Съдебната реформа и материя е тема, която за мнозина е непонятна. Но тя е изключително важна за същността ни, за желанието на всички да живеем добре, да живеем свободни. Представяме на вниманието на всички читатели на Actualno.com речта на доц. Кристиан Таков по повод 135 години от създаването на Върховния касационен съд (ВКС). Думите на доц. Таков публикуваме със съкращения.
"Скъпи колеги и приятели съдии,
Приветствам и малцината присъстващи тук български властници.
Специално поздравявам обаче г-н Христо Иванов, Министър на правосъдието в оставка – оставка, която онзи ден тури непостижими нравствени жалони за огромна част от българската политическа класа. Непостижими, защото са непонятни!
Ваши Превъзходителства, които гледате какво става в България, и съм сигурен, че голямата част от Вас не само го гледат, а го и виждат.
Преди всичко, да поясня заглавието на това, за което ще говоря: става дума за Върховния касационен съд, за здравия разум и за българската държавност.
Държавността е усещането за смисъл от това да живеем заедно на едно място с още няколко милиона души. Държавността има оправдание само ако прави хората щастливи.
Всяка от трите власти или съзидава, или руши държавността по своему:
- Законодателят – с мъдри или с несполучливи закони;
- Екзекутивата – с ефективност или с некадърност.
- Съдът пипа по нещо свещено – чувството за справедливост. Ако съдът дезертира от длъжността си, той трайно фрустрира хората, убива вярата им и ги развращава. Ако е на мястото си, прави ги силни.
Реакцията срещу лошавостта на всяка от трите власти е различна.
Срещу първите две власти може да има организиран протест – защото с действията си поначало засягат мнозина и наведнъж. Срещу съда обаче трудно се акумулира енергия – защото решенията му удрят отделния. На лош съд обществото реагира не с гняв, а с по-страшни неща – с недоверие към съда, игнориране на правото и саморазправа вътре в обществото.
За съда в България, включително и за Върховния касационен съд вярвам, че много повече съзидава, нежели да руши.
И именно:
- защото правораздаването е свещенодействие;
- защото вярвам, че голямата част от съдиите са жреци, а не попове;
- защото последното ми лично институционално упование е в българския съд;
- и защото помня историята за пруския селянин, който, обезправен от местния феодал, твърдял, че вярва в правото, защото „в Берлин има съдии, които да го защитят“ – което е направило онази държава силна и я поддържа такава и досега;
И понеже, скъпи колеги, Ви приемам за свестни, разумни, израснали, справедливи и човечни – не ще ви венцехваля, а ще предложа да помислим заедно как на 135-годишна възраст ВКС може да стане още по-свестен, по-разумен, по-израснал, по-справедлив и по-човечен. И по-млад. Защото, за да се гради държавност, трябва по повече от всичко от изброеното. А огромна енергия е нужна, за да създаваме усещането, че живеем в по-скоро справедлив свят.
И както казах: чувството за справедливост у хората е съдебното градиво на държавността.
Какво е обаче тя – тая справедливост, на която сме се посветили?
Тъй много са дефинициите ѝ, та философите ги е досрамяло и са скрили неможенето си зад опити да я класифицират като „изравнителна – разпределителна – човешка – божествена“ и поне още десетина вида, стигайки дори до „екологична“. Всъщност, тя е другото име на доброто. Но пък за това, какво е „добро“, по света се водят и сега доста кървави спорове.
Ако справедливостта е аморфна, на какво да се опрем тогава? Можем на вярата. Можем на разума. Аз предлагам „исторически компромис“ – нека да е на вярата в разума.
Но и на разумът косъмът не е съвсем чист – във вековете значенията му са също десетина. Търсейки яснота, накрая открих еднозначна дефиниция на разума само в един "Краткий философский словарь" от 1953 година. Но не си струваше да я запомням.
Така пак се сблъсках с многозначието. Кант озаглавява три от произведенията си „Критика на чистия разум“, „Критика на практическия разум“ и „Критика на способността за съждение“. Дори и без предикатите в немския език има поне седем термина: Verstand, Vernunft, Erfassung, Ergreifen, Ueberschau, Urteilskraft, Urteilsvermoegen – които явно не са стигнали, та към тях е прибавена и чуждицата Raison.
Примирих се и – перифразирайки Кенет Кларк – ще кажа „Никой не може да каже какво е разумът; но като го видим, веднага ще го познаем“.
Като не мога да дефинирам „разум“, няма как да определя и какво е „здрав разум“. Като малка компенсация ще опитам поне да посоча някои от неговите врагове. Това са:
- лошият стил – защото го замъглява;
- правният позитивизъм – защото тласка разума към греха на суетата и собствената му прослава, а оттам – и към бездните на логическите грешки;
- творенето на все нови и все повече правила – защото предлага удобна индулгенция за отказа ни да мислим.
Всъщност, изброявайки враговете на здравия разум, трябваше да започна с най-големия – глупостта. Но тя е тъй вездесъща и жизнерадостна, че смятам борбата с нея за безнадеждна. Да я преодолеем, не можем – вероятно защото я отричаме там, където я сварваме най-често – у самите себе си. Можем обаче да я отслабваме, като борим изброените й вече съюзници.
А сега – поотделно и накъсо за враговете на здравия разум.
Лошият стил, който традиционно шества из много от съдебните ни решения, за съжаление не е чужд и на ВКС. За съдебните ни актове често може да се каже: „Тъй дълги са, та забравих началото им, затова не разбрах средата им, а с края съм определено несъгласен“. Тук важи старият принцип, че размерът има значение – само че с обратен знак. Обилието на възпроизведените факти не скрива липсата на мислене; copy-paste-ът на съдебни мантри от типа на „като прецени доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност“ всява досада и разочарование; липсата на структура на текста и спънатият език отчайват и пречат да открием ценното в съдебния акт.
Позитивизмът, дошъл като отрицание на безотговорния стил на естественото право и мистицизма на историческата школа, се е изродил. Той се е изродил в логика, осиротяла в своята самодостатъчност. Той е самокапсулирала се вяра, че светът може да се обхване в простовата понятийна система. Той е преклонение пред някакъв мъдър и съвършен законодател, който, както знаем, принципно не съществува, у нас – никак, а сега – видимо хич. Позитивизмът, в престъпен сговор със сбъркана логика, често води до нетърпими резултати.
Позитивизмът у нас е на висока почит – защото освобождава съда от отговорност за резултата на актовете му и прехвърля тази отговорност („Законът така гласи“) върху законодателя – който, както видяхме, нито е мъдър, нито съвършен, нито пък може да отговаря – поради аморфността и променливостта на персоналния си субстрат, а знае ли човек – може би и поради проблем с вменяемостта.
Спомням си за спор между великотърновски съдия и игумена на Преображенския манастир отец Георги. Съдията – правейки несправедлив и вероятно неверен извод – троснато казва на отеца „Това е! Такъв е законът!“ На което отецът го пита „А ти за какво си?“. Нека винаги си задаваме въпроса „А ти за какво си?“, ако законът ни изглежда „такъв“.
Все новите и все повечето правила. Тук не говоря за големия грешник – законодателя. Тук въставам срещу ставащата неудържима и като обем, и като качество „задължителна практика“ на ВКС (така, както тя е наречена от самия ВКС в ТР 1-2009 ОСГТК).
Няма да се впускам в позитивистични анализи, защото току-що заклеймих позитивизма. Само – в духа на здравия разум:
- ще споделя, че „задължителна практика“ на ВКС само по общата част на един закон – ЗЗД, преди година възлизаше на около 8 000 стандартни страници;
- ще припомня, че няма правно-информационна система, която да позволи разумно справяне с тоя обем;
- ще уведомя, че освен в няколко бивши съветски републики, в Република България и никъде в континентална Европа няма реликт, подобен на уредените от ЗСВ задължителни тълкувателни решения;
- ще Ви провокирам с въпроса – съвместимо ли е с Конституцията, съд да нормотвори?;
И накрая ще попитам – ако задължителната Ви практика е грешна, а съдилищата са обвързани от нея, как ще поправите грешката?"
