„Преходният период на Балканите приключи“. Това ми каза неотдавна албанският политолог Ремзи Лани. Но за разлика от много посткомунистически страни, Лани имаше предвид не прехода от диктатура към демокрация. „Ние извършихме преход от репресивни към депресивни режими“, уточни той. Лани е прав. Старите комунисти и радикалните националисти като цяло са отишли в миналото, но на тяхно място дойде застоя в икономическата, социалната и политическата сфера.
Въпросът е в това, какво място тези депресивни режими заемат в усилващото се геополитическо съперничество.
Ден преди своята неотдавнашна визита в сръбската столица Белград руският президент Владимир Путин изрази сериозно недоволство от смяната на името на Македония и обвини САЩ и някои западни страни в дестабилизирането на този регион. А руският външен министър Сергей Лавров осъди САЩ за техния стремеж „колкото е възможно по-скоро да включат всички балкански държави в състава на НАТО и да отстранят всяко руско влияние в този регион“. Русия се стреми пределно ясно да покаже, че балканските народи не желаят това.
Наблюдавайки посещението на Путин в Белград и слушайки неговите изказвания, беше невъзможно да се избавиш от впечатлението, че конфронтацията между Запада и Русия на Балканите се променя както по своя характер, така и по степента на интензивност. През последното десетилетие Русия активно защитаваше своите икономически и културни позиции в този регион, но нито веднъж открито да отправи предизвикателство към хегемонията на НАТО и ЕС. Сега всичко се промени.
На пръв поглед стремежът на Русия изглежда нереалистичен. Балканите са стабилно обвързани със Запада. България, Гърция, Румъния, Хърватия, Албания и Черна гора са членки на НАТО. Македония върви по пътя на членство в Северноатлантическия алианс. Всички страни от региона са станали членове на Европейския съюз, или искат да се присъединят към него. Европейският съюз е главният търговски партньор на Балканите, изпреварвайки значително всички останали, а също така най-големият инвеститор в този регион и предпочитано място за емиграцията на балканците. Според общоприетото мнение, Русия е нищо повече от един смутител на спокойствието.
Но общоприетите представи могат да се окажат погрешни. Москва чувства, че позициите на Запада на Балканите са много уязвими. Ако на Украйна Европейският съюз беше възприет като символ на промените, то Балканите го смятат за защитник на статуквото, което във всеки един момент може да рухне.
Обществото е недоволно и разгневено. Нараства междуетническото напрежение. Почти във всички страни от региона се провеждат големи антиправителствени демонстрации. На повечето места икономическият растеж е неустойчив и вял, бедността и несгодите са широко разпространени сред населението, което масово бяга от този регион. Над 40% от населението на Босна и Херцеговина е напуснало своята родина. Същото са направили 40% от родените в Албания и около 25% от жителите на Македония.
Допитванията до общественото мнение показват, че мнозинството вижда в ЕС оптималния път към благоденствието, но европейската интеграция губи своята многообещаваща привлекателност. Бъдещето на Евросъюза изглежда неясно, а такива лидери като френският президент Еманюел Макрон недвусмислено заявяват, че няма да разпиляват своя политически капитал за интеграцията на Западните Балкани.
Въпреки това, макар и настроенията в региона да се променят, ЕС не желае да промени своя подход към този регион. Отчасти това е свързано с бюрократичната инерция и отсъствието на политически интерес. Но тук също така присъства страха, че всякакви политически промени на Балканите ще бъдат възприети като промяна на принципите.
Войните от 90-те години на ХХ век в бивша Югославия изиграха важна роля за формирането на политическото само възприемане на ЕС след Студената война. Европейците видяха в балканската трагедия не междудържавен и не междунационален сблъсък, а битка на принципи. От една страна това беше принципът на етническия национализъм, който беше представен от Слободан Милошевич, а от друга – принципът на многонационалната демокрация, който се олицетворяваше от Европейския съюз. По тази причина ЕС в своята политика на Балканите повече, откъдето и да било другаде, се ръководеше от идеологията. Идеологическата непреклонност на ЕС е достойна за възхищение, но отчасти именно заради нея в региона възникна паралич.
Най-добра илюстрация на това е ролята на ЕС в дипломатическия диалог между Сърбия и Косово. Именно ЕС стана инициатор и вдъхновител на този процес, защото всички разбираха, че взаимното признаване на Белград и Прищина – това е единственият път за отстраняването на пречките по пътя на задълбочаването на икономическото сътрудничество и ще даде възможност на Сърбия и Косово да влязат в ЕС. Но когато сръбският президент Александър Вучич и неговият косовски колега Хашим Тачи пристъпиха към решаването на болезнения въпрос за „коригирането“ на границата, за да постигнат окончателното споразумение, водещите европейски държави незабавно заявиха, че няма да допуснат това.
Промяната на границите – винаги е лоша, особено на фона на трагичната история на междуетническите балкански войни. Но да се казва на избраните лидери, че те не са прави да изграждат отношенията между своите държави – в това няма нищо добро. Европейците напълно обосновано се опасяват, че ако Косово и Сърбия променят своите граници, то техният пример ще бъде последват от европейските страни. И ЕС е прав, твърдейки, че такива промени трябва да бъдат подкрепени от мнозинството от населението на тези страни. Но въпреки това, сигналът на Европа не намира необходимата оценка и разбиране. Той звучи, все едно Европа заповядва на непослушния съсед да се държи по-далеч от остри предмети. Именно по тази причина европейските указания предизвикват негативна реакция. Шансовете за сключване на сделка между Сърбия и Косово днес са по-малки, отколкото преди няколко месеца назад, а рисковете от междуетнически сблъсъци нарастват.
През ноември миналата година Путин проведе среща с Тачи, макар Москва да не признава Косово като държава. Тази среща се превърна в сигнал, че Русия вижда себе си на Балканите не само като защитник на Сърбия, но и като потенциална влиятелна политическа сила. По тази причина европейците не трябва да се учудват, ако Русия скоро предложи собствена пътна карта за нормализирането на сръбско-албанските отношения. /А също не трябва да се учудват, ако интерес към такава руска инициатива прояви Турция.
С други думи, Русия на Балканите със своите действия не само разваля чуждата игра. Москва иска да замени ЕС като посредник в разрешаването на регионалните конфликти, както прави това в Близкия изток, където достатъчно успешно изтласква САЩ.
В петък, след 27 напразно загубени в спорове години, гръцкият парламент утвърди най-накрая новото име на Македония, която започна да се нарича Северна Македония. С това решение той сложи край на един от най-продължителните конфликти на Балканите. Сега Европа трябва да намери в себе си сили и гъвкавост, за да подтикне Сърбия и Косово към намирането на компромис. За ЕС единственият начин да запазят своята роля и актуалност в региона – да се откажат от стремежа към запазване на статуквото.
Анализ на Иван Кръстев за The New York Times
Превод - БГНЕС
