Познаваме дълбоките сини очи на Ники Илиев още от далечната 2000-на година, когато е поканен да води хитовото музикално предаване "Мело ТВ Мания". Известен е и като един от най-успешните ни модели, но истинската му страст винаги е била киното. Снима се като актьор в наши и чужди продукции, а скоро след това се насочва към истинското си призвание - режисурата.
За няколко години Ники Илиев си отвоюва място сред най-успешните режисьори в съвременното българско кино. Режисьорският му дебют – "Чужденецът", печели редица престижни награди, а вторият му филм "Живи легенди" се радва на не по-малък успех и признание. От 5 януари в кината е най-новият му проект "Нокаут или всичко, което тя написа". Actualno.com разговаря с Ники Илиев и нямаме търпение да ви разкажем какво ни сподели той. Вижте сами!
Хората те познават като водещ, занимавал си се с моделство, а по-късно навлизаш и в актьорската професия. Как се насочи към режисурата?
Още от дете исках да правя филми, бях много заинтересован, пишех разни истории. Първоначално исках да бъда актьор, защото актьорът е лицето, което човек вижда на екрана, той не си дава сметка за режисьора или сценариста. Вижда актьора и това е първото нещо, с което асоциира филма. Впоследствие, когато наблюдавах работата на баща ми, който е театрален режисьор, реших, че искам да разказвам истории, да използвам повече фантазията си. След като завърших Френската гимназия, много се колебаех какъв път да поема и в крайна сметка записах режисура. После работих като актьор и в един момент просто осъзнах, че искам да правя собствени неща. Така се появи "Чужденецът".
Орлин (бел. ред. Орлин Павлов) ми разказа, че от години си запален фен на кикбокса. Покрай него ли се вдъхнови за сюжета на най-новия си филм "Нокаут"?
Да, от 11 години тренирам кикбокс. Може да се каже, че до известна степен това ме провокира. Винаги съм искал да направя боен филм, обаче си дадох сметка, че ако направя чисто боксьорски филм като "Роки", няма да се приеме много добре. Не исках да имитирам американските филми. От друга страна, винаги съм искал да направя музикален филм – това е другата ми страст, много обичам музиката. Във всички мои филми музиката е сериозно застъпена. И тогава си казах – защо да не направя бойно-музикален филм – колкото и странна да е тази комбинация, тя би изразила мен. Тогава четях биографията на Майк Тайсън, слушах Крис Корнел и така започнаха да ми идват някои идеи. Исках филмът да е малко по-сериозен, с по-сериозни послания.
Как изгради персонажите във филма? Tърсиш ли прототипи от живота?
В залата, в която тренирам, срещам много прототипи на героя на Арън – бивши бойци, които спортът е променил и изсмукал. Грубата професия, която са практикували, е прикривала дълбоката чувствителност, която имат. Останалите персонажи – по-скоро съм си ги измислял.
Ако погледнем чисто социално на историята, "Нокаут" не е просто романтичен филм с екшън привкус. В него засягаш темата за толерантността…
Да, толерантността и етикетите, които си хората поставят един на друг. Когато някой стане популярен в България, веднага започват да му лепят етикети и обикновено ти изграждат един образ, който много не ти допада. Но не исках да правя филм за това как някой става популярен и му лепват етикет, защото това не е голяма драма. Исках да разгледам този аспект в хора, които имат по-сериозен проблем. Целта на филма беше да е интересен, но и между забавното, докато историята вълнува зрителя, да остане нещо у него. Не искам да правя продукт, който хората гледат, смеят му се, забавляват се, а след това забравят. Бягах и от другата крайност – да посочвам с пръст и размахвам послания. Нека всеки сам извади своята поука. В "Нокаут" има много музика, заснети са много красиви места, атрактивни персонажи и се надявам това да е основното, заради което хората да гледат филма, а другото да дойде като бонус.
СНИМКИ ОТ ГАЛА ПРЕМИЕРАТА НА "НОКАУТ" - ТУК!
Спомена за "лепенето на етикети". Кой е етикетът, който най-много ти е тежал през годините?
Етикетът, с който най-трудно съм преборил, е този на "манекена" или "модела". Все още някои хора го използват, за да принизят това, което правя. Много хора, след като излезе "Чужденецът", ми казаха: "Искам да ти се извиня, че те подцених". Имал съм много такива разговори. Споделяли са ми, че са си казвали "тоя манекен пък къде е тръгнал", но впоследствие, след като са гледали филма, са разбрали, че не са прави. Това не е кой знае каква трудност, но не е приятно. Като цяло няма много други такива примери – някой да се е занимавал с моделство и да стане режисьор. Все още в някои отношения усещам определено подценяване, но не като преди. Значително съм го променил, виждам, че вече ме обявяват като режисьор. За щастие филмите имаха успех сред зрителите, имаха и награди, все още се гледат от хората. Това, което правя, започна да говори от мое име и нещата се подобриха. Важно е как се възприемат филмите, а не кой какво мисли за мен.
Всички знаем колко трудно се прави кино в България. Хората се питат как Ники успява във всеки свой филм да ангажира световноизвестна звезда. Не струва ли много това?
Не е точно така. От една страна е наистина скъпо, от друга е инвестиция. Системата в Холивуд е следната – лицата продават филма. Това, което се прави в пазарите за кино по света, го правят тук "Ню Бояна" и "Милениум филмс". Подписват договор с актьор за главната роля, имат сценарий, отиват на пазара и продават филма още преди да бъде заснет. Taка събират бюджета за филма. Подписват договор с дистрибуторите, че когато филмът е готов, те ще го закупят. Това е система, която работи от много години. Ние поехме подобен риск при трите филма. Обърнах се към Кристоф Ламбер, който заяви хонорар, който не беше много голям, но все пак за българските стандарти е висок. Аз му казах – да, а моят копродуцент щеше да ме убие, защото ние имахме точно толкова пари за целия филм.
Убедих го да поемем този риск, имахме два месеца да го осъществим. Използвайки името на Ламбер за следващия месец и половина събрахме три пъти повече пари, отколкото преди това. Хората знаеха, че това участие гарантира сериозност и провокира интерес. По същия начин стана с Микеле Плачидо, сега и с Гари Дърден. Участието на Гари в "Нокаут" помага за международно разпространение на филма. Неслучайно по-голямата част от филма е на английски, неслучайно снимахме в Ню Йорк и актьор като Гари е в главната роля.
Погледнато сега, след премиерата, удовлетворен ли си от продукцията и иска ли ти се да промениш или да допълниш нещо във филма?
Нещата никога не могат да бъдат перфектни. Винаги минаваш през един такъв момент, след което минава още известно време и приемаш нещата. Има някои дреболии, за които си казвам "това можеше да е по-различно", но филмът е сложно начинание и няма как да бъде перфектен, ако пък стане – това може би се случва веднъж в живота.
Във всички твои филми включваш по едно световноизвестно име в актьорския състав. Смяташ ли занапред да запазиш тази тенденция?
Не знам. В "Нокаут" например не държах актьорът да е световноизвестен. Дори бяхме харесали един израелски актьор, който не е популярен, но се оказа, че не може и неговият агент ми препоръча Гари – някой, който е популярен по целия цвят. Не беше това целта. В зависимост от разпространението сега зависи как ще ни се случат нещата, дали ще имаме добри продажби в чужбина, за да преценим в коя посока да се развиваме. При всички положения приоритет е филмите да стават все по-добри, а не толкова имената в тях.
Как гледаш на т. нар. "нова вълна" в българското кино в последните години?
Наблюдавам, че започнаха да се правят все повече филми, които са по-близо до зрителите и които хората искат да гледат. Това трябваше да се случи отдавна, защото имаше много дълъг период, в който се правeше кино изцяло за фестивали. Това не е лошо, но е лошо, когато се прави само такова. Трябва да има баланс, защото българският зрител страдаше. Филмите бяха твърде особени. Затова и на нашите им се лепваше някакъв етикет – например комерсиални, понеже нямаше много други такива тогава. Целта не е да правим комерсиални филми, но не искам и да правя фестивални филми, това не е моето кино. Сега излязоха повече разбираеми такива и това, че те събират зрители, не ги прави комерсиални. Така, че е прекрасно, че я има тази "нова вълна".
Четох, че след успеха на филма "Бебето на Розмари", режисьорът Роман Полански споделя: "За първи път в живота ми не трябваше да се боря за да оцелявам". Имал ли си моменти, когато си се борил за това?
Всеки, който се опитва да се справи сам, има такива моменти. Имах такава ситуация с "Нокаут". Събрахме доста пари от спонсори, но трябваше и продуцентите да отделим лични средства. Беше и все още е доста трудно. Това е инвестиция, която носи своите рискове. В Ню Йорк не беше евтино и бюджетът ни свършваше. Добре, че ги има и сериалите, които ги снимам последно време. Да правиш кино в България, особено по начина, по който го правим ние, изисква доста рискове.
В тази връзка – какво е мнението ти за държавната политика по отношение на киното днес?
Не харесвам особено държавната политика, защото подпомага само филми, които са насочени повече за фестивали. Спомням си, че когато излезе "Живи легенди", той имаше повече зрители, отколкото всички филми във въпросната година взети заедно, които бяха спонсорирани от Националния филмов център. Това показва, че начинът, по който се финансират филмите, не е рентабилен. Трябва да се търси баланс и хората, които отговарят за това, да носят отговорност, защото те дават едни оценки, а след това си измиват ръцете. Реално погледнато те отделят по 13 милиона лева годишно. Това е голяма отговорност.
Последно време не мисля много за това и не се ядосвам, защото видях, че мога, колкото и трудно да е, да имам пълна свобода, да не завися от никой, да правя филми по изключително честен, чист начин. Всичките ни партньори могат да бъдат видени във финалните надписи. Не заемаме мястото на никой, не харчим пари на данъкоплатците. Отдавна не чакам държавата да се погрижи за мен и филмите, които правя.
Какво трябва да се промени според теб?
Трябва да се промени самият механизъм на разпределение на бюджета за филми. В момента се отпускат милион, милион и двеста хиляди лева за един филм. С тези пари аз мога да направя три филма. Ако на някой не му достигат дадените пари, той може да търси алтернативни начини. Спокойно може да се отпуска, например, 50% от дадената сума. Ние правим цели филми без помощта на държавата. Ако се дават по по-малко средства, ще има повече филми и ще има по-голямо разнообразие.
Как започна да преподаваш?
Това се случи преди около 2 години, когато проф. Людмил Христов, който е директор на департамента по "Кино и режисура" в НБУ, ми се обади и ме помоли да стана основен преподавател там. Не съм имал такива амбиции, но когато ми се обади, го приех като признание, от една страна, а от друга да си сверя часовника с младите хора, да съм в постоянна връзка с тях, да видя какви са нагласите им, какво харесват и търсят. Също така по някакъв начин си съставих екип. В "Нокаут" работиха 5, 6 мои студенти. Част от тях работиха с мен и в сериала "Скъпи наследници", който вече се излъчва по bTV.
На какво учиш студентите си? Какво искаш да си вземат от теб?
Първо на най-практичните неща - тези, през които аз съм минал, разказвам им и за трудностите по пътя. Искам да са инициативни и да поемат нещата в свои ръце, защото когато аз бях на техните години ми казваха сега учи, после кандидатствай, след това чакай субсидия, аз чаках и не стана. Затова ги карам да са инициативни и да не чакат държавата да се погрижи за тях, а да са действени, да изразяват себе си.
Какво предстои от тук насетне? Разбрах, че си обмислял филм за братята Илиеви?
Не мисля да развивам тази идея. Информацията излезе от едно интервю по телефона. Попитаха ме дали бих направил биографичен филм, аз казах да – мислил съм си за Левски, за Васил и Георги Илиеви. Работил съм по два такива сценария, но и по много други. Не знам защо това предизвика такъв интерес и излезе като заглавие. Нямам нищо конкретно в такава насока. В момента се занимавам със сериалите, в които ме поканиха. Когато приключим с промоцията и разпространението на "Нокаут", ще действаме и по нов филм.
Какво си пожелаваш за 2018-та година?
Пожелавам си нещата да се поуспокоят. Надявам се цялата работа, която вложихме в последните две години, да бъде оправдана и да направи следващата работа, която предстои, по-лесна. Пожелавам си да намеря по-голям вътрешен мир.
Интервю на Милена Славкова
