Иглика Трифонова създава истории, които се радват на обичта на публиката и признанието на киноспециалистите в цял свят. Сюжетите на нейните творби трябва да минат през сърцето ѝ, да ги сподели с най-верните си партньори, да открие актьорите-съмишленици и да преживеят заедно раждането на всеки следващ филм. Тя е силен борец и емоционален разказвач, а през 2022 година ще бъде председател на международното жури на 26-ия София Филм Фест. Тя ще бъде и един от носителите на Наградата на София на Столичната община – заслужено отличие за нейния принос към изкуството на киното в България.
Иглика Трифонова е родена е на 17 февруари 1957 година в София. Завършва „Кино и телевизионна режисура“ във ВИТИЗ през 1982 година в класа на Георги Дюлгеров, след което започва кариерата си като режисьор на документални филми. Първите ѝ филми са „Лето господне 1990“ (1990, удостоен с първа награда на фестивала „При футура“ в Берлин), „Възможни разстояния“ (1992, с награда на фестивала на документалното кино в Молдова), „Разкази за убийства“ (1993), „Портрет на една актриса“ (1994) и „По пътя“ (1995). Тя работи и като асистент на Георги Дюлгеров и Рангел Вълчанов. През 2001 година дебютира в игралното кино като режисьор и сценарист на филма „Писмо до Америка“. Това е първата мащабна копродукция, в която България е водеща държава. Доверили се на сценария и режисурата на Иглика Трифонова, историята на „Писмо до Америка“ разказват актьорите Филип Аврамов, Ана Пападопулу и Петър Антонов. Филмът умело смесва игрално кино и документални факти – едно момче тръгва да търси стара българска песен, „за да възкреси“ най-добрия си приятел. „Писмо до Америка“ беше първият филм в новото хилядолетие, който промени реалността на боксофис класациите у нас, като влезе в официалния Топ 10 с най-гледаните филми – прецедент за български филм!
„Писмо до Америка” е удостоен с шест награди на Фестивала на българския екрален филм „Златна роза” през 2000 година, получава Наградата на FIPRESCI на фестивала Молодист в Украйна; на екипа е връчена наградата „Дон Кихот“ на Международната федерация на киноклубовете (FICC) – Киев 2001, Голямата награда за най-добър филм – „Златна ракла“, Пловдив, 2001, Специалната награда на журито – Истанбул 2002, Голямата награда „Матадоро“ – Норделик, Холандия 2003.
През 2003 година Иглика Трифонова режисира в Театър „Сълза и смях“ пиесата „Фенове“, написана от Елин Рахнев специално за Христо Гърбов и Валентин Танев. Тя продължава работата си като филмов режисьор, през 2004 година на първото издание на София Мийтингс представя, заедно с дългогодишния си творчески партньор, продуцентката Росица Вълканова, проекта за техния следващ филм „Разследване“, а след завършването му през 2006 година, на Фестивала „Златна роза“ във Варна филмът получава специалната награда на журито, наградите на критиката, за мъжка роля (за Красимир Доков) и за операторско майсторство (за Рали Ралчев). За следващия филмов проект на дуета Трифонова-Вълканова „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, представен в програмата на София Мийтингс под името „Лъжесвидетелят“ през 2008 година, награда на кинофестивала в Кан 2011 г. те печелят наградата на ScriptEast за най-добър сценарий в Централна и Източна Европа. След световната му премиера в Талин и Гьотеборг през 2015 година, именно с този филм бе открито 20-ото юбилейно издание на София Филм Фест 2016. Самата Иглика споделя пред „Дневник“, че творбата е от изключително значение за нея – „Това, че правех филм за чужда болка беше за мен тежка екзистенциална задача. Това беше моят личен трибунал.“ И допълва: „В един анализ на този филм присъства изречението, че този филм започва там, където свършват познатите неща за зверствата по време на войната в бивша Югославия. Той продължава оттам нататък. Той е за това какво става след една война – и с жертвите, и с престъпниците, и с тези, които трябва да раздадат правосъдие.“
Премиерата на следващия филм на Иглика Трифонова „Асансьор за пациенти“ беше в програмата на 21-вия София Филм Фест 2017. Сюжетът представя историята на двама пациенти, чиято кратка среща в един болничен асансьор може да се окаже съдбоносна. Пред Dnes.bg режисьорката обръща внимание на свободата, с която работи по филма: „В „Асансьор за пациенти“ си позволих работа с актьорите в изцяло импровизационен режим. Работихме в голяма възбуда и решихме да отидем още по-далеч - всеки от актьорите вложи в ролята си нещо лично. Получи се особено, интимно вграждане в драматургията на филма. Актьорите са не само интерпретатори, а и обекти на изследване - същински герои...“ И добавя: „Когато гледам тези моменти, аз се вълнувам. Винаги ще съм дълбоко благодарна на актьорите си за това доверие и съучастие. И винаги се питам – ще открие ли публиката личните моменти? Щастлива бях да работя с известни творци като Христо Гърбов, Светлана Янчева, Бойка Велкова, Ангелина Славова, Йордан Биков и с младите актьори Слава Дойчева, Мак Маринов, Александър Бенев и Тихомир Паунов.“
* * *
„Българите все се лашкаме между екстаза и отчаянието и трябва да си намерим средното положение. Като по-млада изпитвах жив ужас от средата, тя ме плашеше. Днес си давам сметка, че балансът е най-важен. У нас центърът, който да успокои малко нещата, винаги ни се разминава. И в киното, и в политиката. А това спокойствие ще ни донесе и самочувствие. Иначе се впускаме в някакви крайности, което прилича много повече на комплекс. Когато дълго седиш в такова разкрачено състояние, то ти се отразява и се превръща в някаква постоянна деформация. Започваме да се влюбваме в оплакването и ставаме зависими от него. А излизането от тази деформация, стъпването отново здраво на крака винаги е крайно болезнено.“ Иглика Трифонова пред сп. „Тема“, 2011
