При всяко гласуване агенциите се надпреварват да ни показват вота според пола, възрастта, образованието, населеното място и пр. Гласоподавателят ни се явява с пълен профил като от криминално досие, с всички взети данни. Не че от това изборите стават по-ясни и предвидими. В този екзитпол обаче отдавна ми липсва един въпрос. Ако трябваше да избирате най-добрата година или десетилетие в живота си, за какво или кое бихте гласували. Твърдя, че това хвърля светлина и на въпроса за кого.
Резултатите от последните избори като че ли ни дават отговор, без въпросът да е зададен пряко. Най-много гласове на този своеобразен референдум за минало, струва ми се, отидоха в 90-те. Сякаш се завърнахме вкупом там, волно или неволно. Възможно е това да е ирационален, подсъзнателен, емоционален вот. И вероятно е точно така. Изборите, които правим, далеч не са рационални. И май все по-малко ще са такива. Може би затова опитът да им намерим разумно обяснение през политическото обикновено се провалят.
Завръщането на неслучилото се
Защо през 2021 година избираме едно десетилетие от края на миналия век? Казват, че вълните на носталгия следват ритъм от 30-40 години - с такава цикличност се повтарят тенденции в модата, завръща се култът към определени банди и стилове в музиката. Възможно е. Но става дума и за друго. За вечното завръщане на неслучилото се. За демоните на онова, което е изглеждало постижимо и се е срутило с трясък. Или с шепот и мрънкане по Елиът и по българския ни опит. После се опитваме бързо да забравим, а накрая то изведнъж изскача пред нашите адски изненадани очи. Или всичко това е част от вечно завръщащото се желание да започнем отначало, на чисто, да рестартираме - я държавност, я младост, я други невъзможни неща.
В едно гласуване за миналото всеки би посегнал към времето, в което е бил млад. Активната част от българските избиратели днес бяха млади през 90-е. Една голяма част от тях са онези, висели по площадите на 90-те (на по двайсет или трийсет тогава), убедени, че нещата ще се случат за година-две най-много. И остарели със същата надежда там, на същите площади. Други емигрираха в кухните и чужбините - или в кухните на чужбините. И вече поглеждат обратно към страната на своето детство и младост. Пандемията също усили носталгията, изравни предимствата и недостатъците на света тук и там. Това допълнително усили изборната активност.
Какво толкова имаше в 90-те? Надежда и отчаяние, да. Възхитително усещане за нещо ново и неочаквано, но заедно с това отвратителен вкус на провал и измаменост, вкус на пепел.
Години на първите изгубени демократични избори, нещо, което се случи единствено в България. Години на опитните в задкулисието стари партийни играчи. На неопитните нови демократи. Годините на Мултигруп и по-обикновените мутри, мутренски години. Времето на Беров и Виденов. На обезценяващите се с часове левчета. Годините, в които една баба пред мен се молеше да ѝ отрежат половин лимон на пазара и обикаляше за някой изтърколил се картоф около сергиите. Всичко това - да, но и усещането за свобода и отваряне към един заключен свят и живот. Сложно съставени години, които побързахме да забравим, преди да сме осмислили или поне разказали като хората. И нормално сега се връщат изневиделица. И думата „мутри” отново се върна в оборот. И гласуването с вдигната ръка като тогава се върна в първия ден на новото Народно събрание. Гласувахме ги, 90-те, аналогово.
Онези години и тяхното копие днес
Казахме, че избиращите днес са били млади през 90-те. Повечето от тези, които сега се стремят към властта, също идват от онова десетилетие - там те бяха млади и оцеляха (други ги застреляха). Премиерът беше млад и охраняващ, изкуствовед в бойните изкуства, това беше тренд. Част от днешните ветерани на социалистическата партия също са били млади и вдъхновени, ентусиазирани последователи на Луканов, Първанов и Виденов.
Това е десетилетието, в което изгря звездата на Слави Трифонов. И той беше млад, беше хъш, лошо момче, ироник, бунтар (и другар на част от застреляните). „Ку-ку” от 90-те беше яко предаване и тези, дето сега свенливо гримасничат, го чакаха с нетърпение. Наоколо имаше толкова материал за пародиране - от неразпуснатия соц до разпищолващата се вече чалга. Да, може да се види, че ранните парчета на Слави и компания по-скоро пародираха, проиграваха с насмешка чалгата или патетичните песни. Че там имаше хармсовското „Рокендрол на падащите бабички", „Тупан текно”, „Малка антиполитическа” и пр. Имаше тежки и леки пародии на свещени преди това (и сега свещени, така се въртят времената) патриотични песни.
Един от тогавашните хитове, които се припяваха по площадите на ранните 90-те, беше тъкмо „Шат на патката главата“. Тогава този хит беше възможен, днес той е невъзможен - тъкмо тук минава вододелът между онези години и тяхното копие днес. Да припомним само, че в тази песен „Вятър ечи, Балкан стене" съседстваше с „пушка до колене“, а „Върви народе възроден" свършваше с „от кой ли не осеменен“. И след всички тези сакрални фрази, включително след „Горда стара планината", идваше рефренът „шат на патката главата“. Посмейте да го изпеете сега на родолюбивия електорат - и със сигурност ще отнесете бóя. Не следя как се развива новото шоу на Слави, поправете ме, ако греша, но не съм чувал тази песен да се върти напоследък. Затова пък знам какво звучеше на протестите миналото лято: аранжименти на автентичните „Вятър ечи, Балкан стене", „Хубава си, моя горо", „Боят настана", „Тих бял Дунав" и на химна.
Когато ирониците стават патетици
Какво всъщност се случи в последните години, тук и по света? Случи се нещо такова: пародиите отидоха на боклука, иронията стана невъзможна, автентичното замени умозрителното, кавичките изпаднаха някъде по пътя.
Рожбите и създателите на смеховата култура, на подигравчийското, на шоуто и травестията, на екшъна, пародиращите статуквото - тъкмо те започнаха да се превръщат в някогашните обекти на своята сатира. Нарисуваните сълзи станаха истински, гримът тръгна да се стича, дистанцията и метапозицията изчезнаха. И от усмивката остана само скърцането със зъби, от намигащото око само строгият поглед със сключени вежди. От пародийно вдигнатия някога юмрук остана само юмрукът.
Добре, ще каже някой, за живелите през 90-те жалбата по тях е донякъде обяснима, можем да я наречем „стокхолмски носталгичен синдром". Беше и гадно, и хубаво, даже това, че беше гадно, само е усилило привързаността ни. Малко като със спомените от казармата.
Но защо младите, неживели през 90-те, също гласуваха за десетилетието, по-точно за лицата, които то роди. Вярно е, че носталгията се предава (и продава) по много начини. В известен смисъл наследяваме и носталгиите на родителите си. А може би има и друго. Младите днес виждат тези лица като за първи път. Те не са проследили тяхната метаморфоза от 90-те насам, когато постепенно ирониците станаха патетици. Вероятно част от тях са чули за пръв път „Къде си вярна ти любов народна” и „Вятър ечи, Балкан стене” тъкмо от Слави Трифонов. (Но не и в пародийния вариант от „Шат на патката главата”.) Вероятно Слави успя да покаже една поп версия на патриотичното. Да изпее по-добре, с повече чувство тъгата да си българин. И гнева да се виждаш величав в свят, който не признава величието ти.
Разбира се, всяка носталгия може да бъде симпатична. Светлината на миналото омекотява ръбовете, тук-там прозира растерът на картинката, цветовете са избледнели, но това усилва чувството. Има само една подробност - миналото е холограма. Призрак, който броди из България, Европа и отвъд океана.
Ние сме общество с признаци на алцхаймер
Веднъж вече, преди 1989, сме били лъгани с призрака на бъдещето, един светъл призрак. И сега, втори път, с призрака на миналото, един по-опърпан и мрачен, но представен ни пак като светъл, че и величав призрак. Най-лесно се лъже с минало и с бъдеще. Само там всички народи са велики, а ние самите - млади или безсмъртни. Но никой (особено колективен) избор на минало не е донесъл щастие.
90-те, които ни предлагат днес, са нещо като отровен двойник на реалното десетилетие. Там все пак имаше надежда и усещане за бъдеще. Вкусът и ирониите ни все още бяха четливи. И тънките разделителни линии светеха в тъмното. Може би това, което изгубихме днес, е тъкмо близката памет. И конкретно паметта за провали. Като всяко общество с признаци на алцхаймер ние не помним какви сме били вчера и кой какви ги е вършил (така ни е по-лесно), но си възстановяваме в детайли „спомените“ отпреди няколко века. Така помнят нациите, техният исторически алцхаймер е избирателен. А колкото по-малко памет за минало, толкова повече минало, колкото по-малко памет за провали, толкова повече провали.
Разбирам тази тъга и тяга по 90-те, донякъде съм формиран от нея. Да, хубаво би било да ги изпеем, да ги изтанцуваме, да си ги разкажем и припомним (барабар с тежките им провали), но никой не може да влезе два пъти в мътните им води. И двата пъти да е на 20.
Кой знае, може би тъкмо там лежи заровено днешното българско неслучило се. И затова все ни тегли нататък, към 90-те, с любов и омерзение.
Автор: Георги Господинов, Дойче веле
