Рибари и водолази от индонезийския град Палембанг са открили съкровищата на Шривиджая – загадъчно кралство, известно някога със своето богатство, а след това изчезнало почти безследно. Това е мнението на британския археолог Шон Кингсли, благодарение на кого медиите от цял свят разтръбили за скъпоценностите, извадени от дъното на река Муси и прибрани в частни колекции. "Лента.ру" изяснява дали трябва да му се вярва.
През 2009 г. в Палембанг гръмва слух за съкровище, открито в река Муси. Говори се, че е намерено от водолази, които търсели на дъното метали за продажба. Вместо на ръждясало желязо те се натъкнали на древна статуя на Буда, толкова ценна, че търговците на антики ѝ дали три или четири милиарда индонезийски рупии (между 360-486 хиляди лева).
След сделката лидерът на водолазите Бана организирал невиждано парти за много гости. Три дни яли, пили и се веселили (като в приказката), та чак правоохранителните органи се заинтересували от находката.
Полицаите, изпратени да проверят слуховете, се върнали с празни ръце. Прословутият Буда не бил там; никой не искал да признае къде е. Полицията заподозряла, че статуята вече е пренесена в друг град. Бана настоявал, че тя никога не е съществувала. Един от хората му се оказал по-приказлив и съобщил, че са намерили скъпоценни бижута в реката, но много малко - само за 14 милиона рупии (около 1700 лева).
Разбира се, никой не им повярвал. Индонезийският вестник Kompas съобщил, че слуховете са предизвикали истинска златна треска. Стотици жители на града и околностите се стичали към Муси и се гмуркали от сутрин до вечер с надеждата, че късметът ще се усмихне и на тях.
Съкровищата от речното дъно
Отдавна се знае, че мътните води на Муси крият много странни неща. Друг е въпросът, че преди никой не е успявал да направи състояние от тях. От 70-те години на миналия век водолази събират метални отломки и дървесина, паднали в реката от търговски кораби, и ги продават. Често попадали на древни монети и отломки, но не осъзнавали, че има търсене и на такива находки.
Повратна точка станали игрите в Югоизточна Азия - регионалната олимпиада, на която Палембанг е домакин през 2011 г. Пясъкът, който бил необходим за изграждането на спортни съоръжения, бил изваден от дъното на Муси. Заедно с него на повърхността имало толкова много древни артефакти, че привлекли вниманието на сериозни колекционери.
Находките от дъното на Муси почти веднага попаднали на антикварните пазари на Бали и Джакарта, а след това - и на търгове в интернет, където били изкупени от чуждестранни колекционери. Водолазите разбрали, че са напипали златна мина, и се съсредоточили върху търсенето на антики, които веднага били изкупувани от антикварите.
След истинските антики се появили и фалшификати. Това се улеснявало от факта, че бижутата от благородни метали, за разлика от керамиката или монетите, са доста трудни за датиране. "Вещите могат да бъдат изработени, хвърлени в река Муси и след това отново извадени, сякаш са намерени тук", разказва индонезийският археолог Ретна Пурванти пред South China Morning Post.
Същото се случило и в други части на Суматра - по-специално в торфищата на 80 километра югоизточно от Палембанг. Смята се, че първата ценна находка по тези места е стар златен пръстен, който е открит през 2005 г. от местен жител, който прекопавал земята в градината си. След горските пожари през 2015 г. реката се отдръпнала и в откритата тиня все по-често се намирали монети и бижута, включително злато. Сега торфените блата изхранват малка армия от професионални иманяри.
Забравеното кралство
И иманярите, и антикварите смятат, че съкровищата от дъното на реката са останки от древното кралство Шривиджая, което се е намирало на Суматра. Преди хиляда години то контролирало морските пътища между Близкия изток и Китай – един вид морски път на коприната. Данъкът, събиран от чуждестранните търговци, донесъл приказни богатства на жителите му.
След XI век Шривиджая западнала и до XIV век окончателно изчезнала - толкова дълбоко, че до 1918 г. историците дори не знаели името ѝ. "Оттогава в науката не спират дискусиите по многобройните проблеми на изучаването на това държавно образувание – политическата му структура, произходът на владетелите, местоположението на столицата, причините и времето на неговия упадък и оскъдните археологически свидетелства на Суматра", пише руският етнограф Аглая Янковская.
Голяма част от това, което е известно за Шривиджая, е взето от разказите на средновековни моряци и търговци, които са били в царството по време на разцвета му. Първото споменаване за него датира от края на VII век и принадлежи на китайския пътешественик И Чинг. След 200 години мюсюлманският географ от IX век Абу Зейд пише за Шривиджая. Той твърди, че тази страна се управлявала от най-богатия махараджа, чийто дворец се намирал в устието на реката.
В легендите за Шривиджая, които са цитирани от арабски автори в следващите няколко века, има достатъчно преувеличения и небивалици, но почти винаги може да се отгатне какво точно лежи в основата им. Например историята на персийския географ Ибн Хурдазбих за огромни змии, способни да погълнат човек или бивол, най-вероятно е вдъхновена от мрежестите питони - най-големите змии в света, които всъщност се срещат на Суматра. Вулканите, от които според арабския историк Ал-Масуди се чувал "странен и ужасяващ звук, който се чува на голямо разстояние" на този остров, също не са рядкост.
Теорията на Шон Кингсли
През октомври световните медии изведнъж се заинтересували от "несметните съкровища на Шривиджая". Повод за това станала публикация в изданието Wreckwatch, която разказвала за необичайните находки на водолази от Палембанг.
"В последните пет години там се появяват необикновени неща - пише британският любител археолог Шон Кингсли. - Монети от всички епохи, златни и будистки статуи, скъпоценни камъни и всичко, за което обикновено четеш в приказките за моряка Синдбад и смяташ, че е измислица. А това всъщност е истина."
Кингсли е уверен, че водолазите са се натъкнали на оцелелите останки от Шривиджая. Според него столицата на царството, която е била на мястото на Палембанг, е загинала в резултат на вулканично изригване или е потънала подобно на Атлантида. "Когато е дошъл краят на цивилизацията, техните дървени къщи, дворци и храмове са отишли на дъното заедно с всичко добро", цитира The Guardian легендата, която уж подкрепя тази теория. Няколко десетилетия по-късно сградите, които са били под водата, са се разложили, но са останали монетите, бижутата и скъпоценностите.
Как може цял град да се е озовал на дъното на реката? Кингсли смята, че това се е случило, защото той от самото начало е бил върху водата. В Индонезия и до днес се срещат селища върху понтони. Едно от тях се намира в устието на Муси, недалече от Палембанг.
Кингсли се опасява, че продажбата на съкровищата от дъното на реката ще доведе до загуба на историята на Шривиджая, преди дори да я научим. Тъй като водолазите незабавно продават находките си на антиквари, археолозите нямат възможност да ги изучат. А професионални разкопки в канала на Муся почти никога не са провеждани.
Кингсли се оплаква пред Livescience от неефективността на мерките, предприети от индонезийските власти за борба с ограбването на исторически ценности. "Рибарите няма да спрат да ловят риба или да правят находки", обяснява той. Само че сега едва ли ще съобщават за тях на властите.
Не всички експерти обаче споделят убеждението на Кингсли, че находките от дъното на Муси са свързани със Шривиджая. Според индонезийския археолог Ретна Пурванти това тепърва трябва да бъде доказано: "Чуждестранни изследователи казват, че Шривиджая е остров от злато, и определено споменават историята на Синдбад. Но тази история е измислица. Те просто разказват истории."
Злато в мътни води
През последните пет години не е имало значими открития, свързани със Шривиджая, казва Ретна Пурванти. Антикварите, работещи с водолазите от Палембанг, обаче могат да поспорят за това. Но те имат свои собствени стандарти за значимост – финансови. Един от колекционерите споделя пред индонезийското издание Kumparan, че за антиките от дъното на Муси се дават от стотици хиляди до милиарди рупии.
Една от най-големите находки все още е златен Буда с тегло осем килограма, очевидно въпросният, който станал причина за суматохата през 2009 г. Според Kumparan той е бил продаден за четири милиарда рупии. Златните монети обикновено се продават по 750 000 рупии (91 лева) за грам. А цената на бижутата може да достигне стотици милиони рупии.
За Палембанг, където минималната заплата е 3,27 милиона рупии (около 368 лева), това са много пари. Не е изненадващо, че заради тях хората са готови да рискуват здравето си и дори живота си.
Археолозите не обичат търговците на антики, но търговците на злато са много по-опасни. За разлика от антикварите те не се занимават с произхода на артефакта, а единствено с метала, от който са направени. През 2019 г. иманярят Ринго разказва пред ВВС, че на торфените блата югоизточно от Палембанг не е трябвало дълго да се търсят бижутери. "Понякога отварят лавки директно на полето", твърди той. Златото се претегля и се плаща веднага по 500 000 рупии за грам.
Индонезийските археолози не по-малко от Кингсли са загрижени за вредата, причинена от ловците на съкровища. Според ръководителя на археологическия център на Южна Суматра - Буди Виян, всеки артефакт, който е изчезнал в частни колекции или е попаднал в ръцете на търговци на злато, може да е липсващо звено във веригата, която съставя историята: "Когато продадат своите находки, губим данни", обяснява той. И може да се окаже, че тази загуба никога няма да бъде запълнена.
