Той е пътешественик, пред чиито приключения ние можем само да цъкаме с език и да възкликваме почтително. Филип Лхамсурен е третият човек в света, прекосил Амазония сам, безмоторно (пеша, с велосипед и кану). Сега той е във финалния си етап на подготовка, преди да поеме на поредната си експедиция. Нарича я „Мълчаливите корени на Амазония“ и е значително по-кратка като километри, защото е 4 пъти по-трудна от предишната там – ще премине през дивата планинска джунгла на Северна Амазония, където никога не е стъпвал външен човек. Филип заминава за първия етап от новото си предизвикателство през януари, а ние го заливаме с лаическите въпроси на градския, плашлив човек, за да се опитаме да разберем кое, защо и как така:
Тръгваш през януари, за да хванеш пълноводието на Амазонка?
Още: Васко Катинчаров: Наслаждавам се на пътя
През дъждовния сезон – от декември до май – условията са по-негостоприемни за човека. Това е едната причина да тръгвам тогава – че няма хора. През дъждовния сезон няма местни – тогава те не пътуват надалече, защото е твърде рисковано и неудобно за тях. Това за мен намалява риска от срещи с бандити и всякакви формирования, които има в басейна на Амазония. Другото е – когато има повече вода, може да влезеш по-лесно с гребане, отколкото с ходене, до недостъпни части. Рибата се разпръсква хубаво между дърветата в гората – можеш да си хващаш от повече места. Когато вали редовно, можеш често да използваш дъждовна вода, вместо да филтрираш от реките и да губиш време. Защото дъждовната вода няма нужда да я филтрираш, директно я пиеш. Иначе това са големи усилия – едно филтриране е все едно да вдигаш 4 серии с щанга. Филтърът, който прочиства, не е копче, което натискаш, а се влагат много усилия. И когато на ден пиеш по 10 литра вода, това си е много работа. Така че двата фактора са: колкото може да спестяваш усилия и да спестяваш опасности. Като, естествено, ще има и много негативни фактори – липса на суха земя за лагеруване, по-бързи течения, по-малко слънце, в което имам възможност да зареждам батериите си...
Тези 10 литра на ден не натоварват ли прекалено сърцето?
Ако изпиеш наведнъж 10 литра, може да умреш. Затова човек пие на глътки, цял ден. През цялото време пия вода. Когато си гладен, също пиеш вода. Няма време да спираш, да правиш огън и така нататък. Пиенето на вода е постоянно, хидратиране с малки глътки. Аз нося резервоар с вода, от който ми виси една тръбичка на гърдите и аз я захапвам, докато вървя и пия, за да са свободни ръцете ми.
Още: Лара Златарева: Винаги ми се е играело в мюзикъл
На предишната експедиция в Амазония си носил соларен панел на гърба си. И сега ли ще е така?
Разбира се, да. На всяка експедиция нося. За да мога да захранвам техниката си. Редува се слънце, дъжд, слънце, дъжд. Слънцето там е 70 пъти повече от тукашното, а дъждът е много повече, отколкото в Лондон примерно. Захранването винаги се случва посредством пауър банки и соларни панели, защото в тия диви места няма как, няма населени места.
Миналия път целият ти багаж е бил общо 42 кг. Това е като да носиш на гърба си през цялото време една слаба жена! Сега колко ще е?
Когато от това ти зависи животът, ще носиш и една по-дебела жена. Сега все още изчислявам и преселектирам крайното тегло на оборудването. Когато сглобявам екипировката, ми отнема от един до шест месеца, за да измисля и изчистя крайния ѝ вариант. Претегляш, сменяш, каквото може – да намалиш. Търсиш неща с доказано качество, можеш ли да си го позволиш, има ли го на пазара, обикновено го няма – ти го преправяш по някакъв здрав, разумен начин и го интегрираш в багажа си. Така че няма как да кажа край до момента преди да тръгна. Моите нужди са специфични, не мога да отида в магазина и да си купя, каквото са казали, че е най-доброто – за мен има много важности в една раница: да е ергономична, за да не се закача никъде, да може да плува, да ме спаси, ако се удавя, да не е ярка, като цвят, за да не привлича животните, най-вече ципокрилите жилещи насекоми, да не е видима за погледите на хората, да не е много тъмна, за да не привлича слънцето или да може да видиш, че не е атакувана от черни мравки, много детайли са. Със сигурност ще опитам да е по-малко от 42 кг. На края на миналата ми експедиция раницата ми беше редуцирана до 36 кг, защото много неща се счупиха или ги оставих по разни села. Това беше някакъв максимум и оттогава са минали 7 години. Колкото повече знаеш, от толкова по-малко се нуждаеш. Така че ще гледам да намаля, колкото мога.
Още: Карин Околие: Вдъхновението често идва в моментите, в които не го търся
Предполагам, че преценяваш и как да не остават неизползвани неща от багажа ти, боклуци, които да трябва да си носиш със себе си?
Боклук нямам аз, нищо не оставям, освен две неща – урина и фекалии, това е положението. Всичко, което нося, гледам дори да има по две-три приложения. За да нямам боклуци и да не ми тежи, никакви опаковки не взимам.
Молят ли те познати да им донесеш нещо от Амазония – например камъче или друго, за подарък? А носиш ли нещо за себе си от там?
Още: Теди Русева – Tiara: По-често питайте детето в себе си какво искаше да стане като порасне
Не, никой не ме моли да му донеса нещо. Накрая на експедицията може нещо да купя, да намеря и да донеса, не го мисля специално. Самият аз реално нищо не си взимам. Аз не търся нещо материално. Каквото съм ползвал, е трябвало да го оставя – лодки, дървени гребла – не може да продължиш с тях, тежат и ги оставяш на природата, защото са дървен материал. Ако ме питаш – бих си взел някои индиански канута, които съм изоставил, но няма как да носиш 200-300 килограма. Спомените са достатъчно нещо.
Казвал си, че не се смяташ за смел, а за обичащ Амазония и най-вече – за любопитен. Ако хипотетично – можеш да знаеш абсолютно всичко, любопитството ти да бъде напълно задоволено, тогава какъв мотив би имал, за да заминеш?
Любопитството не може да се задоволи. Ако стане така – ще видим, но по принцип няма как да се случи. Любопитството и любовта към дивата природа е водещото, което ме кара да дръзвам. Да откриваш тези територии, да виждаш как живее този свят, как си взаимодейства – от първо лице, без да причиняваш разрушения и почти неиздавайки звук, защото си сам и си допуснат в този свят – това за мен е най-голямото предимство. Там човек се калибрира, защото е част от всички животни и растения. Звучи много романтично, но докато човек не стъпи там, няма да разбере за какво говоря. Това ме влече натам, нито бягам, нито искам да демонстрирам някакви постижения.
Още: Део: Когато чуя „Русия“, искам да си мисля за Сергей Бодров – младши, а не за диктатура
Къде не би пътешествал – в ледени пустоши, под вода?
Първо, не бих отишъл някъде, за където не съм подготвен. Иначе всичко е интересно, защото планетата за мен е едно цяло – дали е джунгла, океан, ледници, планини – това са част от компонентите на земната екосистема. Аз не казвам, че джунглата е най-хубава. Това е субективно – че аз я харесвам повече – защото е жива, това е най-живото място на планетата. В моя речник, аз не я наричам дива, а жива – там има изобилие от живот. Другите места – Антарктида, високите планини и други диви места – са уникални сами по себе си, но просто там няма живот; в Антарктида животът съществува само в крайбрежието.
Коя е най-голямата грешка или лошо решение, което си взимал в джунглата?
Много са и са всеки ден. Въпросът е, че съм се измъквал, а това ги прави малки грешки. Остава урокът. В джунглата просто гледаш да не правиш фатални грешки. Забравял съм си раницата, губил съм се, падал съм от високо, давил съм се, рязал съм клон на който има кошер на стършели – жилен съм стотици пъти.
Още: Писателят Мартин Колев: Исках да напиша фентъзи с български одежди
На кое основно разчиташ за ориентацията в джунглата?
Работя предимно с компас и непълна карта на района, с много въпросителни. Освен тях разчитам по слънцето и теченията на реките.
В кое животно би искал да се преродиш някой ден?
Още: Мила Роберт: Срам – леле, какво безсмислено чувство!
Много животни ги чувствам близки, но нямам фаворит. Аз не съм човек, дето си харесва един от видовете. За мен във всички има нещо специално. Дори и като дете да ме беше питал, пак нямаше да ти отговоря. Аз не съм Маугли.
Да, казвал си, че не си се асоциирал с Маугли, а по-скоро с Багира и Шир Хан.
Когато вървиш в джунглата, понякога искаш да си змия, понякога да си риба, защото има толкова много препятствия и ти се иска да имаш тази физика и способност за придвижване – искане от неможене.
Как се подготвяш за експедицията, чисто физически?
Още: Влогърът Любомир Жечев: Младото поколение е това, което ще дръпне държавата напред
Дълго време се подготвям. Повечето хора си мислят, че просто ходя в планината и тичам. Да, не ходя на фитнес, но редовно тренирам със собствено тегло. Правя гладолечения. Гладуваш – три дни не ядеш и не пиеш нищо. И преди да тръгна, преяждам леко, качвам килограми. По този начин запознаваш тялото си с глад. С липса на вода. И когато му се случи, не колабираш. Малко сядаш, пиеш вода и тръгваш. Ти трябва да правиш това, което ще ти се случи там. Боли ме крака, имам травми – това значи ли, че няма да тренирам? Спортният лекар вика: 8 месеца няма да тренираш, няма да тичаш. Аз тичам. И ме боли, и го правя. Защото там все нещо ще те боли. И вече не ме боли – ако е нещо сериозно, естествено, няма да е така. Ти на тялото трябва да причиниш това, което ще му се случи, за да може умът и организмът да го имат като постановка.
На фона на проблемите, които си имал в джунглата, наистина свързани с оцеляване, имаш ли търпението да изслушваш познати, които ти мрънкат за проблеми като ремонт на колата, напрежение в офиса, голяма сметка за парното?
Е, всеки ден някой ми се оплаква от нещо. Въпросът е, че ако ми се оплаква трети път подред - тогава му казвам да се стегне. Всеки се чувства зле от нещо, има проблеми, но ако това ти става норма, всеки път да се оплакваш – няма как да има търпение в комуникацията ми. Мъжество е да ти е гадно и да си стискаш зъбите, а не да мрънкаш.
В твоя презентация пред млади хора имаше слайд със следната фраза: „Размерът на трудностите е в нашата глава“. Това твоя мисъл ли е?
На майка ми е.
Тя е била много важен човек в живота ти.
Това ми беше единственият родител. Когато сте двама, онзи отсреща е всичко за теб, и ти трябва да си всичко за другия.
Кое би ти било по-трудно – един месец да тънеш в лукс или цял месец да работиш в офис на стол, в кюбикъл?
Е, аз никога не съм работил на стол, така че за мен това няма да е приятно. Но ако се налага, ще го работя.
Обаче в другия вариант – с лукса – нямаш никакво предизвикателство.
Е, понякога си заслужаваш лукса. Когато се върнеш от експедиция и си умрял от глад, искаш да си починеш, ти си вътрешно опустошен... Въпросът е, че луксът не трябва да е самоцел, не трябва да продължава постоянно, защото започваш да загниваш. Нямаш предизвикателство, нямаш развитие. Луксът в дългосрочен план не е окей. Както и не можеш 10 години да обикаляш в джунглите – ти ще се превърнеш в дивак и за какво да се връщаш в този свят! Има едни психологически граници и човек, ако ги премине, вече е от другата страна. А пък аз се връщам, нали? Имам тук семейство, имам други неща – да дам обратна връзка. Това редуване е разнообразие.
Имаш ли период, място, когато или където си напълно спокоен?
Спокойствието идва на моменти. Не може да си постоянно спокоен. Когато човек е постоянно спокоен, той е умрял. Ти имаш темперамент, имаш стрес, имаш всичко. Спокойствието идва в определени моменти – когато си направил нещо или преди да направиш нещо. Както затишие преди буря – то не може да се задържи. Хората смятат, че съществува някакъв постоянен баланс, всеки ти обяснява за него, но никой не го е постигнал. Човек ако иска нещо да постигне и гори за него в този живот – баланс няма. Има борба, ум пълен с вяра и много компромиси по пътя.
Какво е най-гадното, по критериите на цивилизования човек, което ти се е налагало да ядеш в джунглата?
В джунглата мисля по различен начин. Там всичко е храна. Вкусовете остават в пицарията, вкъщи. Гледам кое е протеин или течност – това е. Не дали е гадно. Дори не се замислям, че нещо е гадно или не е вкусно.
Има ли животно, което не би изял, от жал например?
Ако трябва да ям и съм гладен, няма жал. В момента, в който се бориш за живота си, приключва етикета на цивилизования човек. Например, аз, ако видя тапир и имам пушка – а аз нямам пушка, не нося – не бих го застрелял. Защото това животно тежи 100-120 кг и ако го убия, ще трябва да изхвърля повечето месо, защото не мога да изям всичко. Ловувам толкова, колкото мога да изям.
Виждал ли си ягуар, на метри от теб?
Виждал съм, да, един път отблизо. Черен беше даже – късмет! Беше ме видял пръв, продължи спокойно, постепенно, за да ми покаже, че не се впечатлява от мен.
Ако срещнем ягуар или друга хищна котка в природата, какъв съвет би дал, как да се държим?
Да не я провокираш. Една котка няма интерес да се занимава с човека, освен ако не искаш да я нараниш. Но ако реши да те нападне, ще го направи оттам, откъдето най-малко очакваш.
А ако си болен, ще те нападне, само защото си лесна плячка?
В природата всеки, който не е здрав, трябва да е мъртъв. Затова казват, че природата е жестока. Това са пак човешки постулати. Какво значи жестока, това е просто цикълът на живота.
Има ли пътешественик, на когото се възхищаваш?
Те повечето вече са починали. Жак Кусто от дете ми е бил интересен и съм мечтал да бъда на борда на„Калипсо“. Един ден майка ми написа писмо до него, на френски, тя знаеше френски, за да участвам в екипажа му. Естествено, нямаше никакъв отговор.
Когато си бил най-отчаян в джунглата, как го изразяваш – крещиш, плачеш или го потискаш в себе си, за да не хабиш сили?
Е, понякога емоциите избиват, няма как. Зависи от ситуацията. Когато преодолявам много рискове, плача, избухваш ей така, или се смея еуфорично, или потъвам в тъга, всякакви емоции... Оставям ги, да преминат през мен свободно, след което просто продължавам. След отчаянието и страха ставам по-корав и фокусиран. Изчиствам се.
А на какво се молиш – доколкото знам, не си религиозен – в трудните моменти там: на себе си, на природата, на нещо друго?
Моето молене не е „моля те, да остана жив“, а по-скоро е благодарност. Хората, когато са зле, обикновено се сещат да се молят, при мен това го няма, има почитане на добрите моменти. В моментите, когато си мисля, че умирам – съм някак спокоен. Казвам си – това е, явно е това, и край. Човек има нужда да изпитва връзка с нещо по-голямо и за мен това е природата. Когато съм уловил повече риба, когато съм спал на хубаво място за бивак – преди да си тръгна всеки път, се моля, тоест благодаря на мястото, на шанса, на благоприятните условия или по-романтично казано по монголски – на духовете на гората. И тази благодарност, като я нося в себе си, имам усещането, че ме дарява с късмет за по-нататък. Реално уважаваш това, което си хванал, което си получил, тези обикновени неща. А не просто да очакваш неведома помощ. Трябва да си благодарен!
Интервю на Милен Антиохов
