"Гостувала съм много пъти в Асеновград и публиката винаги ме е посрещала топло", каза в специално интервю за Actualno.com една от най-обичаните български актриси - Стоянка Мутафова. Тя сподели пред екипа ни какво дете е била, какво ѝ е отнел и какво й е дал театърът. А "Майната му!" е любимата ѝ фраза, която винаги й е помагала в трудностите, пред които я е изправял животът.
Какви са впечатленията Ви от Асеновград и публиката тук?
Аз съм гостувала много пъти във вашия град и много добре познавам публиката. Тя е винаги топла, сърдечна и емоционална. Бих могла смело да кажа, че аз се чувствам много обичана от Асеновградчани. Чувствата са взаимни, защото както знаете корена на моя дядо Стоян Джансъзов е от тук, а и аз съм живяла за кратко във вашия край, по време на евакуацията през 1942 г. - 1943 г.
За първи път ли сте в Асеновград и с каква нагласа приехте поканата да ни гостувате?
Разбира се, че не съм тук за първи път. Сигурно преди 50-60 години бе първото ми участие в Станимака (ние си го знаем така). Било е с трупата на Сатиричния театър. И през годините съм гостувала с много мои постановки тук, но за първи път в този формат – с дъщеря ми и мениджъра ми Евгени Боянов, на творческа среща и представяне на книгата ми. За първи път не влизам в роля, но и вече съм дъртичка де (смее се). По-добре да разказвам какво е било, отколкото да се излагам по сцените. Хората имат нужда от такива срещи, щом навсякъде салоните са пълни. Обичат ме, което ме топли и радва. На моите години какво повече да искам? А приех поканата, защото мениджъра ми уреди въпроса. На него съм поверила къде да ходя и какво да правя, доверила съм му се напълно.
С какво Ви промени театърът – какво Ви отне и какво Ви даде?
Той ми даде толкова, колкото и ми отне. Нямах време за детето, за семейството, здравето ми отиде от нерви и труд. Тая роля така, оная иначе, това да направя, онова да направя. Отдадох му се напълно и той ми се отблагодари, но и си взе своето.
Какво дете беше Стоянка Мутафова и коя е най-голямата беля, която си спомняте, че сте сторили?
Ох, то една ли е била. Много бели правех, бях бурно, лудо дете. Мисля, че и до ден днешен съм си такава – шантава. А много истории съм разказала в книгата ми – можете да я прочетете.
Коя е любимата Ви роля и защо?
Тази на Анна Андреевна. Първо, защото тя не стана в България. На Методи Андонов жена му беше мераклия да ме дублира, а тя не ставаше за тази работа и Методи в никакъв случай не искаше да й даде ролята. Тя взе един тефтер, един молив, налапа една дъвка , започна да дъвче, гледа и пише. При мен когато така някой стои насреща ми ... Методи го знаеше това. Аз съм играла във всички негови пиеси. Той без мен не правеше пиеси. С него дори сме се млатили. Хем се обичахме, хем се млатехме – разбира се на шега, в творческия процес.
Даже ми казваше: „Ма, муцо, ний не сме се били още бе! Нищо няма да излезе от тази пиеса“ (смее се). Та да се върна на жена му – стои и джвака ... аз не съм от тези, които могат да се абстрахират от това. Тръгваме за Съветския съюз. Така се уплаших ... викам си „Боже, какво да правя сега, какво? Крак ли да чупя, какво да правя?“. Не исках да излизам в тази роля. Стигнахме в Съюза , но аз през нощта премислих. Знаех си грешките, но нямах сили някак си да обърна ролята. Накрая го реших и промених всичко. На другия ден, когато се вдига завесата първо излизаме аз с Невена Коканова – аз и Машенка – тя играеше дъщеря ми. Давам нареждане на мъжа ми какво да прави, защото е дошъл Ревизоро. Разбрах, че улучих.
Салона гръмна от смях, всичко мина отлично. В гримьорната си прибирам нещата и отвън стои един човек, не го познавам кой е. Хубав, строен, но непознат. „Добрьй ден“ - казва. „Добрьй ден“ - му отговарям. „Вьй играли Анна Андреевну?“. Да, отговарям аз. Като ми хвана ръката и взе да я целува и да се кланя до земята. Викам „Кой сте Вие?“. Отговори ми, че е Марк Захарев. Не можах да повярвам! Правихме метани един срещу друг. Аз му разказах всичко. Той каза, че е същия. Имало ли някой, който го смущава – не може. Има ли дразнител не става. Артиста иска условия, атмосфера. Не някой да му стърчи на главата.
С Цветана (жената на Методи Андонов - бел. Ред) досега сме приятелки. Наскоро й бях на гости и ми каза: „Стояно, Стояно, сега разбирам, че аз не съм родена за артистка. Трябваше да стана режисьор“. Казвам й: „Ми къде беше, мари? Знаеш ли какво съм изживяла в Москва, а? Ама как я направих. Направих я пак заради теб , за да ти докажа , че мога, а ти искаше да покажеш, че аз не мога за да изпъкнеш ти.“ А тя нямаше как изпъкне, защото тя имаше малка роля – на железарската жена. Малка, но цветна. Аз ако съм ще я направя, ще я запомнят. Тя няма чувство за характерни роли. Стои си вкъщи, никъде не ходи. От време на време ходя да я виждам. Тя е много образована жена и много хубава. Антична глава, на богиня. Викам „На кого приличаш?“ , а тя ми отговаря: „Де да знам, ма. Аз съм от село. На някой селяндур. Някой се е намесил по-хубав от баща ми“ (смее се). Тя има чувство за хумор, но на сцената не.
За всички тези години на сцена, в каква роля не сте успели да се впуснете, а винаги сте искали?
Аз го споделих и на срещата ни в Асеновград. Исках да играя „Майка кураж“, но Младен Киселов почина и така си и остана тази идея. Съжалявам, за което.
От какво се нуждаят и за какво страдат, според Вас, най-много сега младите актьори, които тепърва стъпват на сцената и кое може да ги накара да се влюбят в театъра?
Аз нямам поглед и отношение към младите, защото от години не ходя на театър. Не съм добре със зрението, а и със слуха донякъде и за мен ще бъде мъчение. Няма да мога да чуя и видя, това което трябва. Затова не мога да отговоря на въпроса Ви.
Коя е Вашата любима фраза, която винаги Ви води напред и Ви дава сила в трудни моменти и защо?
"Майната му“ (смее се). Винаги съм била на този принцип. Не страдам много за нищо, нито пък се радвам прекалено на хубавите неща. Май това е формулата да станеш столетник като мен. Нищо не си слагам на сърце.
Гледате ли новини - ако да, кое Ви радва и кое Ви притеснява?
Рядко, гледам основно опера и класически телевизии. За важните новини ме информират Муки и Евгени (бел.а. - дъщеря ѝ и мениджъра ѝ). Вече съм твърде възрастна и гледам основно назад, не напред. Но се радвам, че още съм на сцена де. Дано е така до последно!
Какво ще пожелаете на читателите на Actualo.com?
Да са здрави и да не спират да работят искрено и с преклонение пред труда и хората. Само така се успява. Дерзайте! И дано стигнете и Вие Вашето столетие и то да бъде по-красиво, по-благородно и по-вълнуващо от моето!
Интервю на Атанаска Маркова
