Заповядайте - трета част от поредицата ни Logitech, в която ви представяме успешни, реализирани в сферата си професионалисти, които са и интересни, ярки личности. За да ви покажем добри примери. За да ви заредим с позитивна енергия. За да ви вдъхновим!
Представи се накратко, моля.
Здравейте, аз съм Ноеми Миятева, на 43 години съм и съм HR мениджър. От доста години съм в областта на IT, работила съм и в малки, но последните години работя в големи компании. Много си обичам работата, винаги съм си мечтала да работя нещо такова, с много хора. Кариерният си път не тръгнах точно в такава посока, но впоследствие се преориентирах, за което въобще не съжалявам. Обичам да работя с млади хора, обичам да работя с хора, които имат желание да се развиват. И аз обичам да ги развивам също така.
Името ти е интересно.
Да, често ме питат защо така се казвам. Всъщност аз съм си българка, обаче моите родители бяха дипломати в Будапеща. Аз съм родена в Будапеща. Забавното е, че тук никой не може да ми каже името правилно. Понеже в момента работя в американска компания, преди това работих във френска. И съм Ноемѝ, Наоми. Но съм си Ноеми – поне съм разпознаваема.
Като малка каква искаше да станеш?
Исках да стана много неща, но може би най-много исках да стана, като повечето момиченца, учителка. По-нататък ми се избистриха идеите и исках да преподавам на деца в Африка или в забитите страни, по Азия. Исках просто да образовам децата, да имат достъп до образование, което нямат. Мисля, че тази мечта и до ден-днешен не ме е напуснала. Някой ден, като се пенсионирам, ще се занимавам с това. Но малко или много, тази мечта си остана през целия ми живот, защото и в момента имам желание да развивам хората. Това е любимата ми част от работата ми – хората да разгръщат потенциала си.
А какво никога не би работила?
Знам, че не ме бива в изкуствата, но и със сигурност не искам да правя нещо рутинно. Впоследствие, понеже учих Финанси в университета, разбрах, че категорично не искам да работя нищо с финанси.
Коя беше първата ти работа?
Започнах я на 18 години, точно ги навърших. На рецепция, понеже тогава учих задочно и трябваше да ходя на лекции – в Центъра за изследване на демокрацията. След още 1-2 години вече заемах административни длъжности и тогава, това беше 2000-ата година, дойде голяма компания, която ги купи, влезе с всичките си HR-ски процеси и всъщност аз, като единственият човек, който се занимаваше с администрация тогава, трябваше да ги поема. Беше изключително интересно – да се учиш от най-добрите, от извора. Така се влюбих в самата професия, записах да уча такова нещо и въобще не съжалявам за избора си.
Кои са задължителните умения за един успешен HR мениджър?
Според мен основното нещо е да разбираш бизнеса и да разбираш хората. Да имаш истинско желание да работиш с хора. Да бъдеш организиран и гъвкав.
Кое от тях ти се отдава най-много?
Да работя с хора. Отдава ми се да скъсявам дистанцията. Което е изключително важно, защото ние все пак не сме машини. Доверието е изключително важно. Да си имаме взаимно доверие, без микроменажиране.
В един филм героят на Джордж Клууни пътуваше из страната и уволняваше хора...
Интересно е, че много хора си представят ролята на HR-а като някой, който трябва да уволнява. Действително и това е част от работата. Бих казала – най-неприятната част. Аз даже съвсем наскоро освободих двама човека в Канада. Но в крайна сметка, животът е това и когато една врата се затваря, не се знае колко други се отварят – аз наистина го вярвам и понеже го казвам от сърце, защото и с мен се е случвало така, е хубаво да се казва в такива моменти.
Коя е най-голямата трудност, която си преодоляла в работата си?
Когато бях на 29 години, започнах в една стара българска IT компания като HR мениджър. Целият мениджърски състав беше от хора на възрастта на баща ми и аз трябваше първо да им обясня по някакъв начин каква е дейността на HR-а, за какво съм дошла, какво всъщност ще дам на тази компания. Спомням си погледите им – как седяха като преподаватели пред двойкаджия, седяха и ме гледаха скептично. И две години по-късно наистина успях да направя неща, от които просто много се гордея.
Какво ти харесва в работата извън основните дейности в нея?
Че много комуникирам с хора от различни култури – общувам с всякакви хора, от всякакви континенти, от всякакви цветове. Наистина е много интересно да вникваш в начина, по който тези хора се изразяват, какво изразяват само с body language-а, да четеш между редовете. Доста от големите компании предлагат и такива обучения – да знаеш с кои култури как се работи, на какво да се набляга, какво да се има предвид, това е много интересна част от работата. Например, аз трябваше да работя с индийци и ми беше много интересно всеки път, когато помолвам индийката, съответно колегата от Индия, да свърши някаква работа, тя казваше – да, разбира се – и работата никога не беше свършена. И аз продължавах да се чудя защо така се случва. Оказа се, че, културно, тя не може да каже на прекия си ръководител „не“ и винаги казваше „да“, а всъщност тя имаше нужда от подкрепа. И аз впоследствие го разбрах и когато вече започнахме да работим заедно, аз започнах да я подкрепям и тогава нещата потръгнаха. В началото беше много объркващо. Понеже преди това бях свикнала да работя с немци, при които всичко е точно. Много интересно – с французи, като работих, те винаги започваха с „Здравеей, как си, какво си?“ и аз си мислих как тия хора така се интересуват от мен, но впоследствие се оказа, че въобще не се интересуват от мен. Но беше много забавно, понеже аз съм straight to the point и като кажа „Здрасти, трябва ми еди-какво си“ и те ме бяха обявили за много груба, понеже не ги питам за времето и за как са си изкарали предната вечер. Което всъщност с англичани, американци, немци не е така.
Докато си хоум офис, какво имаш винаги до себе си?
Аз не обичам да съм хоум офис, но винаги покрай себе си имам вода, много вода. И котка, по неволя имам и котка, но тя помага – сваля стреса.
Как един HR мениджър се сближава с колеги, които зависят от неговите оценки?
Оо, нямам проблем. Просто много лесно мога да поставя граници къде е личното, къде е служебното. Отношението е искрено, истинско и когато хората виждат, че има истинска ангажираност, не е проблем това нещо. Когато показвам истинска загриженост, тя е такава. Когато трябва да дам негативна обратна връзка, винаги я давам констурктивно, говори се за конкретно поведение, а не срещу човек. Но ми създава проблем, когато се опитват да ме манипулират – но, честно казано, това ми е забавно – има такива: „Кажи ми сега, кога пускат бонусите?“. И там вече казвам – спряхме темата. Това е.
Какви съвети даваш на синовете си за бъдещите им кариери?
Имам двама сина, на 11 и на 15 години. Те са най-големият ми проект, единственият, който има смисъл в този живот според мен. Много неща, които съм научила от HR-a мисля да ги прилагам и към тях. Но едно нещо ми е изключително важно – понеже не им давам много акъл – независимо накъде се насочат, в каква област – какво правиш, да го правиш добре. Много държа на високия стандарт – банички да правиш, да правиш най-хубавите банички или поне да се опитваш да ги правиш. Да не се разчита на късмет, да се разчита на трудолюбие. Мързелът не води до никъде, оправданията пък съвсем до никъде не водят. В моята кариера даже съм виждала хора, които губят само и единствено от оправдания.
Какво ти е отношението към компютърните игри? Децата ти сигурно играят?
Хлапетата, разбира се, играят на компютърни игри. Честно казано, не знам на какви. Гледам да не прекарват много време – виждам, че са много ентусиазирани. Знам, че компютърните игри доста развиват, те не играят със стрелби и кървища. Аз много държа да има баланс – колкото се чете, толкова да се играе на компютърни игри.
Как прекарваш свободното си време?
Много обичам да чета. Всъщност, като бях малка – това е забавно – мечтаех да лежа в затвора. Защото баща ми като използваше израза „да лежи в затвора“, аз си представях, че човек си лежи и си викам, аз искам така да си лежа и по цял ден – книги, книги, книги... Но извън това, сега понеже много си натоварвам очите, постоянно се взирам в монитора – открих аудио книгите, голям рахат! Също така, понеже по цял ден стоя на едно място – слагам си на ушите слушалките и вечер обикалям, тръгвам в някаква посока. Хем се движа, хем малко въздух да глътна, хем „чета“ книги. Гледам всеки уикенд да съм някъде в провинцията, някъде, където да почерпя енергия от природата. А отпуските гледам да съм далеч от цивилизацията. Обожавам да пътувам, пропътувала съм с камион Африка, сама, не на автостоп, пътувала съм из Азия, по Туркменистан, по места, където може да те арестуват за нищо и да те оставят в затвора за нищо, може и да изчезнеш за нищо. Мисля, че най-големият ми адвентчър беше – да отида, пак сама, до Нигерия, което, който познава какво е Нигерия, разбира колко е идиотско, колко е авантюристично в лошия смисъл, защото в буквалния смисъл там могат да те изядат, в съвсем буквалния смисъл.
Когато нямаш възможност да си навън, да пътуваш, как релаксираш вкъщи?
Отново пътувам. Обожавам Google Earth, отварям си произволна държава и започвам да се ровя в културата, оттам ми хрумват разни неща, почвам да се ровя в Google и съм запалила и моите деца. В момента малкият (на 11) знае почти всички флагове и почти всички столици на този свят, включително Науру и Тонга, и Тринидад и Тобаго, и т.н.
Накъде ще е следващото ти пътуване?
Може би от първите ще бъде Монголия – много ми се ходи в Монголия, в Тува, да обикалям с кон, много обичам да яздя. И ще спя в юрта. Аз съм спала в юрта в Турменистан, пила съм камилско мляко, беше много забавно. Бих искала също да отида по дивите острови, говоря за Френска Полинезия, но това ще бъде по-нататък, понеже иска повече време. И не говоря за никакъв туризъм такъв – с кристални полилеи. Говоря за – слагаш джапанките, слагаш раницата и дим да те няма.
