Има такива трагични събития, които променят целия живот на човека, очертавайки траектория, която повече не може да бъде спряна или пренаписана. Такава е историята на беларуската Олга (името й е променено), която тя разказва в епизода „Без лице“ на уебсайта onliner.by – сложна плетеница от домашно насилие, тормоз в училище и нападение на сериен убиец, която превръща по-нататъшния й живот в състояние „сякаш живееш с един Чернобил вътре в себе си, който не знаеш кога ще избухне“. И все пак любовта може да се окаже по-силна от смъртта. ВИДЕОТО на руски език можете да гледате най-долу в текста.
"Средностатическо семейство от 90-те"
Почти всички мъже в семейството ми пиеха: дядовците, баща ми, чичо ми... Все едно живееш върху вулкан. Никога не знаеш какво ще направи този човек в следващия момент – дали ще се прибере вечерта трезвен или пиян, дали ще бъде агресивен на сутринта или още сега; колко жестоко ще се скара с мама, опитвайки се да вземе още пари за алкохол. Парите вкъщи постоянно се крият, ударите също са непрестанни - и често много боли, а понякога е просто обидно. Накрая просто свикваш да ходиш свит и с наведена глава, готов всеки момент да избегнеш удар. Това е място, от което искаш да избягаш и никога да не погледнеш назад, но не можеш, защото си непълнолетен, нямаш пари и трябва да търпиш всичко това.
Още: Още един Чикатило е в руските редици на фронта: Серийният убиец е избивал жени в Москва
Тъй като родителите ми принадлежаха към по-старото консервативно поколение, разводът не съществуваше в тяхната координатна система. Е, той бие децата, взема пари за алкохол, какво толкова... това не е причина за развод. Баща ми не ме биеше чак до синини, но го правеше всеки ден. Болезнени удари по главата, врата... И нямаше възрастен, който да ме защити. Просто средностатистическо семейство от 90-те. В нашия град всяко второ семейство живееше по този начин.
Затова се криех в книгите, ученето, хобита и се мотаех на улицата с компании, защото е по-добре да си някъде навън, отколкото да се прибереш вкъщи.
Всичко, което имах, бе чувството за собствена малоценност и тоталната несигурност. Дори сега, когато вече съм възрастна, постоянно имам чувството, че стоя на ръба на бездна. Мислите за смъртта те спохождат често. Една такава ежедневна мисъл – „би било хубаво, ако всичко свърши“.
Аз станах първата му жертва
Още: Луси Летби: Убийцата на 7 бебета е осъдена на доживотен затвор (ВИДЕО)
Когато бях на 11 години, станах първата жертва на сериен убиец. По-късно той нападна друго момиче, изнасили го и го намушка до смърт. Още помня кадрите, които показаха по местната телевизия с окървавеното стълбище във входа... След това също толкова жестоко той уби и второ момиче. И тогава всички започнаха да го издирват. Но аз се сблъсках с него първа и оцелях.
Този човек живееше в моя блок, но следователите дълго време не можеха да го разкрият, въпреки че аз го описвах много пъти пред тях. Той стоеше под козирката на шести вход по чехли, с анцуг и пушеше. Всеки можеше да се досети, че той явно живее тук, но кой знае защо той оставаше на свобода и никой не можеше да събере, че две и две прави четири.
В онзи момент аз търсех котката си, която беше скочила от балкона. Ходех по етажите и търсех ключове от мазето. Последният апартамент, в който позвъних, беше, както по-късно се оказа, на същия този маниак. Отвори майка му и ми даде ключа. И маниакът разбра, че може да ме примами с котката. Така и направи.
Можеш да умреш в мазето и никой няма да те намери
Още: Най-възрастната заподозряна серийна убийца в света умряла от коронавирус
В онзи ден (беше през есента) се прибирах от училище в два часа следобед с раница, с някакво твърде голямо яке, накратко с вид, който не провокираше по никакъв начин. Този човек стоеше под козирката на шести вход и пушеше. Той ме погледна и каза: „Момиче, намерих в мазето една котка. Мяука и не може да излезе. Искаш ли да я видиш, тя вероятно е вашата?“ И аз отидох. Можеше ли да бъде другояче? Котката беше единственият ми приятел. Никой не ме подкрепяше, когато баща ми ме биеше, само тя идваше при мен и ближеше сълзите ми. Нямаше как да не я спася. Тя беше може би единственото живо същество, което се интересуваше от мен.
Слязох в мазето. Там, разбира се, нямаше котка. Само възможността да умреш не особено безболезнено. Този човек вървеше зад мен, повали ме на земята и започна да ме души. Част от мен си помисли: „О, но това е логично. Никому не си нужна, не заслужаваш да живееш, защото никой не те обича." Но друга част от мен много студено и спокойно се зае да ме спасява: „Ще умреш. Направи нещо. Задавай му въпроси. Той е жив човек, има някакви слабости.”
Не крещях и това го шокира. Просто лежах там. Той стискаше устата ми, носа ми, одраска лицето ми. После извади нож и ми каза да се съблека - бях толкова наивна и невинна, че дори не разбирах защо.
Оказа се, че ме е следил поне от месец. Знаеше училищния ми график, апартамента ми. Аз се опитах да излъжа, че приятелите ми ме чакат отвън и ще започнат да се притесняват. Но той се изсмя: „Защо лъжеш? Нямаш приятели." И беше абсолютно прав. Когато растеш в нефункциониращо семейство, започваш ирационално да се обвиняваш за всички смъртни грехове и да смяташ, че никой не би искал да бъде твой приятел. Имаш супер ниско самочувствие, не можеш да играеш в йерархичните игри, в които играят твоите съученици, нямаш в себе си тази опора, която ти казва „Аз съм човек и имам право да живея“, и другите деца разбират това безпогрешно.
А маниакът прояви към мен внимание, той знаеше толкова неща за мен. С него говорихме, говорихме, говорихме: за семейството ми, за майка ми - за всичко. Тогава аз съвсем случайно му зададох въпроса: „Какво щяхте да направите, ако имахте дъщеря, с която направят същото?“ И той замръзна. Мълча много дълго време. След това ме пусна и каза: „Върви си. Но ако кажеш на някого, ще те намеря и ще те убия.“
Мисля, че го ядосах и той спря да говори с жертвите си
Не помня ясно какво се случи след това, защото бях силно травмирана. Цяла седмица не казах нищо на никого. Лицето ми бе одраскано, със синини, но ги прикривах с фон дьо тен. Майка ми ме попита какво се е случило, аз отговорих, че ме е одраскала котката и тя не зададе повече въпроси.
Видях този човек още няколко пъти. Той ме гледаше и аз знаех, че ще ме убие, ако кажа на някого.
Но докато убиецът ме следеше цяла седмица нито един учител или дете в училище не забеляза нищо. Вероятно именно това се нарича самота.
Тогава майка ми най-сетне започна да забелязва нещо, да задава въпроси. И аз й разказах - с абсолютната сигурност, че подписвам смъртната си присъда. Отидохме в полицията и написахме декларация. Но нищо не се случи, никаква реакция от страна на полицаите.
Две убийства
Месец или два след нападението срещу мен бе убито момиче в съседен блок. Изведнъж всички се разтичаха, все едно ураган връхлетя града ни, поне пет пъти следователи ме викаха да разкажа как изглежда нападателят ми.
След това той уби по същия начин и второ момиче – изнасили го и го закла. Спомням си как родителите се страхуваха да пускат децата си сами на училище. Но мен не ме придружаваха, смятаха, че щом веднъж съм се отървала, както се казва втори път не се влиза в една и съща река.
После полицаите дойдоха в училище с купища снимки, искаха да идентифицирам убиеца, защото бях единствената оцеляла и никой друг не знаеше как изглежда той. Това е много страшно, когато животът на друг човек зависи от твоето решение, и е отговорност, която не е подходяща за едно 11-годишно дете.
Стокхолмският синдром
На снимката веднага го познах, защото имаше странни огромни, изпъкнали сини очи, като на водно конче. Подозирам, че по това време съм развила Стокхолмски синдром и се чувствах така сякаш са ми дали пистолет и трябва да стрелям в него. Но не можех да не кажа истината и признах, че това е той. Но ми костваше много усилия.
Когато ме извикаха за очна ставка, зад стъклото стояха петима души. Да, той беше там. Но много дълго време нямах сили да го посоча. Не можех да повярвам, че всичко свърши. Чувствах обаче, че сега вината е моя - бях го разкрила, а значи съм лоша.
И в съда ми изглеждаше така сякаш аз, а не той е подсъдим. На съдебния процес той ми се стори толкова малък, нисък, почти колкото мен. „Боже!“, помислих си. „А когато ме нападна, той изглеждаше гигантски.“
Измъчваха ме мисли, че заради мен е осъден човек. Започна истерия на отричане и дори се появи мисълта: "Какво мога да направя, за да не е толкова жестоко наказанието?"
Защо ти оцеля, а нашите дъщери не?
Освен двете убити момичета той бе изнасилил и още едно, което бе загубило разсъдъка си. Аз бях единствената, която помнеше всичко ясно и можех да свидетелствам. В съдебната зала бяха родителите на убитите момичета. Викаха към мен: „С какво си по-добра? Защо ти оцеля, а дъщерите ни не?!” А майката на убиеца не бе допусната в залата, но стоеше отвън и крещеше: „Синът ми не е виновен в нищо! Тези момичета сами дойдоха при него!“
Никой не ми обясни, че вината не е моя, че може би съм спасила живота на други хора. Нямаше кой да ми го каже, бяха само родителите на убитите момичета, които ми крещяха. И аз се съгласих с тях. Мислех си, че сега аз ще нося бремето на вината - за това, че онези момичета загинаха, а аз оцелях, и за това, че бе осъден един маниак, който ми повярва, че няма да го предам, а аз го измамих. Аз му бях обещала да не казвам на никого. Това беше акт на доверие от негова страна - извратен, грешен, но все пак акт на доверие. Животът му беше заложен на карта и аз го предадох – такива бяха мислите ми.
Живееш сякаш в себе си имаш един Чернобил
След това се опитах да живея така, сякаш нищо не се е случило. Вярно, странях от мъжете. Загубих девствеността си на 24 години. Буквално се принудих да го направя - с много добър, мил приятел. Не го обичах, но... Просто всички около мен правеха секс от доста време и ме смятаха за някаква „ненормална“. Лежах като пън и ме нямаше. „Напусках“ тялото си в момента, в който някой поискаше да го докосне. Няма как да обясниш на тийнейджъри, че това ви кара да умирате от ужас. Те мислят, че просто сте фригидна, луда или кучка, която започва отношения, но когато се стигне до секс, казва: „Не мога да правя секс“. Защо не каза веднага, кучко?
Едва през последните няколко години спрях да се отдръпвам от собствения си съпруг. Ясно е, че имаме дете и така нататък. Но все още продължавам да работя с тялото си, така че да се опитвам да получа удоволствие, а не ужас от секса.
Като цяло доверието ми в хората е разбито, за мен е по-безопасно да съм сама – така че да не наранявам никого и да не дължа нищо на никого. И да не се свивам всеки път, когато мъже минат покрай мен. С тях винаги се чувствам като в клетка с хищници.
Лекарите обясниха, че паник атаките ми са последица от травмата. Класика за мнозина, преживели шок отвъд умствените им възможности. Хората получават такива травми при терористични атаки, война - и, както се оказа, в мазето с един убиец. Посттравматично стресово разстройство, което е неразделна част от живота ми.
Живея с този постоянен „изъм“ – но не алкохолизъм, като при баща ми, а работохолизъм. Често единственият начин да заспя е като се натоварвам до точката на изтощение. Това е често срещано при деца на алкохолици, които се страхуват да погледнат травмата в очите, да надзърнат в тази черна дупка. Все още не искам да имам нищо общо с това и си повтарям, че то не е част от мен, но в същото време е част. Живееш така, сякаш вътре в теб има един Чернобил и не знаеш дали ще избухне или ще продължи да стои запечатан.
Не си тръгва. Може би много силно ме обича
Много пъти казвах да мъжа ми да ме остави. „Защо ти е болен човек? Аз съм луда. Остави ме да живея сама.“ Хиляди пъти сме говорили за развод, но той не си тръгва. Сигурно много силно ме обича.
Искам да намеря този маниак и да му простя - защото никой друг няма да му прости
Звучи странно, но бих искала да намеря този маниак и да говоря с него. Със сигурност той вече е съжалил за много неща след толкова време в затвора. Искам да го помоля за прошка, че го измамих. Това ме преследва от много години. Писах писма до различни съдилища, но никой не ми дава информация.
А аз го виждам насън. Той е в някаква тъмна къща в изоставено село. Знам, че зад къщата тече река. И той седи мълчалив и ме гледа. Изобщо не е страшен, а е много тъжен. И не може да излезе оттам. Това е като чистилище. И много ме е страх какво всъщност означават тези сънища – вероятно е умрял отдавна и е на това място завинаги. Това е много зловещо място. Затова искам да му простя, за да може да продължи, да напусне това място. Защото никой друг няма да му прости. А между нас се получиха такива отношения – той ме съжали и аз него.
Когато животно се жертва, за да живее стопанинът му
Между другото, котката ми така и не се върна онази есен. Знаете ли, казват, че животното може да се жертва, за да оцелее стопанинът му. Мисля, че точно това се случи. Котката ми знаеше за всичко, което ще се случи и избра да си отиде, за да оцелея аз. Това, разбира се, може да не е така, но тази мисъл ми помага.
