"Репортери без граници" (RSF) актуализира списъка на „враговете на свободата на печата“. Това са 37 държавни или правителствени ръководители, които налагат репресии върху свободната журналистика. Има стари тирани, две жени и европеец. В Латинска Америка списъкът включва президентите Диас-Канел, Ортега и Болсонаро, в Куба, Никарагуа и Бразилия, присъединени от Николас Мадуро от Венецуела, който е там от 2013 г.
В Унгария ултранационалистът Виктор Орбан, министър-председател от 2010 г., действа, според RSF, срещу плурализма и независимостта на медиите и трансформира публичните медии в пропагандни органи и заглушава частните медии.
Престолонаследникът Мохамед бин Салман е в черния списък на организацията, който припомня, че Саудитска Арабия е един от най-големите затвори в света за журналисти, да не говорим за случая с редактора на The Washington Post Джамал Хашоги, убит и разчленен в консулството на Саудитска Арабия в Истанбул през 2018 г.
Президентът на Бразилия Жаир Болсонаро е упрекван от неправителствената организация, включително с обиди, унижения и "вулгарни заплахи", които е насочил към пресата, която обвинява, че е "враг на държавата", откакто заема поста през 2018 г.
Две жени са в списъка, включително Кари Лам, губернатор на Хонконг, за това, че се държи според RSF като "марионетка на китайския президент Си Дзинпин, чрез прилагане на "либертицидни политики срещу пресата", довела до закриването на последния независим вестник.
Другата е министър-председателят на Бангладеш шейх Хасина, която според RSF е довел до съдебни производства срещу над 70 журналисти и блогъри.
Седем от лидерите на черния списък на организацията са там от първото издание през 2001 г. Например лидерът на иранската революция Али Хаменей, президентите на Сирия Башар Асад, на Русия - Владимир Путин, на Беларус - Александър Лукашенко.
Също и лидерът на Екваториална Гвинея, Теодоро Обианг Нгуема, който е останал на поста, който е бил на най-дълго време в управлението на юздите на това, което "Репортерите" не се колебаят да опишат като „тоталитарна диктатура“, в която медийният пейзаж се ограничава почти изключително до държавните агенции, които отговарят за разпространението на „правителствена пропаганда“ и където няма чуждестранни кореспонденти.
