47-годишният Александър Богданов е професионален водолаз вече повече от 20 години. Страстта му към водата и гмурканията започва още в детските години, провокирана от книги и филми.
Още: Министърът на културата Найден Тодоров е бил в "Пирогов"
Още: Повече от двоен ръст през 2024: Директорът на ПСС за смъртта в българските планини
"Всичко започна с една книга, която си взех от книжарницата на австрийски водолаз Ханс Хас, това е един от пионерите на водолазния спорт и водолазното дело в световен мащаб и филмите на френския изследовател Жак-Ив Кусто. Просто бях страшно впечатлен от света, който показват в тези филми и историите, за океана, които разказват в тези книги", споделя Александър.
Още: След проверки на БАБХ: Затвориха заведения в популярни курорти
Още: Шоколадови изделия с грешни етикети: Опасни ли са за децата?
"Започнах да се гмуркам още като дете, много обичах да го правя, но тогава беше трудно да се намери хубава екипировка. Гмурках се с вълнени пуловери и имаше едни български маски и плавници. След училище и след казармата ме приеха във военноморското училище във Варна и там всичко продължи, близо до морето. Много често се гмурках с харпун за риба и лека-полека се превърна в моя професия.
Независими и обективни новини - Actualno.com ги представя и във Viber! Последвайте ни тук!
Първата ми професионална работа беше в Норвегия, работех във фермите за сьомга, там изкарах 3 години и половина. След това започнахме да работим с български водолазни фирми, основно да поправяме язовирни стени, но и всякаква друга водолазна работа.
След това работих и по Дунава, в Румъния участвах в 2 проекта за вадене на 2 потънали кораба в град Галац. В момента работата ми е да прокарвам оптични кабели навсякъде по света, в океаните.
Още: Най-важните новини за деня: 21 декември 2024 г.
Още: Прогноза за времето - 22 декември 2024 г. (неделя)
Когато съм в България, с помощта на ръководството на Ню Бояна Филмс направихме водолазна академия във водното студио на кино центъра. Там провеждаме курсове, правим водолазни гмуркания за забавление, тренираме и каскадьорите", допълва той.
По думите на Александър в последните години популярността на водолазния спорт осезаемо се увеличава, както и желаещите да го практикуват. А най-интересните му проекти са били в киното, където вече е участвал в над 20 филма.
"Работата ми в киното започна с филма „Непобедимите“, който се снимаше на язовир Огняново. Когато има водни сцени или някаква опасност за каскадьорите, започнаха да викат мен. Нашата роля там е осигуряваща, както и да строим декори, които са нужни във водата.
Но основната ни задача е да подсигуряваме артисти, каскадьори и дубльори, както и сцената да бъде максимално безопасна. Не всеки е свикнал да работи под вода – трудно е, а някои хора имат фобия и ние им помагаме", разказва водолазът.
- Коя е най-голямата опасност в тази професия?
Те опасностите са много. Трябва много да си обичаш професията, за да я работиш, защото съм имал ситуации, в които съм се измъквал на косъм. Едно гмуркане се планира, то не се прави просто така – виждаш къде може да има опасност, преценяваш дали можеш да се справиш, какви са условията.
Примерно на Дунава, за да се гмуркаш това са може би най-гадните условия, в които съм работил – нямаш видимост, силно течение, студена вода и дълбочини. Дунава влачи потънали изкоренени дървета, просто на река много трудно се работи.
В океана също има много силни течения и опасности, като акулите например. Там също много добре трябва да се планира всяко гмуркане – какво точно ще се прави, кога и винаги да имаш едно наум, да се подсигуряваш тройно и четворно, ако нещо непредвидено се случи.
- На каква дълбочина най-много сте се гмуркал?
В язовир съм се гмуркал до 62-63 метра, а това в язовир си е доста екстремно преживяване. Долу е студено, тъмно и опасно. Няма никаква видимост, все едно си без очи, в тъмна стая.
- Имал ли сте рискова ситуация, която да е подлагала живота Ви на риск?
Имал съм, няколко. Най-скорошната беше в Камерун, Централна Африка. Правех видео на трасето, където ще минава кабела и една лодка ме следва. Въздухът ми свърши, смених водолазната бутилка и продължих. Трасето свършва някъде на 4 км. от брега.
Излизам накрая на трасето и лодката я няма. Оказа се, че двигателят на лодката се е счупил, хваща я течението и водолазът остава без поддръжка, сам в открити води. Докато организират друга лодка да ме търси и намери, минаха 3 часа, бях в океана насред Камерун, Гвинейския залив.
Ако сте били на Екватора знаете, че там се стъмва изведнъж, сякаш някой гаси лампата, както е светло – щрак и става тъмно. Стъмни се, вдигнаха се вълни, минават лодки, въобще не ме виждат къде съм. Течението е страшно, но не към брега, а наобратно. Аз се бях вързал за едно въже долу и си мислех това въженце ако се скъса – край, дотук бях. Никой няма да ме намери.
– Имаше ли момент на паника и страх?
Имаше момент на изненада. Казах си какви ли неща съм правил, всякакви щуротии и така ако си замина ще е много нелепо. Страх не, каквото стане, ти си в морето, седиш като стръв насред водата.
Оттогава вече си нося фенерче в джоба на жилетката, защото като се стъмни трябва да те намерят някак, но аз се вързах за трасето на кабела и те имаха GPS координатите, ако бях мръднал и на 100 метра, въобще не могат да ме видят. По принцип има буй, но времето не ти е приятел – колкото повече време минава толкова по-голяма е вероятността да не те намерят.
- Това ли е била най-рисковата ситуация?
Не, имал съм и по-рискови, но това е най-скорошната. На Дунава също съм имал страшни ситуации, на късмет е била цялата работа. Това е пак от човешка грешка. Там работиш по съвсем друг начин – с водолазна каска, с наргиле, пъпна връв, въздух ти се дава отгоре. И трябваше да прекарам едно стоманено въже около един потънал кораб, който лежи на борда си. Трябваше да закача едно стоманено въже за кнехта на кораба, а те от плаващия кран, който е закотвен и с помощта на една хидравлична машина, да опънат въжето, за да го подпъхнат под кораба.
Аз командвам цялата операция, но някой не разбрал нещо. Аз стоя с гръб, опрян на палубата на кораба, въжето е пред мен и в един момент виждам как това стоманено въже се натяга с 350 тона. Това въже директно те реже на две. Просто те натиска към палубата и едвам се измъкнах оттам. От грешка, някой решил да направи нещо. Има такива ситуации.
Дълбочинните гмуркания също са много опасни, там трябва да следваш много правила. Има декомпресионна болест, има азотно опиянение, хората започват да си мислят, че са риби, махат маски, хвърлят регулатори и започват да си мислят, че са риби под определена дълбочина. Има наркотично влияние. Оставаш без въздух, падат ти разни неща на главата, всякакви екстри.
Затова водолазите първо се поздравяваме на равен брой, това означава броят на влизане да е равен броя на излизане. Има и една поговорка, че има само 2 вида водолази – смели и стари, но стари и смели няма. Трябва винаги да имаш едно на ум. Всеки изпитва страх, но е важно какво правиш, когато те е страх. Такива безстрашни във водата – не. Това е стихия и ти не можеш да се бориш, там ти си никой.
Работата на Сашо намира приложение и в градски условия. Той е човекът, на когото се обаждат, когато някой от посетителите на Панчаревското езеро изгуби предмет във водата. През последните 4 години водолазът има над 100 гмуркания в търсене на изгубени вещи.
"Много често хора си губят разни неща и те ми се обаждат да пробвам да ги намеря. Най-често губят телефони, не знам каква е тази мода. Искат да си правят селфита. Обикновено ги губят покрай понтоните, като стават от лодките, или когато се качват на водните колела. Също така съм търсил ключове от коли, слънчеви очила, документи, лодки потъват и съм ги вадил. В 99% от случаите са успешно намерени и извадени", категоричен е Сашо.
- А кое е най-интересното нещо, което сте намирал досега?
Да кажа сандък със съкровища? Шегувам се, ама може и да не се шегувам. Бях намерил джобен часовник, швейцарски, в Дунава, който сигурно е стоял там 50-60 години. Намирал съм сервиз чинии хитлеристки от Втората Световна война, намирал съм чаши.
– Пазите ли тези предмети, имате ли сантимент към тях?
Да, имам си една витрина вкъщи и си ги слагам там. Всеки предмет си има история, ти като намериш нещо и започваш да си задаваш въпроси – какво е, защо е там, как се е озовало, колко време е стояло и т.н.
Примерно като извадиш една чиния от потънал кораб започваш да търсиш историята на този кораб, кога е потънал и това е много интересно. Иначе сигурно някъде има и съкровища, но още не съм ги открил. Морето ако реши ти ги намираш, ако не реши не ги намираш. Нарочно да ги търсиш не става. Като планината – ако те допусне ще изкачиш върха. Ако е писано да намериш – ще намериш дори и случайно да е, без да го искаш.
- Коя е най-голямата Ви провокация в професията?
Водолазната професия не е това, което повечето хора си представят – бели плажове, палми, яхти и красавици. И това го има, но не е това основното. Обикновено е гадно, студено, тъмно и няма красавици.
– Какво тогава Ви задържа толкова време?
Веднъж като се потопиш под водата, там светът е друг. Сега вече има научно-популярни филми, хората снимат, но не го ли изпиташ сам не става. Спомням си, когато се гмурнах за първи път в море с корали, беше на Малдивите, това е все едно да пуснеш дете в сладкарски магазин. Те са хиляди цветове, живот, форми, които ги няма на сушата, просто е уникално.
- Не ви ли се занимава повече с кораловите рифове и чистите плажове с кристална вода?
Да, хубаво е, но всяко място крие своята красота и уникалност. Океаните са различни, самите вълни, вятъра, движението на водата, всичко е различно, трябва да се види. За мен Тихият океан е най-красив.
- А за какво мечтаете, какво още искате да Ви се случи?
Има места, на които още не съм бил, мечтая да ги видя. Макар че са малко, с тази работа имах възможността да обиколя много места – Тихия океан, Атлантическия, Индийския, Френска Полинезия, Таити. Но ми остана Южна Америка, там не съм бил.
И така годините минават, но желанието и любопитството на Александър остават. Вероятно някъде там, в недрата на океана, го чака ново съкровище, чака да бъде намерено и включено в личната колекция на водолаза.
Автор: Габриела Андреева
