На 11 февруари излиза книгата на София Лундберг "Червеният тефтер". Ето какво разказва авторката за творбата си в интервю, предоставено от издателство "Хермес".
До каква степен историята на Дорис от „Червеният тефтер“ е базирана на реални събития от вашия живот?
Като писател винаги съм се опитвала да черпя от собствения си живот, когато искам да предам емоциите по достоверен начин. Понякога се вдъхновявам от близките ми, друг път от нещо, което съм чула. Смесвам всичко в една фантазия, която обаче пресъздава чувствата и преживяванията по автентичен начин.
Когато бях на 14 години, ме изпратиха от Стокхолм до Париж, за да работя като модел – точно като Дорис. Работила съм с фотографи, които ти щипят бузите, за да излизат по-червени на снимките... Разбира се, светът на модата по мое време беше различен от този в книгата, така че се наложи да направя и много допълнителни проучвания.
А вашата леля имаше ли червен тефтер като този на Дорис?
Моята баба е починала, когато баща ми е бил само на 18 години, и след това нейната сестра поела грижите за домакинството. Тя беше чудесен човек. Аз съм най-малкото дете – сестрите ми са със седем и десет години по-възрастни от мен, – така че през уикендите ме оставяха при нея. Но с времето започнах да я виждам все по-рядко.
Когато почина, разчиствахме апартамента й. Тя имаше един малък рафт с книги в коридора и докато го преглеждах, открих тефтерчето й с адреси. Тя беше записвала всичките си контакти през годините и задрасквала имената на починалите. И тогава си я представих как седи в кухнята си, разглежда тефтерчето и осъзнава, че вече няма на кого да се обади – гледка, която може да ти разбие сърцето.
Но животът си продължи, омъжих се, родих и след няколко години се разведох. Когато си разведен и сложиш детето си да спи, изведнъж се усещаш много самотен. Една такава вечер този спомен се върна в съзнанието ми. Разбрах как се е чувствала тя и ме осени идеята, че мога да почета паметта й с роман, като използвам тефтерчето за структура.
Потърсихте ли някое от имената в тефтерчето?
Не. Тя имаше сестра, с която беше много близка и която до известна степен вдъхнови образа на Агнес. Както вече казах, обичам да смесвам реалност и фантазия, но в случая използвах повече въображението си.
Книгата обхваща много различни периоди и държави. Правихте ли проучвания, докато ги описвахте?
Аз съм изключително наблюдателен човек и съм пътувала много. Посещавала съм всички места, за които пиша, и се опитах да ги посетя отново, докато работех по книгата. Правих задълбочени проучвания в библиотеката, събирах стари фотографии, разговарях с хора, които си спомнят тези времена – какъв е бил животът тогава, какви дрехи са носили. Аз съм и журналист, така че ми харесва да правя проучвания – мисля, че се е превърнало в някакъв автоматичен рефлекс за мен. Когато пиша нещо, задължително трябва да го проверя и да се уверя, че го пресъздавам точно.
Какво искате читателите да си вземат от романа?
Когато пишех книгата, много ме терзаеше въпросът за дискриминацията и как, когато някой остарее, често започваме да го игнорираме. Младостта, младите хора винаги са с предимство. А всъщност остаряването е нещо прекрасно! Колкото повече порастваме, толкова повече опит трупаме. Обичам бръчките около очите си, защото от тях се раждат книгите ми.
Когато хората ми споделят как им е повлияла книгата, често казват, че ги е подтикнала да говорят повече с възрастните си роднини. Ако ги попиташ за детството им, за младостта им, осъзнаваш, че тези хора имат много интересни истории, които да разкажат.
Изглежда, че „Червеният тефтер“ е чудесен начин да започнем разговор с нашите родители или с бабите и дядовците ни.
Да. И те предизвиква да проявяваш повече любопитство към хората около себе си. На пръв поглед историята на Дорис ни се струва като едно голямо приключение, но тя далеч не е уникална. Повечето възрастни хора са били влюбени, разбивали са им сърцата, пътували са, изживявали са вълнуващи събития. Мисля, че най-прекрасното на този живот е, че всеки от нас носи безброй истории – като истинска съкровищница!
