Реномираното издание BBC Travel, което има повече от 3 милиона читатели, публикува като част от поредицата си „Душата на града“ история за Пловдив, която се опитва да го представи през очите на хората, които живеят в него. Журналистът Уил Бъкингам решава да намери сам значението на думата “яйляк“ като сам прекара няколко дни в града под тепетата. Тук той успява да разговаря с пловдивчани и с хора, които от години живеят тук и чрез тях да пресъздаде усещането за специфичния начин на живот в Пловдив.
Ето и разказът на Уил Бъкингам:
Вторият по големина град в България се гордее с репутацията си, че върши нещата по свой собствен начин. Още след като слезете от автобуса от столицата София, може да усетите промяната в ритъма на живот. Хората вървят по-бавно, изглежда, сякаш имат повече свободно време, а трафикът не е толкова хаотичен. Когато вървите към центъра на града през парка, в който възрастни мъже се събират да играят шах, а други отдъхват под сенките на дърветата, Пловдив се чувства различен. Има някаква магия в Пловдив – нещо, което е очевидно, и едновременно с това трудно за установяване.
В квартал Капана хората излизат на тълпи от кафенета и барове към пешеходната улица. Под ярко изрисуваните картини по стените, групи млади хора се събират и разговарят, флиртуват и проверяват телефоните си. В кафенето на Джумая джамия в самия център на града хората стоят с часове на турско кафе. Дори котките по павираните улици изглеждат някак по-мързеливи. Те се изтягат, мъркат, преобръщат се и отново заспиват. Ако попитате някой защо градът е по-спокоен, те ще ти кажат: “Пловдив е айляк“.
Тази дума не се използва извън Пловдив, въпреки че се среща в български речници от края на 19 век. Тя е заемна от турския език и най-общо означава свободен човек, неангажиран с нищо, безделник. Според Яна Генова, директор на Софийската къща за литература и преводи, оригиналното значение на “айляк“ е на човек, наеман на работа месец за месец, който знае какво е да има свободно време. Глаголът, който върви с айляк е “бичим“, производно на глагола “бича“, което от своя страна означава удрям, замахвам или режа клони от дърво. Идеята на думата бича е, че айлякът е някаква активност. Ако искаш да практикуваш айляк, ти трябва да си отсичаш парчета от времето за себе си и да поемаш инициативата да се отделяш от дневните проблеми.
Но каквото и да е значението на думата, в съвременния Пловдив айлякът е получил свое значение и смисъл, нещо, което не се превежда, а просто се живее. Когато поискаш от някого да ти го обясни, той по-скоро ще ти отвърне с шега, като например: Пловдивчанин се разхожда с испански турист. “Какво е айляк?“, пита гостът. Българинът се замисля за малко и казва: “Това е като вашето маняна, маняна, но без стресът“.
През 2019 година Пловдив раздели титлата Европейска столица на културата с италианския град Матера. Като част от програмата българският актьор и режисьор Пламен Радев Георгиев проведе серия от обществени консултации, за да изследва айляка в дълбочина. Той искаше да разбере къде са корените на думата и как и защо е станала толкова тясно свързана с Пловдив.
Срещнах се с Георгиев в кафене в София. Той е роден в Стара Загора, на 80 километра североизточно от Пловдив, и когато е пристигнал през 2018 в града е бил чужд на айляк културата. “Проучването ни беше трудно. Хората ни питаха защо се интересуваме от айляка. Те казваха, че той не е ценност, а по-скоро мързел“, казва той.
Като маняна, маняна, но без стрес.
Но чрез публичното обсъждане излезе наяве една по-обща картина. Айлякът, казват хората, означава да намериш време, да седнеш на закуска с приятели и да установиш, че все още сте заедно, когато е вече вечер. Той е да намериш удоволствие в обстановката около теб, свързан е със социалния статус, с елегантното безцелно разхождане по улиците. А на още по-дълбоко ниво, Георгиев го нарича “дзен айляк“ – нещо, свързано със свободата на душата. “Айлякът е да си ангажиран с трудностите в живота, но да останеш в безопасност от проблемите“, казва той.
Много хора, с които говорих в София, бяха скептично настроени към айляка, като го виждаха като бранд на Европейската столица на културата или като хипстърски маркетинг. Аз също не бях убеден. Така че хванах автобуса от София до Пловдив, за да прекарам няколко дни там и да си избича малко айляк за мен. В Пловдив разговарях с д-р Светослава Манчева, антрополог и директор на ACEA Mediator, организация, посветена на връзката между общностите и градските пространства. Родена в Кърджали, Светослава сама се е посветила в айляка. Тя живее от 10 години в Пловдив и няма никакво намерение да го напуска. “Много хора идват да живеят тук, особено защото е айляк“, казва тя. Нейната колежка Елица Капушева ми каза, че е родена в Пловдив, но наскоро се е завърнала тук от Берлин. Сега се радва, че е вкъщи: “В Берлин е хубаво, но няма айляк“, казва тя.
За Манчева айлякът е вкоренен в дългата история на културно многообразие в Пловдив- Историкът Мари Неубергер описва как градът е бил процъфтяващ търговски център през 19 век. От всички градове в Османската империя той е отстъпвал само на Истанбул и е бил дом на евреи, гърци, българи, роми, арменци и славяни, скупчени заедно по улиците и кафенетата. Според Манчева айлякът е отговорът на предизвикателството да живееш заедно с непознати. “Това е да намериш собственото си място в града. За мен, основата на айляка е комуникацията. Не е нужно да се харесвате взаимно. Важна е волята да разговаряте, желанието да се разбирате“, казва тя.
Историческите свидетелства за кафенетата от 19 век в Пловдив ги описват като места, където изкусни майстори и търговци се срещали и където времето вървяло бавно. Поетът от 19 век Христо Г. Данов пише с неодобрение за това как хората прекарват по цял ден в кафенетата. “Те ходят в кафенето, пушат, говорят, пият кафе и нетърпеливо чакат слънцето да залезе, за да преминат на сливова ракия“, пише той. Чужденци също долавят уникалното спокойствие на Пловдив. През 1906 година британският пътешественик Джон Фостър Фрейзър е опиянен от ритъма на живота в града, който тогава се е наричал Филипопол. “Представете си сцената – градина, осветена от много лампи. Под дърветата безброй маси. На тях стои цял Филипопол, сърба кафе, пие бира, казва си наздраве с литри вино. В единия край на градината има малка сцена. Там свиреше унгарска група. Беше неделя през нощта и Филипопол се забавляваше“, пише той.
Докато разговарях с Манчева и Капушева за айляка, те се връщаха отново и отново към една идея. Айлякът е да си намериш време. Пространство да пиеш кафе в натоварен ден. Той е да намериш ниши в града – алеи, малки паркове, пейки, където да се мотаеш с приятели, да свирите, да изпиете бира или поприказвате. Да направиш място и за другите докато комуникирате. И, както Георгиев ми каза, айлякът е да намериш място на свобода сред житейските трудности. За тези, които са успели да го направят – като Манчева и Капушева, няма по-добър начин на живот. Айлякът е да си ангажиран
След няколко дни в Пловдив загубих своя скептицизъм и се научих да бича айляк. Разхождах се безцелно по улиците, карах я по-спокойно. И странно, но аз установих, че не съм свършил по-малко работа, просто всичко беше направено с много по-малко стрес. Към края на престоя ми се зачудих дали Пловдив има какво да предложи на света. Писах на българският писател Филип Гюуров, който изследва айляка като философия на живота и алтернатива на икономическия растеж, като част от неговата дисертация за университета в Лунд, Швеция. “Тук не става въпрос за лудницата на големия град, за нуждата да си купуваш най-новата технологична играчка, нуждата постоянно да катериш социалната стълбица. Хората, особено младите хора, са усетили вече ужасните ефекти на бърнаута. Оттук е и нуждата да забавиш, да се върнем назад, да живеем повече в синхрон с природата и със самите нас“, казва той.
В последния ми следобед в Пловдив седнах в кафенето на Джумая джамия. Поръчах си турско кафе и порция кюнефе – десерт, който произхожда от Близкия изток, и в гениалността си съчетава баклава и сирене. Кафето пристигна с малка чашка розов сироп във вода, за да отнеме от горчивината на кафето. До джамията, под розовите храсти кафява и бяла котка спокойно дремеха. Аз нямах часовник. Не изпитах нужда да си проверявам телефона. Нямах срещи, за които да бързам. Пиех си кафето и оставих следобедът да се разгърне, знаейки, че имам цялото време на света.
