Възможно ли е да преминеш през редиците на яростния враг и да извървиш пеша цели 225 км, за да избегнеш една от най-тежките хуманитарни катастрофи в модерната история, следствие на войната? Да, ако името ти е Игор Педин.
Още: Германия осъди друмите на Тръмп, че Зеленски е "диктатор"
Още: Подготвят траурната церемония за папата
Историята на 61-годишния украинец от Мариупол е достойна за екранизация. Той напуска дома си на 23 април, когато руснаците стигат до частта от града, в която той живее, и започват да стрелят от врата на врата. „Целта беше да съм невидимият човек“, разказва възрастният мъж пред кореспондента на „Гардиън“ в Киев – Даниъл Бофи.
За да оцелее, Игор е трябвало да се носи като призрак с малката си чанта с провизии и с кучето си Жу-Жу – 9-годишен териер, през ада на обсадения пристанищен град, през пустошта на окупираните от Русия украински територии до относително безопасния град Запорожие, намиращ се на 225 км в северозападна посока.
What an incredible story. I'm happy he made it to safety.
This should be made into a film one day.
"When Russian soldiers started going from house to house shooting people, #IgorPedin set off with his dog Zhu-Zhu to #Zaporizhzhia."https://t.co/jWyPUQlFoSОще: Заради "остър недостиг на въоръжение": Дания увеличава значително военния си бюджет
Още: Борис Джонсън с интересно обяснение за поведението на Тръмп спрямо Украйна и Зеленски
— Andrew Knight 🇪🇺🇩🇪🇬🇧🇦🇺🇺🇦 (@AndrewKnight226) May 13, 2022
Игор Педин е трябвало да мине през приближаващите се колони от танкове, бронирани превозни средства и руски войници, движещи се към Мариупол. Пътешествието му е изпълнено със заобикаляне на мини и пресичане на разрушени мостове, където само една грешна стъпка може да му донесе 30-метрово свободно падане и сигурна смърт. Преминава покрай тлеещи домове и плачещи мъже и жени, разказващи сърцераздирателни истории за смъртта, страданието и загубата на желание да продължават да живеят.
Още: В Белград: Преподаватели охраняват студентския протест след поредния инцидент
Още: Зеленски: Да признаем наши земи за руски? Няма да го направя (ВИДЕО)
Педин, който е бивш готвач на кораб, все пак не остава напълно невидим. Всъщност подвигът му е толкова необикновен, че една нощ руските войници на един от множеството контролно-пропускателни пунктове се събират край Игор, за да чуят историята му, да натъпчат цигари в джобовете му за по-нататъшното пътуване и да му пожелаят късмет.
„Може да не бях невидим, но имах късмет“, повтаря Педин, а сълзите му напират в миг на истинска емоция, пише „Гардиън“.
Още: "Великата" руска инженерна мисъл: Селскостопански мрежи срещу украинските дронове (ВИДЕО)
Още: "Никой освен Путин не е искал война в Украйна": Германия е за траен мир
Той напуска Мариупол в момент, в който вече нищо не може да го задържи там. Храната и водата стават твърде оскъдни, а телата на мъртвите се трупат по улиците. Педин се подготвя с много старание. Опакова голям чувал с провизии и дрехи, но 70-те килограма са твърде тежки и трябва да ги намали до 50.
Първата задача на Игор и Жу-Жу е да изминат петте километра до покрайнините на града - цел, която мъжът не вярва, че може да постигне. Излиза от дома си на улица "Ткоченко-Петренко" близо до пристанището в 6 ч. сутринта и му трябват цели два часа, за да се промуши през кратерите, изкривената стомана и невзривените боеприпаси на север по улица "Киприно". Там лежат десетки трупове, но Педин не трепва и стига до търговския център "Порт Сити".
Там руски войници раздават храна и вода, струпали се в края на дългите опашки от отчаяни хора с изпепелени лица. Игор се прокрадва покрай тълпата, избягва пряк очен контакт с военните на Кремъл и тръгва по Запорожкото шосе.
"Приличах им на скитник, бях нищожество. Бях мръсен и покрит с прах, тъй като къщата ми димеше. Излязох от града по тази магистрала и се обърнах назад чак когато стигнах най-високата точка. Погледнах надолу и си казах, че това беше правилното решение. Взех си сбогом с града. Последва експлозия. Обърнах се и продължих“, разказва Игор пред британското издание.
Педин продължава пътя си покрай изгорели военни автомобили, а скоро покрай него преминава конвой от бронирани машини - толкова тежки, че асфалтът под краката му започва да трепери. Навежда се и хваща уплашения Жу-Жу в ръце, скривайки го в палтото си, докато руснаците не отминат. „Тогава бях невидим човек“, спомня си Игор. „Тогава бях просто една сянка“.
Началната му цел е град Николске, на 20 км разстояние. Когато стига до първите къщи, вече се е стъмнило и е станало много студено. "Видях един човек пред къщата си. Той каза: „Искаш ли да пийнеш с мен? Днес погребах сина си. Нека да пием за сина ми", спомня си ужасяващия момент Педин.
Игор е спрял с алкохола още преди 15 години, но не може да откаже. Изпива два шота водка, докато новият му приятел изпразва цялата бутилка. "Каза ми, че руснаците са убили 16-годишния му син на 3 март в Мариупол. Шрапнел отнесъл главата му. След като детето му изчезнало, човекът прекарал седмици да го търси в Мариупол. Намерил гроба, а руските войници му казали, че ако иска тялото, ще трябва да го изкопае с ръце. Той ми каза: "Искам да умра, ще се самоубия", разказва Игор.
В онази нощ Педин спи на дивана и се събужда в 6 часа сутринта. "Когато излязох от града, имаше контролно-пропускателен пункт. Чеченци. Бяха ме видели и двама от тях се насочиха към мен. "Къде отиваш? Откъде си дошъл?" - попитаха те. „Минал ли си през лагера за филтриране?“.
„Появи се един командир и се обади на някого по радиостанцията. После дойде микробус, от който излязоха трима едри мъже и ме качиха вътре. Карахме 2 км обратно към Николске и стигнахме до двуетажна сграда на Общинския съвет, която бяха оградили със стоманена ограда. Имаше около 40 души, които чакаха на площадката, но микробусът се отправи към входа на сградата", разказва Педин.
Игор оставя чантата си отвън и завързва Жу-Жу, преди да го отведат на втория етаж. "Руски офицер, седнал пред едно бюро, ме попита къде отивам. Аз излъгах. Казах, че имам язва на стомаха и трябва да стигна до Запорожие, тъй като съм платил за лечение. Казаха ми да си сваля горнището и потърсиха татуировки. Имах синина на рамото и ме обвиниха, че съм носил пушка. Руснакът каза: "Отегчаваш ме. Може би трябва да те пребия?“. Отговорих: "Както желаете, командире“. Но ме отведоха в друга стая, където имаше четири военни с компютри, и ми сканираха пръстовите отпечатъци, поставиха ме до стената и ми направиха снимки“.
Дават му документ от така нареченото Министерство на вътрешните работи на самопровъзгласилата се Донецка народна република, след което го освобождават да си ходи.
"Чеченците казаха, че ще вземат следващата кола, за да ме закарат до следващото село в Розивка. Бях при тях в продължение на два часа. Говореха си с мен, даваха ми цигари. Никой от шофьорите не искаше да ме вземе, затова казах: „Момчета, просто ще вървя пеша“. Единият от чеченците обаче отвърна: "Не, това е моята власт" и посочи пистолета си", разказва Педин.
По пътя към Розивка Игор вижда големи багери, които копаят дупки, а по-нататък имало и кръстове. „Сигурен съм, че това са били масови гробове", казва той.
След като пристига в селището, Педин се натъква на още един контролен пункт, през който обаче преминава лесно с новия си документ. Докато стигне до село Вержина, вече се е стъмнило. "Изведнъж някакви фенерчетата ме заслепиха. Имаше шестима войници, които започнаха да викат, а аз вдигнах ръце. Казаха ми да си сваля горнището, изпразниха чантата ми. Беше студено. Заповядаха ми да ги последвам. Влязохме в Дома на културата (б.а. – местно читалище), който беше техният щаб“, разказва Игор.
Там остава изненадан. Дават му малко говежди консерви и супа и го настаняват в малка стая, в чийто ъгъл има стоманено легло. Казват му, че ако си тръгне през нощта, рискува да бъде застрелян. Но добавят, че ще може да продължи пътя си на следващия ден.
На сутринта Педин се промъква покрай спящите войници и кимва на един от дежурните. Този ден върви цели 14 часа и около 20:00 ч. стига до друг контролно-пропускателен пункт, където отново го претърсват. Войниците му посочват малка изоставена къща, където може да пренощува.
"Попаднах на един едър мъж на около 60 години. Той ме попита: "Откъде си?". Казах, че съм от Мариупол, а той извика на жена си да донесе храна. Дадоха ми една торба с хляб, лук, пържено свинско месо, краставици“, казва Игор.
До този момент Педин вече е изтощен, а най-голямото препятствие тепърва предстои. Мостът, по който трябва да мине, вече е бил разрушен, оставяйки 30-метрова пропаст към железопътните релси под него. Металната рамка на моста обаче все още си е на мястото с две греди - една тясна долу и една по-широка на височината на раменете. Педин първо пробва дали може да мине без чантата. Тестът е успешен. Повтаря същото с чанта на рамене – и това се получава. Накрая взема Жу-Жу. Кучето започва да върви по горната греда, а Игор държи повода. "Накрая просто извиках: "Успяхме!“.
Войниците на следващия пункт му позволяват да пренощува в задната част на фургон, улучен от украински снаряд. Става тъмно и историята на Педин е точно това развлечение, от което скучаещите военни се нуждаят. Петима се събират около него, за да чуят за приключенията му и смелите му действия край моста. "Единият искаше да поддържаме връзка, казваше, че след войната трябва да остана при него. Нямаше какво да отвърна“, разказва Игор.
На следващата сутрин обаче му казват, че не може да продължи по пътя за Запорожие, а трябва да избере дали да се върне обратно, или да тръгне на юг до град Токмак. Педин тръгва към града, но пред него се изправят два големи хълма. "Кучето просто не можеше да продължи. Трябваше да вървя по пътя с чантата си, а след това да се върна за него и да го нося нагоре. Казах му: "Ако не вървиш, и двамата ще умрем, трябва да вървиш". Той изкачи следващия хълм“.
Встрани от пътя се намира малкото селце Тарасивка. „Видях главата на един мъж в прозореца и му извиках. Дадох му от войнишките цигари, имах дори ментолови цигари. Единственият път към Запорожие беше по малки пътища и през един язовир, а след това да поема по така нареченото „трасе на контрабандистите", разказва Педин.
Игор прави каквото му било заръчано. Но след язовира попада на кръстопът и не знае накъде да продължи. Тогава късметът отново го спохожда. "Появи се един камион. Извиках: "Аз съм от Мариупол". Вратата се отвори. Пътувахме два часа през криволичещи пътища. Никога нямаше да намеря пътя си иначе. Не си казахме нищо. На контролно-пропускателните пунктове този човек каза само две думи на милицията на Донецката народна република и го пуснаха да мине".
Скоро Педин вижда пред себе си украински войници, които проверяват документите на мъжете и ги пускат. "Шофьорът ме закара в центъра на Запорожие до една палатка. По време на пътуването не беше казал нищо, но ми даде 1000 гривни (б.а. – около 30 евро). Пожела ми късмет“.
Педин влиза в палатка, пълна с доброволци. Една жена го пита дали има нужда от помощ. След кратко умуване той промълвява: "Да".
"Жената попита: "Откъде сте?". "Дойдох от Мариупол", отвърнах ѝ аз. Тогава тя се удиви и изкрещя: "Мариупол!". „Започна да крещи на всички: „Този човек е дошъл от Мариупол пеша!“. Това беше моят момент на слава“, разказва Игор Педин.
