От процъфтяващия, кипящ от живот и изпълнен със зеленина град на брега на Азовско море няма и следа. Мариупол, "градът с най-големите гларуси" и искрящото море, както го описват малцината му жители, успели да намерят път извън блокадата, ще остане такъв в спомените им. А днес той е истинска рана - изпепелен, с изтърбушени къщи, с посечени дървета, с които хората са опитвали да се сгреят, с камари от мъртъвци и още повече осакатени съдби. Разказите на оцелелите са страшни кошмари. За повечето от нас те ще продължат вероятно докато четем тези редове, за свидетелите - докато са живи.
Катерина Ерска, една от спасилите се, разказва, че няколко дни преди началото на войната силите на Донецката република (ДНР) започнали да обстрелват левия бряг на река Калмиус, която разделя Мариупол. Там, на източния бряг на реката, се намира селцето Восточний, делят го 15-20 км от центъра на града. Мариуполци приели гърмежите сравнително спокойно - за последните години от 2014-та насам до голяма степен били свикнали с постоянните обстрели в близост (Мариупол е съвсем близо до демаркационната линия със сепаратистката република). Заради това, че Мариупол е разделен по двата бряга на реката, повечето хора, живеещи в централната част и на десния бряг на реката, в първите дни дори не са разбирали какво се случва във Восточний. И докато на левия бряг разрушенията вече били значителни, то в останалата част на града все още се движели тролеи, а хората спокойно се отбивали в кафенетата без да подозират, че от изток се приближава „краят на света“. Едва когато от източната част започнали да прииждат бежанците, останали без дом, а болниците да се пълнят с ранени, техните съграждани от западната част започнали да си дават сметка какво се случва.
ОЩЕ: Ситуацията в Мариупол: Появи се видео на един от последните улични боеве при "Азовстал"
На четвъртия ден целият Мариупол се оказал обкръжен и навсякъде хаотично започнали да се взривяват ракети – не по инфраструктурата, а по жилищните сгради, разказва Катерина Ерска. В първите дни на март обръчът около града се затегнал съвсем. Руските сили не допускали хуманитарна помощ отвън, не позволявали да се извозват ранените извън града, отказали да водят преговори.
Останали без ток и отопление, хората готвели на импровизирани огнища пред блоковете, принуждавали се да ловят гълъби, за да се хранят. Водата се превърнала в най-голямата ценност – в началото прясна вода, за бутилка от която някои разменяли златните си бижута, а по-късно вече се търсела дори нечиста вода, източена от радиаторите, събрана от локви и улуци. На 8 март завалял сняг и хората започнали да го събират в каквито съдове намерят, за да го разтопяват.
От разрушените домове се изнасяли мебели и дори дървените дограми, за да има с какво да се поддържат огнищата. Обстрелите станали на половин час, а около 14-15 март вече били непрестанни, не можело да се излезе от скривалището и за 5 минути, за да се потърси вода или храна.
След непрестанните авиоудари, много хора останали под развалините, където се задушили – нямало спасители, липсвала техника или бензин за нея, за да можело някой да ги извади изпод руините.
ОЩЕ: „Искам да умра, но не мога“: Оцеляло момиче разказа за обсадения Мариупол
Свидетели разказват какво е майката на едно 10-годишно момче да бъде разкъсана от минометен обстрел, тъй като е бил неин ред да излезе от скривалището, за да приготви храна на огнището - хората, споделящи общите мазета, си разпределяли тези задачи. Никой не се решил да каже на детето, че майка му е загинала. Казали му, че е ранена и е откарана в болница. Дни наред детето напразно молело всички в бомбоубежището да го заведат при майка му.
Какво е усещането да се намираш в бомбоубежище, където мирише на болка и смърт, където е пълно с хора като теб, които излъчват тъга и мъка и някой постоянно плаче. Ужасният мирис на некъпани тела, макар жените постоянно да се опитвали да почистват доколкото могат и да изнасят кофите с нечистотии. Желанието да избягаш навън дори да си под бомбите, само и само физически да се махнеш от мазето.
Руснаците ни убиваха целенасочено, не им пукаше, че стрелят по жени и деца, те стреляха по нас с авиобомби, от земя, откъм пристанището и морето – от всички посоки и по всички възможни начини, казват хората. Дали руснаците са загубили контрол над собствените си военни, се питат свидетелите на това умишлено изтребване. Истински геноцид, при това над рускоезичното население, казват те.
По-късно по улиците на Мариупол се появили руските войници, които с високоговорители съобщавали, че Киев вече е превзет, че Украйна е отказала да приема бежанци от града затова всички ще бъдат извозвани в Ростов на Дон в Русия. Откъснати от света, мариуполци нямали представа какво наистина се случва. Те можели да чуват само тази дезинформация. Една от оцелелите разказва как когато в една от точките на града случайно намерили интернет връзка и разбрали, че Киев се държи и Украйна води преговори за тях - те крещели от радост.
ОЩЕ: Руските сили насилствено депортират жителите на Мариупол към Русия
Друга спасена споделя: "Погребаните в масовите гробове са щастливци, защото поне над тях са сложени табелки с имената им. А има убити, които просто са останали да лежат на улицата и никой няма да каже на близките им къде са те, никой няма да ги разпознае и да се погрижи за тях."
"Войник на ДНР влезе в двора на кооперацията ни и един от първите му въпроси към нас беше: "Имате ли тук млади неомъжени момичета?", споделя друг оцелял, който останал шокиран и безмълвен от въпроса.
Мариуполци разказват и за насилственото отвеждане във филтрационните лагери и след това депортацията в Русия – нещо, което сравняват с престъпленията на германците и техните лагери по време на Втората световна война.
"Да раздаваш храна на хора, които си ограбил от възможността сами да си я купуват. И да се държиш все едно им правиш добро... Да им раздаваш одеяла, за да се завият да не измръзнат след като си ги оставил без дом. Да накараш хората пред камерите да кажат, че "освободителите" са им помогнали. С какво са им помогнали? Освободили са ги от домовете им, от близките им, от работата им и от възможността да се издържат?", казват още те.
