Голямото чакане приключи! "Желязната девица" (Iron Maiden в превод на български – б.а.) се отдаде на българската публика с много страст, пламъци и под звуците на музика, която никога не можеш да забравиш. Брус Дикинсън и компания – дочакахме ви! Нищо, че последната ни среща беше през 2007 година, тези хора не са забравили, че ги обичаме. Пък и май е взаимно.
Ако попитате някого с какво ще запомни тазгодишния концерт на "Iron Maiden", отговорите могат да бъдат само два – положителен и "нямам мнение, защото не съм присъствал". От момента, в който се разбра, че Дикинсън отново се е насочил към България, за един от финалните концерти в турнето им Maiden England Tour, всички се втурнаха за билети. Няма как да пропуснеш възможността да видиш британските рок легенди на живо, особено, ако през 2011 година, си останал разочарован от несъстоялата се среща на един друг фестивал.
Към 19:30 трибуните вече са пълни. Теренът пред сцената обаче все още изглежда доста пуст, макар че хората зад огражденията се увеличават доста бързо. Липсата на повече фронтстейджъри вероятно се дължи на прекаленото задръстване по пътя към залата. Транспарантът, които покрива сцената е ярко червен с големи, бели букви - GHOST!
Точно в 19:40 светлините и изгасват и всички разбират кои са "призраците" и каква точно е тяхната цел. Подгряващата шведската хеви метъл банда Ghost се качва на сцената. Момчетата дават всичко от себе си – силен сценичен грим, добро присъствие, тежък саунд и доста мистика. Публиката остава повече от доволна, не само заради доброто подгряване, но и заради факта, че с шведите времето минава много бързо и до срещата с Maiden остава точно половин час. Феновете тръпнат в очакване да чуят най-големите хитове на групата от 80-те.
И отново като по часовник в 21:00 часа голямата завеса пада, на екраните се завъртат ледени пейзажи и айсберги. Цялата зала е обляна в синя светлина, а публиката вече е нащрек за любимците си. В абсолютен противовес на студената картина от стените, изведнъж сцената се огрява от пламъци. Още преди първото парче микрофоните, подредени в редица на сцената се палят един по един. От всеки ъгъл на сцената се появява по една развята грива, чува се по една китара, барабаните забиват и Брус Дикинсън запява. Тези момчета се движат толкова бързо по сцената, че не смогваме да ги видим. Господин Дикинсън е зад барабаните, до барабаните, в ляво, в дясно… някъде. А гласът му разказва историята на "Moonchild".
Първото парче свършва, светлините стават яркочервени, преливащи в пурпурно и вече спокойно се различат лицата и фигурите на Стив Харис, Дейв Мъри, Ейдриън Смит, Нико Макбрейн и Яник Герс. Те нямат никаква нужда от представяне, затова шоуто продължава с хитове, от вечните рок-купони: "Can I play with madness", "The prisoner", "2 minutes to midnight". "Желязната девица" не е мръднала за годините си - силни вокали, прекрасни сола, много енергия. Платната зад групата се сменят след всеки три песни, като фон на настроението е залата. Еди е нарисуван на всяко едно то платната – язди мотор, гледа лошо, зъби се. Но най-голяма ще е радостта, когато се покаже "наживо" пред българската публика.
Брус Дикинсън изчезва точно за няколко секунди между песни, или пък не! Така и не успявам да разбера, само знам, че смени няколко тоалета, една-две кърпи за глава и една маска. А през това време лириката на Мейдън се лее в куплети: "Revelations", "The Trooper", "The Number of the Beast". Залата ще се пръсне по шевовете! От толкова емоция почти не остава въздух за дишане, всеки пее, подскача, радва се. "Phantom of the Opera", "Run to the Hills", "Wasted Years", "Seventh Son of a Seventh Son", всички те звучат като заповеди за хората в залата. Живейте, дишайте, пейте! Всички се подчиняват.
- "Мамо, кой е това?" - пита момиченце до мен. "Талисманът им – Еди!" – отговаря жената. "Ама той не е толкова страшен колкото ти го описваш. Аз дори искам да се оженя за него!" – заявява съвсем сериозно детето. Талисманът вече определя правилата, разхожда се гордо из сцената и въобще не му пука. "Страх ли ви е от тъмното?" – пита гласът на Дикинсън, някъде иззад сцената. "НЕ!" – изревава в един глас публиката. Тогава "Fear of the dark" и една истинска класика "Iron Maiden", и партито май е напът да приключи. Само че публиката си иска своето, иска си пропуснатата среща, иска да си открадне мига с "девицата".
На Дикисън и компания толкова им трябва. Чули възгласите на хората в залата се завръщат с голям бонус за ушите и сърцата ни – "Aces High", "The Evil that man do" и "Sanctuary". Няколко въздушни целувки, кънтящ зловещ смях, Еди потъва зад сцената, последното платно пада, Iron Maiden се покланят… Край! Тази толкова дълго чакана среша приключи, но само до следващата такава. Защото Дикинсън има да ни се реваншира с една "No more lies". И този път – без повече лъжи!
