те години създава мобилен телефон, сходен по концепция на радиотелефона на Куприянович (виж първата снимка в статията).
Както пише E-vestik.bg, Бъчваров създава два експериментални образеца мобилни телефони, за които получава Димитровска награда. В интервю пред журналистката Зорница Веселинова Бъчваров казва, че мобилният му телефон е бил представен в СССР на изложба в Москва, показван е на космонавтите А. Леонов, Н. Рукавишников и П. Беляев, „но за серийно производство бяха необходими американски и японски транзистори“, чието приложение според Бъчваров не било съгласувано.
По непроверени данни експерименталният образец на Бъчваров имал два канала за връзка, работел в диапазона 60-70 МХц и се използвал като демонстратор. Вторият образец бил предаден на Тодор Живков за представяне. Тоест прототипът на Бъчваров представлявал две слушалки с голям радиус на действие. В публикации понякога се споменава, че през 1959 година Бъчваров е изобретил „по същество днешния джиесем“, което не е вярно, тъй като спецификацията на стандарта GSM е разработвана от 1982 г. и е публикувана през 1992 г.
След това в България били създадени и първите промишлени образци на мобилния телефон. На изложбата „Инфорга-65“ българската фирма „Радиоелектроника“ демонстрирала мобилен телефон, който можел да работи с базова станция на 15 абонати. Този телефон бил представен като конкурент на известните в чужбина пейджъри. „Българските конструктори тръгнаха по друг път“, пишат инженерите Ю. Попов и Ю. Пухначьов в статия за „Инфорга-65“, публикувана в сп. „Наука и жизнь“ през 1965 г.
„За осъществяване на безжична връзка те прилагат системата, разработена преди няколко години от съветския изобретател, инженер Л. Куприянович. Към градската телефонна мрежа се включва специална приставка, обслужваща 15 радиотелефона. По време на разговор нейната антена улавя информацията, постъпваща от радиотелефоните, и я насочва в телефонната мрежа. Транзисторните радиотелефони осигуряват надеждна двустранна радиовръзка.“
И така, списание „Наука и жизнь“ нарича за баща на българската мобилна връзка не Бъчваров, а Куприянович. Това най-малкото означава, че при разработката на апарата е използвана основата, създадена от Куприянович. Апаратът на „Радиоелектроника“ имал по-големи габарити от този на Куприянович, демонстриран през 1961 година. Това едва ли учудва някого, тъй като тук може да са изиграли роля ограниченията за предаване на технологии в чужбина, включително и в източноевропейските страни.
Година по-късно сред експонатите на българската експозиция на изложбата „Интероргтехника-66“ се появяват така наречените автоматични радиотелефони РАТ-0,5 и АТРТ-0,5, които позволяват „осъществяването на радиовръзка в УКВ диапазона с всеки телефонен абонат в града, района и предприятието без специално приспособление към този телефонен апарат“. Както се вижда на снимката, този мобилен телефон вече напомня съвременния (с изключение, разбира се, на шайбата за набиране), свободно се побира в ръката и като цяло отговаря на описанието от 1964 г. Апаратите били направени от транзистори и можело да се включат във всяка автоматична телефонна станция с базова станция РАТЦ-10.
През една базова станция първоначално можели да работят едновременно шест мобилни телефона. Това, разбира се, е по-малко, отколкото на първата базова станция на Motorola, където имало 30 абонати, но през 1966 година Motorola още се занимавала с първите портативни радиостанции. Ограничението на броя на абонатите до шест се наложило от системата за разпределяне на номера – с единици започвали спешните служби, с нула – градските, с деветки – вътрешноведомствените, и един номер трябвало да се присвои на оператора на базовата станция. По такъв начин без поставянето на допълнителен комутатор за абонатите оставали шест номера. По-нататък били създадени системи за 69 и 699 номера.
Системата за селекция на каналите на „тухлите“, както разговорно се наричали мобилните телефони по това време, била опростена и имала редица недостатъци за потребителя. Каналът можел да се избере само ръчно, с два превключвателя, или селекцията била автоматична под действие на честотномодулиран сигнал в канала. Базовата станция непрекъснато подавала във всеки канал тонален код от няколко тона. В мобилния телефон имало няколко теснолентови филтъра за детекция на тоновете след демодулатора, DIP превключватели за избор на „собствените“ тонове и компаратори на 8 или 12 бита от 74-та серия.
Ако каналът имал „собствен“ тонален код, то мобилният телефон приемал и предавал в този канал. Ако „собствен“ тонален код не се откривал, мобилният телефон превключвал предаването на „общ/служебен“ канал, а приемащият канал започвал търсене на своя код последователно по всички канали. Превключването от канал на канал се извършвало, докато на изхода на демодулатора не се появял кодът.
Речевият сигнал имал амплитудна модулация, във връзка с което сигналът на селекцията се възприемал като съществен фонов шум. Понякога външният шум, попаднал през микрофона в канала, водел до самопроизволно превключване на каналите. По-късно започнали да се използват таймери, ограничаващи шума до кратък „пинг“ на всеки 4-6 секунди, за да не губи мобилният телефон канала.
И все пак за 60-те години тази система била напълно приемлива и получила разпространение в България като система за ведомствена връзка за промишлени предприятия – открити мини, електроенергийни и химически комбинати, още повече че системата предвиждала режим на конферентни връзки. Апаратите от серия РАТЦ се произвеждали и усъвършенствали до 80-те години включително. На ТЕЦ „София-изток“ оборудването било демонтирано и заменено с по-съвременно през деветдесетте. Така България станала страна с развита мобилна връзка с приложение на преносими телефони доста по-рано от САЩ.
Към средата на 70-те вече бил създаден и изпитан комплекс апаратура за създаването на национална система за мобилни връзки (народна система за радиовръзка). За съжаление след смъртта на проф. Брадистилов през 1977 година работата била замразена за 10 години.
Какво става на Запад?
Западноевропейските страни също правили опити за създаването на мобилна връзка преди „историческото позвъняване на Купър“. Не изминала и година след като България демонстрирала мобилните си телефони в Москва, и в ноемврийския брой на списание Science & Mechanics бил представен т.нар. Carry Phone като нов вид услуга. По габарити и маса западната техника обаче отстъпвала на източната. По удобство – също.
Мобилният телефон бил създаден от американската фирма Carry Phone Co. от град Студио Сити, щата Калифорния, която предлагала продажба на цена 3000 долара или наем по 50 долара на позвъняване. В рекламата не се споменавало за обхвата на действие, но се съобщавало, че може да се вземе в полет от Лос Анджелис до Чикаго.
Carry Phone представлявал дипломатическо куфарче с телефонна слушалка вътре и тегло 4,5 кг. При входящо позвъняване от куфарчето се разнасяли кратки позвънявания и за отговор куфарът трябвало да се отвори. За да се направи изходящо позвъняване, трябвало да се избере един от 11 свободни канали с помощта на бутонче. След отговор на оператора трябвало да се набере номера и да се назове абонатът, с когото трябва да се осъществи връзка, след което операторът (внимание!) звънял на телефонната компания и съединявал владетеля на мобилния телефон с телефонната мрежа.
По такъв начин по функции това била определена крачка надад в сравнение дори с апарата на Куприянович от 1957 година. Но такова решение сваляло проблема с необходимостта от създаване на скъпа инфраструктура за мобилна връзка, тъй като позволявало използването на вече наличните мрежи на автомобилния радиотелефон.
В условията на пазарна икономика, когато търсенето на подобни услуги било все още неясно, държавната политика по отношение на подобна инфраструктура не била определена, а инвестициите в дадения сегмент от пазара отивали именно за развитие на автомобилния радиотелефон. По-нататък в САЩ подобни апарати под названието attache’ phones се развивали като сегмент от пазара на автомобилните връзки. Например те са пускани от американските фирми Livermore, General Communication Systems, Integrated Systems Technology.
“На работа или на почивка, вашият портативен телефон винаги ви е подръка”, гласяла рекламата. Разбира се, по това време мобилен в САЩ наричали телефона в автомобила, като в съветската система “Алтай”. Повечето подобни телефони в САЩ по това време работели с мрежа MTS, някои модели имали модификация за IMTS/MTS. Този модел услуга за мобилна телефония се поддържал в САЩ до началото на 80-те, докато не започнала да изпитва конкуренция от страна на клетъчните мрежи от ново поколение.
На 11 април 1972 г., тоест с година преди позвъняването на Купър, британската фирма Pye Telecommunications демонстрирала на изложбата „Връзките днес, утре и в бъдеще“ (Communications Today, Tomorrow and the Future) в лондонския хотел Royal Lancaster портативен мобилен телефон, с който можело да се звъни в градската телефонна мрежа.
Той се състоял от радиостанции Pocketphone 70, прилагани в полицията, и приставка – слушалка с клавишно набиране, която можела да се държи в ръка. Телефонът работел в диапазона 450-470 Мхц, и съдейки по данните на радиостанцията Pocketphone 70, можел да има до 12 канала и се захранвал от източник с напрежение 15 волта.
Има сведения и за съществуването на полуавтоматичен мобилен телефон във Франция през 60-те години. Цифрите на набирания номер се изобразявали в базовата станция, след което телефонистката ръчно осъществявала връзката. Точни данни защо била приета такава странна система за набиране засега няма, може само да се предположи, че възможна причина са били грешки при предаването на номера, отстранявани от телефонистката.
Там, зад ъгъла
Но да се върнем на Куприянович. През 60-те години той се оттегля от създаването на радиостанции и преминава към ново направление, лежащо на пресечната точка между електрониката и медицината – използването на кибернетиката за разширение на възможностите на човешкия мозък. Той публикува популярни статии по хипнопедия – метод за обучение на човека по време на сън.
През 1970 година от издателство „Наука“ излиза книгата му „Резерви за подобряване на паметта. Кибернетични аспекти“, в която се разглеждат например проблемите за „записването“ на информация в подсъзнанието по време на специален „сън на информационно ниво“. За въвеждането на човек в състояние на такъв сън Куприянович създава апарата „Ритмосон“, и издига идеята за нова услуга – масово обучение на хора по време на сън по телефона, докато биотоковете на хората чрез централен компютър се управляват от апарата за сън.
Но и тази идея на Куприянович остава нереализирана, а в излязлата му през 1973 г. книга „Биологичните ритми и сънят“ апаратът „Ритмосон“ основно се позиционира като уред за корекция на нарушенията на съня.
Причините вероятно следва да се търсят във фраза от „Резерви за подобрение на паметта“: „Задачата за подобрение на паметта се състои в решаването на проблемите за управление на съзнанието, а чрез него в значителна степен – и на подсъзнанието.“ Човек в състояние на сън на информационно ниво може да запише в паметта не само чуждоезикови думи за запомняне, но и рекламни слогани, стара информация, предвидена за безсъзнателно възприятие, тъй като човек не е в състояние да контролира този процес и дори може да не помни бил ли е в състояние на такъв сън. Тук възникват прекалено много морално-етични проблеми и човечеството не е готово за масово прилагане на такива технологии.
Решенията в тази сфера, предложени от Куприянович, са защитени с патенти както в СССР, така и в чужбина.
Други пионери в мобилната връзка също сменили темата за работа.
Георгий Бабат още към края на войната се съсредоточил над друга своя идея – транспорт, захранван от микровълново лъчение, и направил над сто изобретения, станал доктор на науките, бил удостоен със Сталинова награда и се прославил като автор на научнофантастични произведения.
Алфред Грос продължил работа като специалист по микровълнова техника и връзки за компаниите General Electric и Sperry. Той продължавал да твори чак до смъртта си на 82-годишна възраст.
Христо Бъчваров през 1967 г. се заел с радиосинхронизирането на градските часовници, за което получил два златни медала на Панаира в Лайпциг, оглавил института за радиоелектроника, бил награждаван от ръководството на страната за други разработки. По-късно превключил на системи за високочестотно запалване на автомобилните двигатели.
Мартин Купър оглавил малката частна фирма ArrayComm, предлагаща на пазара собствена технология за бърз безжичен интернет. За 40-годишнината от неговата демонстрация бил удостоен с награда Marconi.
„Чакайте – ще възрази читателят. – Кого трябва да смятаме за създател на първия мобилен телефон – Купър, Куприянович или Бъчваров?“
Вижте още интересни статии за наука в megavselena.com
