Нека поразсъждаваме за поуките от френските избори. Защо се налага ли? Защото и у нас упорито замириса на избори.
Нов ден, нов скандал
Управляващата коалиция всеки ден ни предлага скандали и червени линии: ДБ настояват да пратим оръжие на Украйна, БСП са решили да наблюдават руските престъпления от позицията на морален неутралитет.
ИТН продължават със своята серия неконсултирани с партньорите или направо неадекватни предложения: след плагиатора, след продавача на плавници, след работилия за скандалната "Инвестбанк", те предложиха за член на СЕМ явен нарушител на медийните правила (който слава богу се оттегли сам). На предна линия отново излезе острието Тошко Йорданов, който не пести обидите към своите партньори, задето не уважават мъжкарското упорство на партийния му лидер.
После пък БСП изведнъж реши да връща хартиените бюлетини, което е в пълно противоречие с позициите на партньорите ѝ. И така всеки ден по нещо.
Откъде тази внезапна, почти патологична нетърпимост? Едно обяснение ни дава сондаж, направен за предаването "Референдум" на БНТ от "Алфа Рисърч": Ако огромната част от гласувалите за ПП и ДБ одобряват управлението, то симпатизантите на БСП са разделени по равно на "за" и "против", а при ИТН негативното мнение е почти два пъти по-високо от позитивното. Разбираме защо тъкмо тези две формации са най-активни в рушенето на коалицията: те най-остро усещат, че губят клиенти. Политолозите се кълнат, че никой няма интерес от избори, но дали тази или другата година - няма как да не стигнем до тях.
Традиционното ляво и дясно отстъпват
И тук е мястото да погледнем към президентския вот във Франция. Какво видяхме там? Нечуван срив едновременно на традиционната десница и левица. Републиканците стигнаха до там да молят симпатизантите си за финансова помощ, тъй като тяхната кандидатка Валери Пекрес, останала под петте процента, нужни за пълно покриване на разходите, си навлече личен дълг от пет милиона евро. Социалистическата кандидатка падна под и без това скромните 2,3% на старата комунистическа партия. И така страната се оказа разделена на три почти равни части: радикална левица (в лицето на Меланшон), радикална десница (в лицето на Льо Пен) и радикален център, където е Макрон.
Подобна тенденция вече отдавна наблюдаваме и другаде: старото деление по оста ляво-дясно започва да не работи. Днес противостоят глобализъм и провинциализъм. Първият цели експанзия, растеж, международни връзки, вторият - недоверие към света, протекционизъм, самозадоволяване. Опозицията между Макрон и Льо Пен е именно по тази линия, но реакция на затваряне вече видяхме и в Америка с Тръмп, и в Обединеното кралство с вълната на Брексита.
Крайното дясно обещава приемливи цени и международна дистанция
Льо Пен скри традиционната си ксенофобия. Тя дори се опита да скрие фамилното си име, което я свързва с расизма на баща ѝ - на плакатите е просто "Марин". И вместо това се центрира върху покупателната способност. Ще кажете, че това е традиционно лява тема. Но при нея тя е поднесена не в ключа на прогреса и интернационализма, а като зиморничаво окопаване в запуснатите предградия, в идилиите на дребните селски стопани, обидени на световните процеси. Конкурентът ѝ Земур не взе завоя от защита на средната класа към онеправданите и беше елиминиран.
Поомръзналите културни войни около еднополовите бракове и националната история се пренесоха в полето на външната политика. Ако Макрон е твърдо зад европейския курс срещу войната на Путин, в програмата на Льо Пен виждаме идеи за равна дистанция между Москва и Вашингтон, за сътрудничество с Русия в сферата на отбраната и, разбира се, отхвърляне на диктата на европейското право и НАТО. Да го кажем така - противопоставиха се отговорността за световния ред, за международните договори, та дори за климата и егоизма във всичките му варианти: не на бежанци, не на зелени политики, не на санкции срещу агресора.
Новото ляво привлича различни недоволства
По-трудно ще ни е да разберем новите леви на Меланшон, достигнали удивителните 22%. Подобни формации се появиха и другаде - "Подемос" в Испания, "Ди Линке" в Германия "Сириза" в Гърция. Можем да наречем тази нова левица популистка, доколкото много от иначе звучащите прекрасно техни идеи изглеждат трудно изпълними и като че ли по-скоро предизвикват моментни въодушевления, отколкото дълготрайни политики. Такива бяха безусловният базов доход на "Подемос", таванът на наемите на "Ди Линке", безплатното образование на "Непокорна Франция", както и отказът да се плаща гръцкият национален дълг, заради който беше издигната "Сириза" и където тя печално се провали.
Преразпределението в полза на младите и бедните, по-активната държава и алергията към Америка във всичките ѝ проявления - това са нормалните теми за всяка левица, които едва ли могат да обяснят залеза на социалисти и комунисти. Новото според мен е, че тези партии успяват да мобилизират разнопосочните недоволства на съвременния гражданин.
Недоволства ситуационни, понякога неразбираеми, както беше с жълтите жилетки във Франция, агресивни и деструктивни, както беше в Гърция, интелектуални като в Испания. Те днес като че ли са отвъд старите класови деления и често дори не формулират конкретни искания, което прави все по-трудна задачата да им се отговори. Водещо не е желанието за някакви проценти повишение на заплатата, а обидата от начина, по който върви светът. Оттук и повсеместното търсене на някаква нова форма на пряка демокрация - от площадните дискусии в атинския квартал "Ехзархия" или френските граждански асамблеи на кръговите движения до идеите на Меланшон да бъдат излъчени на случаен принцип група граждани, които да напишат нова конституция.
В търсене на българските Макрон, Льо Пен, Меланшон
Със сигурност и в България постепенно изчезват старата десница и левица: едната се разпадна, после беше погълната от популистката ГЕРБ и шарената коалиция ДБ, другата - в лицето на БСП - стремително и според мен необратимо потъна. Като радикален Макронистки център у нас се очерта ПП, която в този момент се превръща в партия. Дали ще е правилно да я наречем либерална не е важно, по-скоро там залагат на експанзия, привличане на инвестиции, международно сътрудничество, с една дума - на една глобализираща се България.
Критиките към лидерите от страната на провинциализма са показателни: "канадци", "харвардци", "продават националния интерес", "не разбират нещата тук". Така във Франция Макрон непрекъснато е обвиняван в "надменност" и че бил президент на банкерите и богатите. Този политически полюс у нас едва ли може да надхвърли една трета подкрепа, както беше и във Франция. И то ако към ПП прибавим най-близката до тях ДБ и в някакво далечно бъдеще - след като се изчистят нещата около съдебната реформа и корупцията - ДПС. За повече ресурс май няма, защото нашият бизнес не обича конкуренцията в отворения свят.
Както във Франция, така и в Полша и Унгария, вдясно започва да се появява една тенденция към симбиоза между ксенофобия, национализъм и социален популизъм. Играчите на този терен са много и изпокарани помежду си, но опитите ще продължат. "България отдолу" ще бъде мобилизирана за борба с елитите, както го направи Льо Пен. А това значи прибавяне на щедри социални политики към популярната у нас ксенофобия на принципа "България за българите" и превръщането на егоизма в национална политика чрез популистка съпротива срещу всякакви международни ангажименти и солидарност.
Растящата подкрепа за "Възраждане", заменили предишната ни крайна десница, показва, че тази комбинация е печеливша. След окончателното си скарване с всички партньори, ИТН биха могли да пласират тук патриотичните си емоции. Една хипотетична партия на генерал Янев като че ли се цели в същия сегмент - социално, плюс национален егоизъм. Дали натам няма да залитне и обиденият на всички ГЕРБ, остава да гадаем. Провинциализъм тук не употребявам в негативен смисъл: в провинцията е приятно и спокойно да се живее, просто не се случват много неща.
Засега у нас като че ли не се задава аналог на новите левици. Недоволствата, кулминирали през 2020-а, бяха оглавени от десни формации. Най-вероятен аналог на "Непокорна Франция" у нас би била формацията на Мая Манолова - една жена, изпълнена с безкрайно много енергия по всички теми.
Следващите избори ще са интересни, когато и да са те
Протестите срещу новото управление със сигурност ще продължават заради кризата, работата е там, че зад тях стои опозицията, с която госпожа Манолова едва ли ще взаимодейства. Трябва отбележим, че новите левици другаде привличат най-младата част на електората, а у нас младите леви са по-скоро интелигенти, които четат сложни статии, а не се млатят с неофашисти по митинги. Някои от тях се излъгаха да застанат на страната на Путин, което в перспектива със сигурност ще тежи на репутацията им.
С една дума: полето изглежда неовладяно, недоволствата са на лице - очакват се новите лидери. Ще са интересни тези избори, само ако се може да са по-нататък...
Автор: Ивайло Дичев, Дойче веле
