Старши учителят по география в плевенската Математическа гимназия „Гео Милев” Чавдар Тошков започна тази учебна година по различен начин. На тържеството на 17 септември т.г. той бе награден за иновативни методи на учение, внедрени в класната стая. Наградата е новоучредена от фондация Teaching Alpha. Освен Чавдар Тошков, с нея са отличени още двама негови колеги в страната – в София и в Разград.
Тази пролет Teaching Alpha обяви, че ежегодно ще поощрява нововъведенията в образователния процес от учители в държавните училища в България и ще разпространява техните идеи и истории.
Всеки ученик или родител може да номинира учител, като разкаже защо смята, че методите му са различни, по-продуктивни и успешни. След получените номинации екип на фондацията селектира финалистите, с които се провежда интервю. Накрая, чрез Фондация "Родова памет", са наградени най-отличаващите се практики. Ето какво заяви пред Actualno.com отличеният Чавдар Тошков:
- Господин Тошков, кое Ви носи по-голямо удовлетворение – това, че получихте награда за иновативни методи на обучение в класната стая, или че сте номиниран за нея от ваши ученици и от техните родители?
И двете, разбира се. Но второто е особено ценно за мен. Бях много изненадан от номинацията, защото в нея са участвали мои ученици, завършили по различно време в училищата, в които съм преподавал – СУ „Анастасия Димитрова” и Математическата гимназия „Гео Милев” в Плевен. Това ме кара да мисля, че тези мои 36 учителски години досега не са били напразни и че съм успял със своята работа да помогна на млади хора да се формират като личности и да намерят своя път в живота. А те чрез номинирането ми за тази награда изказват своята благодарност.
- Ваши ученици твърдят, че не разрешавате да ви наричат „даскал”. Защо?
За мен "даскал е титла". Даскал е бил Ботьо Петков, даскали са били много от нашите възрожденци. Аз не мога да се приравня с тях - опитвам се да бъда просто учител. И възпитател, донякъде. Старая се да изградя в моите ученици такива качества, каквито ще са им необходими за живота след като завършат училище. Всички млади хора в един момент разбират, че реалността в живота не е това, което са си представяли като тийнейджъри. С моята работа се опитвам да им помогна да се адаптират към онова, което ги очаква.
Да си истински даскал е нещо велико. За съжаление през последните години ние, учителите, сме по-скоро администратори, статистици, писари др.
-Как протича един учебен час по география с Вас в Математичаската гимназия „Гео Милев”? С какво го правите по-различен?
Държа се естествено с учениците и се стремя да създам такъв контакт с тях, чрез който по-лесно да спечеля доверие и да постигна целите на всеки урок. Старая се да сме в постоянен искрен диалог. Предполагам, че те са ми сложили прякора „Защотко”. Любимият ми въпрос към тях е „Защо?”. Постоянно и за всичко им го задавам. Този въпрос държи будно съзнанието им. Това е основното в часовете ми по география. За мен е по-важно учениците да се научат да анализират, отколкото да назубрят поредния урок и да го преразкажат.
- Много от колегите Ви в страната се оплакват, че учениците имат повече права от тях. Не могат да ги накарат дори да си изключат мобилните телефони в час. Как се справяте с този проблем?
Проблема с телефоните го решавам радикално. Първия час ги предупреждавам, че могат да ползват телефоните си само, ако им дам задача да потърсят чрез тях някаква информация. През останалото време телефонът стои изключен, както и моят, разбира се. Ако забележа, че някой си играе с телефона в мой час, апаратът бива изхвърлен в кошчето. Няма значение колко струва. Имал съм и реплики от рода – „Ама той струва 1 200 лв...” Съжалявам, аз струвам повече.
- Къде минава границата, зад която учениците „се качват на главата” на учителя си и на практика учебен процес няма?
Тази граница е много мобилна и до голяма степен зависи колегите. Някои от тях държат да демонстрират сериозна дистанция. Не знам какъв резултат постигат, защото моят подход не е такъв. Работя в училище, в което учениците знаят до къде могат да стигат без да се качват на главата ми и да има учебен процес непрекъснато. Те са нормални мислещи хора и сами трябва да определят границата без да налагам някакви норми в това отношение.
- Образованието е една от най-„ремонтираните”системи у нас. Почти всяка година се появяват нови методи, форми и прочие въведения. Това не обърква ли и учениците и техните учители?
Първата реформа в образованието, която си спомням, беше в края на 80те години на миналия век. Тогава започнахме да създаваме т.нар. УПК-та – учебно-производствени комплекси. Учениците учеха до 10-ти клас в гимназии, после отиваха в професионални училища да усвояват някаква професия. На книга изглеждаше добре, но на практика нищо не се получи и реформата не проработи. Това, което става през последните години в образованието, е нещо подобно. Идеите са хубави, но реализацията им е непредсказуема. Абсурдно е един ученик на 14-15 години да завърши основно образование. Това води до форсиране на учебното съдържание до толкова, че ученикът няма време да осмисли материала, който му се преподава. Новата реформа, която тече от 2016 г., все още не е дала своя краен резултат – той ще стане ясен след три години, когато сегашните деветокласници станат абитуриенти и завършат образованието си по новите учебни планове и програми. Според мен резултатът ще бъде различен от очаквания и то насочен в негативна посока.
- Каква според Вас трябва да бъде идеалната образователна система, която стимлира и учителите, и учениците да търсят по-добър резултат от общата си работа?
На първо място системата трябва да е такава, че да мотивира ученика да бъде обучаван. На второ място, тя трябва да даде възможност за изява на ученика не само на олимпиади и състезания, а и при един разговор в коридора или училищния двор. На трето място системата трябва да гласува доверие в ученика, в неговите действия в клас и извън него. На четвърто да формира нов тип взаимоотношения между учител и ученик - отношения между двама души свързани в обща работа за постигане на определена цел. Една от грешките, които допускаме ние, учителите, е, че непрекъснато се стремим да информираме учениците без да има обратна връзка, да наложим своето мнение като най-правилно и меродавно без да се интересуваме за мнението на ученика по разглеждания проблем. Игнорираме го като мислещ субект и като личност.
Вероятно една от причините да бъда номиниран за наградата, е това, че винаги съм гледал на учениците като големи хора, и съм създавал отношения, с които да постигнем общи цели. А тези отношения изискват непрекъснат контакт помежду ни.
Образователната система трябва да е насочена към това да развива мисленето на учениците, а не просто да възпроизвеждат нещо, което са им казали да научат. Много по-важно е да се научат да анализират информацията, отколкото да я възпроизвеждат. Ролята на преподавателя според мен е да даде възможност на ученика да мисли, да предлага своя хипотеза и да я аргументира. А след това заедно с учителя да проверят дали тази хипотеза може да се превърне в теза. При сегашната система обаче това е много трудно.
Най-силният ми випуск досега беше през 1997 г. Влизането в часовете с учениците от този випуск беше за мен беше голямо удоволствие. Преди това трябваше да се готвя поне по 2-3 часа за урока, защото не знаех откъде и как те могат да ме изненадат с въпроси. Бяха безкрайно мотивирани по всички предмети, защото искаха да влязат специалност „Информатика” в Софийския университет, а летвата на кандидатстудентските изпити тогава беше вдигната до небето. И успяха – сега много от тях са на високи позиции в IT сектора.
Интервю на Ангел Атанасов
