Евгений Тодоров е журналист от почти 50 години. Последните години преди 1989 е главен редактор на Телевизионния център в Пловдив. Сценарист и режисьор е на стотици филми – включително няколко игрални. След 10 ноември напуска журналистиката и започва живота си от нулата – като амбулантен търговец. Занимава се с търговия, производство на хранителни стоки, открива ресторант, билярд зала, пробва се в хазартния бизнес и какво ли още не. През 1998 основава Пловдивската телевизия „Тракия” и се връща „в занаята”. В първата си книга „Записки по българския преход” описва приключенията си в годините на Прехода. Във втората – „Наръчник на носталгика” описва начина на живот на българина преди 1989 година и търси тайните на носталгията по онова време.
Следват пет тома „Запомнете Пловдив” , в които са събрани спомените на стотици пловдивчани – от 20-те години на миналия век насам.
Следват няколко романа.
Сложи ли край на документалистиката и на пловдивската история?
Каквото можах – направих. Мисля, че Пловдив вече има достатъчно автори и книги, описващи историята му.
Имам достатъчно материал за 6 и 7 том, но преди да помисля за това, имам други задачи. Издателство „Хермес”, което издаде поредицата, има идея петте тома да бъдат преиздадени – в две или три части, по-дебели и по-представителни. Изкушавам се да използвам случая и да добавя нещо, но едва ли ще се случи. По-добре е да напише нещо по-различно.
И какво е това по-различно?
Последните няколко години продължавам да бъде на „пловдивска вълна”, написвайки няколко романа, чаието действие се развива „под тепетата”. Първо беше „Рекет”. Миналата година излезе „Сбогом, Америка, сбогом, Пловдив” – първият роман, в който голяма част от диалога е даже на пловдивски жаргон.
Тази пролет ще излезе „Рекет 2” – продължение на „Рекет 1”. Нямах намерение да пиша продължение, но много читатели ме провокираха. Искали да разберат какво става с главната героиня.
А какво става?
Подзаглавието подсказва – „Бардакът срещу държавата”. Героинята влиза в бизнеса с проститутки и открива там по-добри хора от тези, които управляват или искат да управляват държавата.
”Рекет 1” нашумя с няколко прогнози, които направи и които се случиха. Очаквате ли и сега да познаете нещо?
Наистина в първия том действията на някои герои бяха в някаква степен повторени от реални личности – например бягството на Васил Божков. Във втория том – за добро, може би, прогнозите ми не се потвърждават за сега. Но не се знае по-нататък.
Новата ти книга, върху която още работиш, носи провокативното заглавие " 1984". Каква е идеята? Каква поука ни носи българската 1984-та?
„1984-а” е подзаглавието на книгата. А заглавието е „Дефицит”. „Дефицит” беше сценарий, после филм – истински, от тези, които ги прожектират на голям екран пред зрители, купили билети.
Филмът се снима в киностудия „Бояна” през лятото на 1989 година и много хора смятаха, че няма да види бял свят. Бил много смел. Досега такъв филм, занимаващ се с корупцията в „развитото социалистическо общество”, не беше правен в България.
„Дефицит” излезе на екран в края на годината – броени дни след 10 ноември. Сега мненията бяха, че бил много „мек”. Хората ходеха вечер на протестни шествия и много малко на кино.
За сведение главните роли се изпълняваха от Ели Скорчева, Катя Паскалева и Надя Тодорова...
Филмът се опитваше да разкаже за реалния и морален дефицит в България – някъде в средата на 80-те години. Случващото се тогава обаче заслужава внимание и днес – когато сме се отдалечили от онзи период и много хора са забравили или идеализират тогавашния живот.
Използвайки в най-общи линии сюжета, реших да огранича разказа в рамките на една година – избрах 1984-а, надявайки се някой даже: роди се българският Оруел. Признавам, че точно тази прочута на книга не бях чел – бях гледал отдавна само филма. Прочетох я умишлено чак, когато привършвах с писаното. Така че всякакви съвпадения между България от 1984 година и „ангсоца” да се считат за случайни...
А има ли съвпадения?
Някои са изумителни. Оруел е прогнозирал, че ще има режим на тока, спиране на асансьори и много други неща от бита. Някои дребни неща не е познал – например, че ще има дефицит на бръснарски ножчета. Най-страшната прогноза обаче е в това, което той нарича „двойно мислене”. Ние го преживяхме. Георинята в книгата – също.
Страшното е, че много българи не са осъзнали онази шизофрения, в която живяхме.
Какви са героите?
Главната героиня – както и в „Рекет”, е амбицизна млада жена, която идва от село, за да промени живота си. Извършва незаконни неща, като описаното не е измислено, то повтаря една истинска пловдивска история от онези години. Георинята се среща с Тодор Живков – тази среща също не е напълно измислена. Среща се и с Горбачов, който през 84-а идва в Пловдив – още като секретар. Това вече е художествена измислица.
С какво 1984- а е по-различна от другите години от 80-те?
1984 е до голяма степен преломна година – нещо, което тогава не осъзнавахме. Началото на 80-те даваше някакви надежди, че животът се променя на добро, че ще преодолем дефицита, връзкарството, надигащата се корупция. Изкачвахме Еверест, имахме маратонки, дънки, японски оризови ядки „Какино тане” и т.н. В края на година започна т.н. Възродителен процес и върна България в средновековието. През следващата година Горбачов смени Черненко и се разбра, че без нещо като „гласност и перестройка” сме загубени. Започнахме да трупаме дългове и т.н.
Оруел описва събития 36 години в бъдещето. Ако решиш да напишеш книга "2058", какво би описал?
Не се изкушавам да гледам толкова далеч. Задачата на днешните българи е първо да прочетат уроците на историята. Да прочетат книгата на Оруел. Да прочетат „Фашизмът” на Жельо Желев, примерно. Да прочетат по-истински книга за българската история – различни от тези, които я митологизират и ни подвеждат. И може би някъде в миналото, ще открият бъдещето.
Всичко се променя в момента. Кое, според теб, няма да се поддаде на тази инерция?
Пандемията, която преживяваме, открои някои вечни черти на българския характер. На първо място инатлъкът. Турците имат една великолепна поговорка: „Гърците ги мори салтантлъкът, българите – инатлъкът”...
