“Строителите на съвременна България”
Книгата “Строителите на съвременна България” се състои от 3 тома и е писана в периода 1910-1911 г. Посветена е на изграждането на Третата българска държава. В трите тома подробно са описани политиката, историята, икономиката и задкулисните интриги в първите няколко десетилетия след Освобождението.
Радев описва най-важните събития в младата българска държава: Берлинския конгрес и последвалото разпокъсване на Санстефанска България, избирането на Александър Батенберг за български княз, създаването на Търновската конституция, борбите между консерватори и либерали, суспендирането на конституцията от страна на княза, Съединението на България, Сръбско-българската война, преврата срещу княз Александър Батенберг, възстановяването му на трона и абдикацията му и други значими събития от този период.
Освен чисто исторически факти, Симеон Радев прави психологически портрети на много българи с важна роля в българската история от този период: Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Драган Цанков, Александър Батенберг, Захари Стоянов, Гаврил Кръстевич, Васил Радославов, Радко Димитриев, Васил Друмев и др. Отделено е и място на чуждестранни държавници, на които Радев също прави характеристика, сред които са крал Милан I Обренович, император Александър III и генерал Каулбарс.
“Как замислих и написах “Строителите на съвременна България”?
Авторът сам си задава този въпрос и отговаря. Признава, че негова най-голяма гордост са именно портретите на историческите личности. За него характерът и личните подбуди са от голямо значение за разбирането на мотивите, които направляват държавници, политици и военни. Докато подготвя своята книга, Симеон Радев лично се среща с героите си. Сред тях са Иван Стоянович, генерал Данаил Николаев, генерал Анастас Бенделев, генерал Георги Вазов, Драган Цанков, Григор Начович, Екатерина Каравелова и други. Авторът използва и сведения от руски дипломати при поверителни разговори с тях.
Кой е “Строителят на съвременна България”?
Роден е на 19 януари 1879 г. в Ресен, град в все още поробена Македония. Посещава български училища в Ресен, Охрид и Битоля, а по-късно печели стипендия на Българската екзархия. Продължава да учи в лицея “Галатасарай” в Цариград. Учи право в Женевския университет, а по-късно и в Париж. През това време става член на ВМОРО, като се заклева лично пред Гоце Делчев. Участва в акции на организацията и помага в списването на опозиционни и революционни вестници.
Симеон Радев владее френски, английски, турски, арабски, руски, немски, малко холандски. Голямата му страст, обаче, е журналистиката. Започва да сътрудничи на вестник “Вечерна поща” през 1901 г. на който по-късно става главен редактор. Издава списание “Художник”, а през 1911 г. основава всекидневник “Воля”. Публикува много статии, репортажи, анализи.
Макар и млад, започва дипломатическа кариера. През 1913 г. участва в Конференцията на мира в Букурещ, където остава като пълномощен министър до 1916 г. При влизането на Румъния във войната е преместен в Берн, но скоро напуска и заминава за фронта. В края на войната, заедно с Андрей Ляпчев, участва в подписване на Солунското примирие, което е началото на сериозната му дипломатическа кариера. Става пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел. Симеон Радев е пръв български делегат в Обществото на народите в Женева.
Жени се за Бистра Винарова - първата българска художничка еспресионистка и дъщеря на ген. Върбан Винаров. Имат един син - Траян Радев, който също е писател и журналист.
След 9 септември 1944 г.
Симеон Радев живее в две епохи с различни идеологии. Периодът след 9 септември е много труден за големия интелектуалец, а комунистическата власт прави всичко възможно той да бъде забравен заради “чорбаджийския му произход” и близостта с Фердинанд. Симеон Радев потъва в забвение.
След 9 септември е уволнен и пенсиониран. Забранено му е да се занимава политическа и обществена дейност. По предложение на Тодор Павлов диктува мемоарната си сага от 10 тома за архива на БАН. След 1950 г. успява да направи своя син секретар за отпуснатата щатна бройка от БАН. Тъй като Радев има проблеми със зрението, синът му собственоръчно обработва бащините трудове. От тях са публикувани само няколко произведения - “Ранни спомени, “Това, което видях от Балканската война”, “Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.”, “Българската студентска колония в Женева”, том 3 на “Строителите на съвременна България”.
Симеон Радев умира в София през 1967 г. Последните му думи са “Дадох ли нещо на България?”
И днес звучат актуално думите му от най-значимото му произведение
„Нашата държава страда не толкова от слабите партии, колкото от некултурността на политическите мъже, които са неспособни да съзрат задачите, поставени от националното и обществено развитие на България.“
„Няма история обективна и не съществуват безлични историци“.
