„Близостта в днешни дни е нещо, за което трябва да положиш усилие – да откриеш и да запазиш. Трябва да отвориш себе си за хората, защото без тях си загубен.“
В седмицата на Софийския международен панаир на книгата, разговаряме с писателя Георги Връбчев, автор на новия сборник „Акорди“, който излезе от печат преди няколко дни. В края на интервюто може да прочетете кратък откъс от разказа „Коледа“, спечелил първа място в категория „Проза“ на шестнадесетото издание на международния конкурс “La Piazzetta” 2014, гр. Салерно, Италия.
Разказите представляват композиция от житейски акорди с либрето, странстващо в светове на трепет и изпитания, философски енигми, страст, предателства и стилно напомняне, че понякога животът е рокендрол и точно тогава е хубав.
Г-н Връбчев, казвате, че пишете почти навсякъде, но за първи път загатвате за сборника „Акорди“ във видео, заснето сред природата. Може ли да ни пренесете на това място с думи, като ни разкажете повече?
Един от могъщите ридове на Родопа планина. Това е мястото, на което се чувствам цял. Тук са минали детските ми лета, тук съм бродил в горите и съм изкачвал склоновете. И още го правя. Аз ги познавам и те ме познават. Тук съм изпитал първите трепети, следвал съм първите пориви да пиша. Тук съм написал най-много неща, още повече от нещата са ми хрумвали в „тези планини”, както ги нарича Иван Вазов. Абсолютно всичко, което пиша, съм обмислял отново тук. В ранните сутрини, когато гората се събужда.
Наричате един от героите в книгата „софийски мускетар“, който пренебрегва себе си, за да спаси девойка в навечерието на Коледа. Има ли още такива мускетари сега, как изглеждат през призмата на своите добри намерения?
Има ги, но са на изчезване, превръщат се в „последни мохикани”. И затова са още по-ценни. Това са ежедневните герои, които без поза и афиш „вършат правилните неща, когато никой не може да ги види”, както казва Ерик Адамс от Менъуор – един от най-великите гласове, докосвали някога мелодия. Това са истинските герои, които правят добро, след което продължават по пътя си, сякаш нищо не се е случило.
По професия сте нотариус, но писател по усещане. Какво бихте искали да кажете на хората, които все още не са открили своето същинско призвание, но осъзнават, че имат нужда от промяна на посоката?
Да потърсят вътре в себе си. Отговорът винаги е там.
Някои от персонажите в разказите от сборника „Акорди“, започват да живеят истински, едва когато допускат по-близо хората до себе си. Смятате ли, че близостта, която сега ни липсва повече, може да ни направи по-човечни и добри хора, които умеят да се свързват по-дълбоко един с друг.
Близостта поражда доброта. Човекът не е създаден да бъде сам. Мога да го потвърдя по себе си. Понякога имам нужда да бъда сам, но не и самотен. Самотата е мъчение. Може би най-древното, защото нуждата, която ограничава, е заложена в човешката същност. Лично аз съм живял истински единствено, когато съм бил заобиколен от хора. И се радвам, че това не се е променило. Докато преди близостта беше въпрос на случайност, съдба или късмет, сега те не са достатъчни. Близостта в днешни дни е нещо, за което трябва да положиш усилие – да откриеш и да запазиш. Трябва да отвориш себе си за хората, защото без тях си загубен.
Разкажете ни повече за връзката си с рокендрола, от който е изтъкана историята в разказа „Рокендрол“.
Рокендролът е начин на живот. Той – във всичките му форми – е саундтрак на живота ми. Рокендролът е извор на жизненост. Самата му същност е такава. Винаги съм се забавлявал на рокендрол, винаги съм писал на рокендрол и ще продължа да го правя. И не само. Във всеки труден момент на живота си съм се обръщал към този извор на жива вода.
Свирите ли на някакъв музикален инструмент?
Свиря на барабани и малко на баскитара – мелодии, които сам съм измислил. Освен тях, вкъщи имам и синтезатор, но уменията ми са в зародиш. Засега само го разучавам, защото не разполагам с достатъчно време за повече.
Смятате ли, че музиката е онзи подслон, от който се нуждаем днес, когато искаме да се приютим в себе си?
Именно. Аз често търся убежище в музиката. Животът ме научи да го правя. И не става дума само за рокендрола. Изключително често слушам музика, създадена от северноамерикански индианци, летя с тях с орлите и вятъра. Подслонявам се в симфонични произведения, някой саундтрак или опера на гигант, който ще хвърля сянка и след нас. Музиката е съвършена форма на общуване и трябва да се научим да се черпим лек от целебната ѝ сила.
Как звучат акордите на Коледа за Вас в края на тази година?
Както винаги – топло и уютно. Въпреки бурята, която вилнее над човечеството. Коледа сякаш е сътворена, за да имаме надежда и трябва да се борим да остане така. Коледа е усмивка и вяра и пламтящото ѝ вълшебство трябва да пребъде.
Откъс от разказа „Коледа“, ексклузивно публикуван за читателите на Аctualno.com.
Книгата е представена на 48-то издание на Софийския международен панаир на книгата, който се провежда тази седмица в НДК.
Повече за книгата може да видите ТУК
За автора
Георги Връбчев е роден в гр. София. Семеен, с две деца. Работи като нотариус. Член на Съюза на българските писатели. Пише както проза, така и поезия. Автор на книгите „Някъде...там...някъде”, (2008), „Заветът на викинга” (2017), “The Legacy Of The Viking” (2017), „Акорди” (2021).
Вижте повече за сборника „Акорди“ в сайта на автора: https://vrubchev.com/