Химическият факултет на Университета в град Рино, Невада е адресът, на който най-дълго е акостирала научната биография на плевенчанина Стефан Бояджиев. Там той посветил близо 20 години от живота си на научни изследвания в областта на органичния синтез и на стереохимията и на обучението на докторанти. Заминал за Страната на неограничените възможности в края на 1989 г. – няколко седмици след падането на Тодор Живков. Върнал се през 2008 г. После 10 години преподавал химия на първокурсници в плевенския Медицински университет. А от ноеври 2018 г. е в Регионалната здравна инспекция в Плевен - с току-що закупена по европейски проект модерна апаратура прави анализи на питейна вода.
По химията Бояджиев се запалил като ученик в плевенската гимназия „Анастасия Димитрова”. И досега с усмивка си спомня своите първи НЕнаучни опити – бомбички с ацетилен и смеси от кибритени клечки, които били „модерни” по онова време сред тийнейджърите. Когато разбрал колко са опасни такива експерименти и как един човек в квартала останал без пръсти от взривена бомбичка, бързо се отказал от тези занимания.
За истинската наука „Химия” очите му отворил неговият преподавател в училището - покойният вече Георги Стаменов. Той го насочил към по-сериозни занимания – бил по-скоро негов ментор, отколкото преподавател.
„Георги Стаменов беше истински будител. Той събуди тлеещия в мен интерес към химията. Идваше и в извънработно за него време да решаваме теоретични задачи и да правим експериментални опити”, спомня си Стефан Бояджиев.
По негова идея, когато бил в Х клас, в училището направили апаратура за генериране на ацетилен от карбид. С нея по доста зрелищен начин се демонстрирали свойствата на ацетилена. Накрая се получавали две утайки, които могат леко да гръмнат при нагряване на демонстрационната маса.
"С тази инсталация отидохме на национално състезание в Стара Загора. Там се бяха събрали групи от химическите техникуми в цялата страна. Някои от тях дойдоха с огромни апаратури с манометри, кранове, бутилки и др. Журито обаче неочаквано хареса най-много моето "представление" и го класира на първо място. Тогава дори написах първата си статия, която излезе със снимка в списание "Млад техник". Естествено, не я броя за научна, но все още си я пазя", разказва химикът.
С първото място на националното състезание в Стара Загора и със спечелените теоретични олимпиади по химия на следващата година той получил правото да влезе без приемен изпит в Химическия факултет на Софийския университет. В трети курс станало ясно, че бъдещето му е в органичната химия.
"Точно тогава много ми хареса една идея, че някои молекули могат да съществуват като лява и дясна ръка. Толкова много ми допадна, че започнах усилено да чета материали, свързани с нея. Запознах се с една доцентка от Софийския университет, която работеше и в БАН. Тя ме убеди, че вече е закупен инструмент, който на практика може да различи тези две форми и бихме могли съвместно да работим с него. Така започнах да се занимавам със спектрални изследвания, които могат да доказват дали една форма е лява или дясна. Благодарение на отличния ми успех и на наградите ми, получени по време на следването, ме разпределиха в БАН при същата доцентка. От първия ден на съзнателната си работа в лаборатория започнах да готвя дисертация", обяснява Бояджиев.
Бил на 32 г., когато защитил дисертация за "кандидат на науките" в Института по органична химия към БАН. Тогава решил, че следващата му стъпка трябва да е специализация в чужбина. В соцвремената обаче за такъв лукс трябвали връзки, които той нямал. Съдбата му помогнала.
По онова време той и негови колеги от института всяка събота посещавали Народната библиотека и търсели публикации по темите, които ги интересуват. Бояджиев изпращал по десетина писма седмично до автори на научни статии с молба да му изпратят копия на своите публикации. Така се стигнало до кореспонденция между него и американския професор Дейв Лайтнер.
"Бях прочел няколко негови статии, харесаха ми и му поисках още. В едно от писмата си той ме попита дали имам подходящ млад човек, който да отиде да работи при него - не знаеше кой съм и че съм на 32 г., което в САЩ не се смята за младежка възраст. Не можех да покажа официално писмото на никого от ръководството на института, защото ще излезе, че съм влязал в лично уреждане на взаимоотношения с американец. А тогава това се смяташе за сериозно нарушение", спомня си Бояджиев.
Помогнал му негов колега, който бил в партийното ръководство на института /б.р. – тогава имаше партийни организации на БКП във всички учреждения, предприятия и т.н./. Той скрил писмото от проф. Лайтнер за няколко месеца, докато шефовете на института се разберат дали може да се осъществи такава командировка. Накрая плевенчанинът все пак бил изпратен официално за специализация в САЩ. И на 26 декември 1989 г. той заминал за Университета на Невада в Рино.
И досега Бояджиев си спомня колко много бил стресиран, когато пристигнал там. Идвал от страна, в която всичко било централизирано и под контрол. Пък и английският му все още не бил много добър.
"Първото, от което бях много впечатлен, бе, че там всички инструменти, включително и най-скъпите, са общодостъпни за всички потребители. Страхувах се най-вече от това дали ще се справя с американския стил на работа в една изследователска група. Всичко беше много необичайно за мен. При нас в България инструментите, с които работехме, стояха заключени и на тях работеха само определени за целта хора - оператори. Потребителят подаваше проба и след известно време си получаваше резултата. А в САЩ от първия ден ме изпратиха да работя с един инструмент, който струваше 500 000 долара. В цяла България по онова време имаше само един апарат от този тип, а там имаше четири и всеки студент имаше достъп до тях", разказва химикът.
В началото му възложили да работи по проект, който вече бил трасиран донякъде. Паралелно с него вървял подобен проект, който се изпълнявал от един китайски докторант. Китаецът успявал донякъде в изпълнението и докладвал положителни резултати. Бояджиев обаче не харесвал подхода му и предложил на проф. Лайтнер да се приложи метод, който той използвал за дисертацията си в България. Професорът му разрешил да пробва.
Плевенчанинът запретнал ръкави и успял да стигне до крайното съединение по много по-ефективен начин.
„Заради моето предложение да се използва друг метод първата ми статия по този проект се забави с около една година. В един момент показах, че мога да мисля самостоятелно и че имам желание да работя. Нататък нещата с проф. Лайтнер тръгнаха много гладко. Разбирахме се с едно изречение какво трябва да се направи. Когато минаха първите 6 г., бях назначен в Университета на Невада за Assistant Research Professor, което отговаря на доцент в България. Не преподавах от катедра, а давах ежедневни консултации на докторанти. Може да се каже, че по този начин имам принос в поне 4-5 дисертации на колеги, на които съм преподавал", разказва още плевенчанинът.
Неговата идея довела до разклоняване и разширяване на целите на проекта и до изясняване на доста подробности по свойствата на молекулата. Довела и до още 20 научни статии, които Бояджиев обединил за втората си дисертация в България - за доктор на химическите науки. По-късно защитил и професура – дипломата му за професор в плевенския Медицински университет е с номер 0003 от 23 април 2012 г.
През 2007 г. проф. Лайтнер го предупредил, че финансирането на лабораторията му ще прекъсне. Станало ясно, че животът му е стигнал до кръстопът и трябва да избира накъде да тръгне. Тогава вече бил на 52 г. Едната възможност била да остане в САЩ като преподавател в малък колеж - отхвърлил я, защото тези учебни заведения не получават финансиране за сериозна научно-изследователска дейност. Пред него се открил и шанс да започне работа в университет в Саудитска Арабия, който търсел преподаватели от САЩ, за да въвежда американския модел на преподаване. Когато видял в интернет, че там температурата навън стига до 43 градуса, се отказал. Направил сондаж и за работа във Виена, но като прочели неговото CV, от австрийския университет му отговорили съвсем честно: "Професоре, с такава квалификация не можем да ви плащаме."
И на следващата година се прибрал в България. Скоро след това започнал да преподава в плевенския Медицински университет.
„В Америка останах 19 години и половина на едно и също място. Наистина, в последните 15 от тях си тежах на мястото. Но това обикновено не се прави. След като професора ми излезе в пенсия, ако бях решил да търся работно място, каквото и да е, първо никоя фирма няма да ме назначи на 52 г. Ако пък реша да преподавам, ще си намеря място в някой колеж - това ще е ниско ниво за мен. А не мога да тръгна тепърва да правя кариера в голям университет. Докато бях там, можех да потърся ново професионално развитие, но не го направих, защото ми харесваше работата, която вършех”, обяснява Стефан Бояджиев.
И от България сътрудничеството му с проф. Лайтнер продължава. За 10 години – от 2008-а до 2018-та, двамата са публикували като съавтори 12 научни съобщения. Едно от тях е 30-минутна лекция на Стефан Бояджиев на международна конференция – „Синтетични методи, който водят до аналози на билирубина”.
„С проф. Лайтнер, който наближава 81 г., и с друг негов много близък приятел – проф. Джери Гърст от университет във Флорида, който наближава 82 г., продължаваме да се виждаме. Миналата година те дойдоха до Европа. Видяхме се в едно италианско градче, където работим заедно с италиански професор. Прекарахме четири дена в разговори и времето не ни стигна. Оформихме работен план за допълнително изследване на най-важните мои съединения – тези субстанции бяха изпратени в Италия от САЩ през 2008 г.. Преди 4 години пък се видяхме в Мюнхен. Липсват ми тези хора, сприятелихме се с тях”, допълва Стефан Бояджиев.
