Един от колосите на съвременната израелска литература пристига у нас само няколко месеца след като му беше връчена една от най-престижните международни награди – „Ман Букър”, за романа „Един кон влязъл в бар”. Българското издание е в превод на Емилия Юлзари. На 16 октомври в Дома на киното писателят лично откри прожекцията на филма „Ще бягаш ли с мен?”. Кинотворбата е екранизация на един от по-ранните романи на Гросман, също издаден у нас. На 18 октомври в литературен клуб "Перото" се проведе Отворена литературна среща и представяне на книгите на Давид Гросман в присъствие на писателя! Вижте какво сподели писателят в специално интервю за Actualno.com.
Спомняте ли си момента, в който за първи път разбрахте, че искате да сте писател?
Да. Бях войник и се влюбих в едно момиче, с което бяхте заедно 2-3 месеца. След това се случи нещо, което не мога да си спомням какво беше, и тя ме напусна. И аз бях разбит - настина я обичах. Спомням си, че си мислех, че никой не може да ме спаси никога вече. Тогава, вместо да говоря с приятели или да отида на психолог, седнах на кухненската маса и започнах да пиша. Написах любовна история за един американски войник, участвал Виетнамската война, който отива в Австрия. Не зная защо написах тази история, но усетих как парченцето от пъзела се нареди. Разбрах своето място в света. Изпратих историята на моята приятелка, която ме изостави и тя се върна. Вече 44 години сме заедно. Така че има доста добър страничен продукт от литературата.
Как се чувствате, когато пишете и когато вече сте завършили дадена книга?
Това са две различни неща.
Това, което писането ми дава е истинско чисто удоволствие. Наслаждавам се на самия процес на писане. Всяка сутрин се събуждам много щастлив, защото мога да разреша даден проблем в писането ми, дори да ми отнеме седмици или месеци, зная че ще намеря отговора, защото отговорът е в историята. Ако не мога да открия решението, защото не съм достатъчно умен или смел, историята ще ми даде отговора. Когато пиша като болен, но съм толкова развълнуван.
След 3,4, 5 години писане на дадена книга целият ми свят се е превърнал в една херметична система на тази история. Когато пиша за даден герой, аз ставам като него. Ако той е ревнив, аз ревнувам от комара, който кацне на ръката на жена ми. Усещам неща, които никога преди не съм чувствал в живота си. Харесвам това обсебване. Когато книгата е завършена, тя излиза в света. Някои я харесват, други – не, трети ми пишат предложения. Това вече не е моята книга. Много е трудно да съм далече от ситуацията, която толкова много ми е харесвала. Затова месец-два по-късно започвам нова книга, за да не ми се налага да съм „гол“ пред света и да имам закрилата, която намирам в писането на дадена книга.
Носител сте на много награди, коя Ви е най-скъпа и това ли е истинския успех в живота Ви?
Истинската награда е самото писане. Не бих заменил нито една от книгите си за която и да било награда. Всяка книга е начин да разбера нещата, които не съм успял да разбера по друг начин.
Свидетели сме на исторически процеси в света – бежанската вълна и активизирането на националистически движения в различни държави. Какъв е Вашият коментар за случващото се?
Трябва да бъдем толкова мъдри и щедри, за да се справим с това предизвикателство по правилния начин. Опасявам, че повечето лидери, може би с изключение на Ангела Меркел, не са достатъчно смели, мъдри и щедри. Голямата опасност е в това, че ние преставаме да ги виждаме като човешки същества (бежанците, бел. ред.), виждаме ги като огромна човешка вълна без лице. Това, което литературата може да направи в тази ситуация е да отдели индивида от тази маса. Да настоява за това, че всеки бежанец има своята индивидуалност. Те имат лица, те са човешки същества, които за съжаление са попаднали в една трагична ситуация. Аз идвам от бежанско семейство и зная какво означават това и колко трагично може да бъде. Ако се погледне на тези хора със симпатия може да възвърнем човечността си.
Оптимист ли сте за развитието на ситуацията?
Мисля, че ще се прави една крачка напред-две назад. Винаги повечето хора ще са водени от предразсъдъци и страхове, ксенофохобия и расизъм, а малцинството ще изповядват либерални идеи, демокрация и равенство. Винаги ще има липса на баланс между тези сили. Ще имате затишия, ще има страни кои ще приемат новите идващи...
Що се отнася до Близкия Изток ситуацията изглежда безнадеждна от една страна и в същото време има толкова много начини да се промени ситуацията. Страни като Египет, Саудитска Арабия, Йордания, ОАЕ, Кувейт имат много голям интерес да се разреши конфликтът между Палестина и Израел. Те имат нужда от сътрудничество с един силен Израел, но не съм сигурен, че г-н Нетаняху желае разрешаването на този конфликт.
От какво най-много има нужда човечеството в нашия технологичен век?
Да се борим за индивидуалното. Да не позволяваме да бъдем погълнати от масовата информация. Литературата може много да помогне в случая, защото литературата винаги е в защита на индивидуалното. Дори когато пише за големите войни или бежански вълни литературата винаги обръща внимание на отделния човек, който преживява своята история. Сталин казва – смъртта на един човек е трагедия, смъртта на милиони- статистика. Литературата може да извади трагедията и съдбата на личността от тази кошмарна статистика.
Колко е важно човек да е самокритичен и самоироничен?
Не зная друг начин за съществуване и не мога да сравня. Самоиронията е семейна черта. Винаги когато съм си мислел прекалено хубави неща за себе си, виждам очите на прабаба ми, която ми казва: Върни се в обичайния си размер, посмали се малко!
