Михай Чиксентмихай е професор по психология в Клеърмонтския университет, дългогодишен декан на Психологическия факултет на Чикагския университет.
Още в края на миналия век той си осигурява място сред най-влиятелните фигури в съвременната психология с изследванията си върху състоянието на поток. У нас излиза неговата книга "Поток", а издателство "Хермес" представя интервю с автора.
Какво ви мотивира да станете психолог?
Като дете в Европа по време на Втората световна война бях изумен да открия, че възрастните нямат представа какво се случва и са безпомощни да се избавят от тази каша, която сами бяха забъркали. Реших да открия как аз бих могъл да живея по-добър живот. Опитах много неща: изкуство, литература, философия, работа в младежки организации и т.н. Открих психологията благодарение на К. Г. Юнг и реших, че това вероятно е най-добрият начин да разбера човешкото поведение и история. Не мога да кажа, че съм успял, но в процеса научих много и истински се забавлявах.
Какво е вашето определение на състоянието на поток?
Напълно отдаден си на онова, което вършиш. Забравяш егото си. Времето лети, минава неусетно. Всяко твое действие, всяко движение и мисъл произтичат от предходните, все едно свириш джаз. Цялото ти същество е ангажирано и използваш способностите си в максимална степен.
Защо избрахте термина „поток“, за да опишете това състояние на оптимално преживяване?
Преди години много от интервюираните описваха това състояние на пълна концентрация и отдаденост, като използваха метафората за течаща вода, за поток, който ги отнася. Ето как се роди името, макар че мнозина използват и друго понятие за същото състояние, характеризирайки го като „да влезеш в зоната“. Описание за подобно състояние на самозабрава, когато субектът и обектът като че стават едно цяло, може да се открие и в традиционни будистки или даоистки текстове. Майсторите на някои бойни изкуства или практикуващите йога също добре познават това състояние. Музиканти, поети, художници – всички те са изпитвали това усещане за пълна самозабрава, когато времето спира и цялото ти същество е концентрирано в творческия процес. Древните са го наричали „да те посетят музите“, но по същество говорим за едно и също, като изключим мистичния елемент.
Какво можете да кажете за собствения си творчески процес?
Немного, освен че, изглежда, имам синтетичен подход към преживяванията (виждам прилики между събития и неща, които сякаш нямат нищо общо) и се опитвам да ги разбера. Имам голяма доза от онази „наивност“, която Гьоте смята за важна за творчеството – т.е. не разбирам много от нещата, които другите смятат за даденост, и оставам безразличен към модите на деня, като постмодернизма и т.н. Това прави идеите ми да изглеждат „оригинални“, защото се различават от популярното в момента. Също, изглежда, имам наивна вяра във Вселената, че на някакво ниво всичко има смисъл и ако опитаме, можем да зърнем този смисъл. Обичам да пиша и идеите ми се развиват, докато се опитвам да си ги изясня, в процеса на писане.
Как достигнахте до заключенията, които излагате в своята книга?
В продължение на 20 години с колегите ми интервюирахме повече от 8000 човека: от доминикански монаси до слепи монахини, от алпинисти, покорили Хималаите, до овчари от племето навахо. Всички те се наслаждаваха на това, което вършеха. И независимо от културните различия, независимо от образованието, съществуват няколко условия, които подпомагат човек да постигне състоянието на поток. Първо, има фокус, който, след като стане интензивен, преминава в чувство на екстаз, усещане за яснота: знаеш точно какво искаш да направиш и веднага получаваш обратна връзка. Знаеш, че това, което искаш да постигнеш, е възможно – дори и да е трудно, и усещането за време изчезва. Забравяш за себе си и се чувстваш част от нещо по-голямо. И когато това се случи, това, което правиш, става значимо заради самото себе си. Крайният резултат престава да е толкова важен, самият процес е този, който има значение. Твоята деятелност те изпълва с чувство на удовлетворение. С усещане, че си поставил възможностите си на изпитание и си надмогнал себе си.
