Тези дни бях в Ивайловград и се почувствах странно и специално. Видях и усетих едни хора с малко по-големи сърца, с малко по-широки усмивки, малко по българи. И как се съхранява всичко това в тези времена – нямам представа. В тези времена, в които злобата и завистта са в застрашителни размери и са ни погълнали и оглозгали отвсякъде.
А там е точно обратното – светлина. Много светлина. И си дадох сметка, че човек наистина трябва по-често да ходи, да пристъпва по такива места и някак да се пречиства. Да се връща към по-простите неща. Нещата, за които сме създадени. За които ни има.
Това градче и хората му ми дадоха глътка кислород, накараха ме да преосмисля определени неща, усмихнаха ме. Говоря искрено и без никаква патетика. Чувствам, че не мога да не го изкажа, да не го споделя. Защото отново повярвах в “шаблони” като доброта, съпричастност, искреност.
Повярвах, че ние, българите, сме с красиви, прелестни души, че има красота вътре в нас. И си мисля, че всеки, който тръгва да се занимава с обществена дейност, с политика, трябва да мине оттам. Да види и усети и другите фибри на живота, другите му хоризонти.
На това уж отдалечено място, но вече толкова близко за мен, си дадох сметка, че там хората живеят, а не съществуват, че там се усмихват, а не се хилят, че там говорят, а не ти бърборят. Всъщност за простите неща на този свят и толкова сложни за много от нас. Направо невъзможни. И когато стъпиш там, наистина можеш да изпаднеш в шок от коректност, уважение, от изчистени жестове и форми.
Няма никакъв фалш. Няма никакво менте. Но няма и нито един фас, метнат на тротоара например. И вероятно точно на такива места човек разбира, че е временен, че е за малко, че е прашинка. Че философията на живота не е натъпкана с философия, а с малко по-прости и обикновени неща. Вероятно когато разбереш и осъзнаеш всичко това, ставаш по-възможен към света, към всичко сред теб, около теб. Обичаш малко повече.
А това малко ли е? Много е! Толкова много на фона на всичко това, което ни заобикаля. На всичко това, което ни мори и ни прави в много отношения напълно безсмислени. На цялата претенциозност и маниащина, в която сме се задавили. Нямам никаква представа как ще се измъкнем от там. И въобще възможно ли е.
Но ето в това, уж много отдалечено място виждаш, че очите могат да бъдат и по-сини, и бръчките по ръцете по-истински, и сърцата – със сантиметри по-големи.
Там наистина си даваш сметка кой си и защо си. И какво си правил досега. Имало ли те е изобщо на този свят. Ще те има ли. Колко е обемът на мечтите ти. Дали си бил или си щастлив. Все някакви прости неща, но толкова чужди за нас днес, на фона на партии, коалиции, обществени и необществени поръчки, на фона на тази безмерна суета, която изтича отвсякъде. Която прелива и ние всички плуваме в нея не като делфини, а като жаби.
За голямо съжаление, разбира се.
Ето такива мисли и чувства, такова усещане за света ме връхлетяха в Ивайловград. Не искам да говоря нито за историята му, която е изключителна, нито за читалището, където театърът е издигнат в абсолютен култ и хората там го обожават. И за още толкова други неща, за които трябва да се каже и не трябва да бъдат подминати.
Аз искам да кажа за хората му. За добротата, за по-големите сърца, за синьото в очите. За това как за часове се почувствах малък и нищожен. Но и някак много, много голям, че живея в тази страна и че в нея има такова място, уж на края на света, но вече толкова близо до мен!
Думите са на Елин Рахнев, български писател, журналист и драматург, пред в. "Нов живот".
Рахнев е роден на 3 юли 1968 г. в София. Завършва Специална педагогика в Софийския университет “Свети Климент Охридски”, а по-късно учи режисура в НАТФИЗ в класа на Крикор Азарян. Работи като журналист във вестниците “Денят” и “Континент”.
В продължение на четири години е издател и главен редактор на списанието за литература и поезия – “Витамин Б”.
От 2000 до 2003 г. е драматург на Народния театър “Иван Вазов”, създава “Театър на последния етаж”. От 2006 г. е драматург на Държавния сатиричен театър “Алеко Константинов”.
Автор е на стихосбирките „Съществувам“, „Развяване на минзухара“, „Октомври“, „Канела“ и на пиесите „Боб“, „Флобер“, „Прозорецът на Йонеско“, „Кукувицата“, „Фенове“ и „Маршрутка“. Носител е на различни награди за поезия и драматургия. Пиесите и стиховете му са превеждани на повече от 15 езика.
