Сръбско-българската война започва на 14 ноември (2 ноември стар стил) 1885 г., когато Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България. Българската победа в тази кратка война, наричана „капитаните побеждават генералите“, е предпоставка за международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия.
Съединението на Източна Румелия и Княжество България е извършено успешно, но отрицателната международна реакция надхвърля всички очаквания. Всички Велики сили, с изключение на Англия, се обявяват против фактическото нарушаване на Берлинския договор и за възстановяване на статуквото в Източна Румелия.
Положението се доусложнява и от отрицателната реакция на съседните държави. В столицата на Османската империя се чуват войнствени изявления. Сърбия и Гърция протестират срещу нарушеното равновесие на полуострова, но опасенията им идват от възможността Съединението да предизвика сходни събития в Македония.
На 24 октомври 1885 г. в Цариград започва посланическа конференция на Великите сили, която трябва да изработи общо решение по българския въпрос. Този път европейските държави са изпреварени от развитието на събитията на полуострова.
Българското правителство от самото начало на събитията отчита сложността на обстановката и проявява голяма дипломатическа активност с цел да се избегне евентуален военен конфликт, като опасенията са изключително по отношение на Турция. Водят се разговори в Париж и Лондон; дипломатическите ни представители в Цариброд, Белград и Букурещ също се стремят да отклонят всеки опит за външна намеса. В подобна насока действат и повечето Велики сили - те настояват на полуострова да се запази спокойствие до официалното решаване на въпроса от тях. За жалост ситуацията се променя драматично и обединеното Княжество трябва да изпие горчивата чаша на собствените си илюзии до дъно - изоставено от Русия, на 2 ноември то внезапно е нападнато от Сърбия, като по този начин митът за славянското единство преживява поредния си крах.
Сърбия е насърчена да действа и е подкрепена финансово от страна на Австро-Унгария. Крал Милан, министрите му и генералитетът имат основания да очакват бърз военен успех - армията им е добре въоръжена, с опита от две войни срещу Турция и ще има на своя страна предимството на изненадата. В същото време България е в центъра на една международна криза, няма реална подкрепа от нито една Велика сила, армията й е неопитна и съсредоточена на южната граница, офицерският състав е млад и оставен без помощта на изтеглените по височайше нареждане руски офицери.
Сръбските сили наброяват 60 000 добре обучени и модерно въоръжени войници и офицери с 500 оръдия /в хода на войната нарастват до 120 000/, съсредоточени в две армии - Нишавска и Тимошка. Българските сили са състав от 108 000 души, но недобре въоръжени, безопитни офицери, без опит във военните действия. Освен това българската армия е съсредоточена на южната граница срещу Турция.
Според предварителния план на сръбското командване основният удар към София трябва да нанесе Нишавската армия, докато Тимошката следва да блокира и превземе Видин. Сръбското командване смята, че малобройните български гранични части няма да окажат сериозна съпротива, но се сблъсква с първата неприятна изненада. Ожесточени боеве в Драгоманското дефиле задържат цели дивизии на агресора, който не може да спази предвидения темп на придвижване.
В същото време целият български народ се вдига в защита на Княжеството и извършеното Съединение. Войските от южната граница се придвижват с невероятно темпо към столицата, формират се доброволчески отряди. Походът на българските войски от южната граница към Сливница е един истински подвиг. При непрекъснат дъжд и разкаляни пътища дружините изминават по около 50 км. на денонощие. Те залитат от умора и безсъние, но продължават да вървят. Движението се извършва в колона по трима, като двамата странични придържали средния, който вървял между тях и спял. След това се сменяли. Военната история познава малко примери на такъв необикновен по своето напрежение поход. Някои от чуждите военни специалисти с възхищение и изумление отбелязват, че Сливнишкото сражение било спечелено от "краката на българските войници".
След спорове се решава Западният корпус, командван първоначално от майор Аврам Гуджев, да даде решително сражение по височините край Сливница. Именно там от 5 до 7 ноември се решава изходът от войната. Спирането на сръбското настъпление дава възможност инициативата да премине в български ръце. Българската армия, командвана вече от майор Данаил Николаев, преминава в настъпление и печели нови победи при Драгоман /10 ноември 1885 г./, Цариброд /11 ноември 1885 г./ и Пирот /14-15 ноември 1885 г./. Пътят към Ниш и пълният разграм на сърбите е открит.
Успешно протичат действията и на север. Ръководените от капитан Атанас Узунов малобройни части задържат настъплението на Тимошката армия и Видин е обсаден едва на 9 ноември, когато изходът от войната е вече решен. Усилията на сърбите да превземат града като аргумент при едни бъдещи преговори остават напразни.
При тази обстановка Австро-Унгария, имаща голяма вина за започване на войната, предприема действия за спасяване на Сърбия от унизителен погром. На 16 ноември 1885 г. австроунгарският пълномощен министър в Белград граф Кевенхюлер се среща с княз Александър I и заявява открито, че ако българите не спрат своето настъпление те ще срещнат австроунгарски войски. На 9 декември 1885 г. в Пирот е сключено примирието между България и Сърбия.
На 19 февруари 1886 г. в Букурещ пълномощниците на България, Турция и Сърбия подписват мирен договор, който съдържа един единствен член:
"Помежду Кралство Сърбия и Княжество България се възстановява мир от деня на подписването на настоящия договор."
След блестящият успех на българската армия в тази война, вече не може да става дума за възстановяване на статуквото в Източна Румелия. Българското правителство приема компромиса да се възстанови мира без всякакви компенсации, защото разбира, че в настоящия момент главната задача е международното признаване на Съединението.
Източник: Уикипедия