Умира княз Борис I

На 2 май 907 година умира княз Борис I, български хан и княз (852 - 889 г.), тъй като не е известно на коя дата е роден, църквата го почита като Св. княз Борис-Михаил в деня на смъртта му.

Управлението му има превратно значение за българската история, още в началото когато оглавява българско-славянското държавно обединение, Борис проявява силен характер и държавническа мъдрост. През 862 - 863 г. - сключва съюз с Лудвиг Немски и започва преговори за приемане на християнството в България от папата в Рим. Причините за този съюз, са спорни но историците считат, че това е умел дипломатически ход, който цели да предизвика могъщата Византия. Затова и отговорът не закъснява, Византия в коалиция с Великоморавия и Хърватско обявява война на България.

През есента на 863 г. византийците "в отговор на молбите" на Ростислав нахлуват в българските земи. Борис I веднага започва мирни преговори, бързо е и сключен мирен договор между България и Византия. Българският владетел се задължава да разтрогне съюза си с немския крал и да приеме християнството от духовници на Цариградската патриаршия заедно с народа си.

Но Борис I приема християнството тайно, според най-сериозният историк за живота на на Борис I - В. Гюзелев - това е станало на големия християнски празник Кръстовден (14 септември) 864 г. Българският владетел приема името на своя "духовен отец" - василевс Михаил III. Освен това, приема титулът - княз. Тогава се въвежда и първото християнско, по произход и византийско, законодателство. По-късно далновидната политиката на българският владетел - паралелни преговори с Рим и Константинопол - довеждат до извоюването на независима българска църква още със създаването й. Още по-ценното е, че изворите (кореспонденцията на Борис I с Рим се пази във Ватикана) от периода са запазени и позволява да се научат интересни подробности за живота по нашите земи пред ранното средновековие.

На Осмия вселенски събор (869-870), на извънредно заседание, състояло се след закриването на събора на 4 март 870 г. българският църковен въпрос е чрез компромис - учредява се български църковен диоцез, начело на който е поставен гръкът Георги, с титла "митрополит на Дръстър" (дн. Силистра) (870- ок. 886 г.), със седалище в Плиска, директно подчинен на Константинополската патриаршия. А папските пратеници получават голям подкуп и са изпратени обратно в Рим. Българската църква има 7 митрополии и е устроена по византийски модел, като са възприети духовните санове хартофилакс, синкел, екзарх. Само църковникът е сан с български произход.

През 879 г. на патриаршеския престол в цариград сяда за втори път патриарх Фотий и свиква нов църковен събор. На 24 декември 879 г. Фотиевият събор постановява, че Цариградската патриаршия повече няма да ръкополага в България дори да бъде отправена подобна молба. На практика това означава, че Българската църква става автокефална.

Второто превратно дело на Борис I е въвеждането и разпространяването на българската писменост, приемайки учениците на Кирил и Методий - Сава, Наум, Ангеларий и Климент - българският владетел изпраща Климент като епископ в Охрид и да създаде книжовна школа в областта Кутмичевица. През 893 г. Климент е заменен в Охрид от Наум. След продължително 36-годишно управление през 889 г. княз Борис се отказва доброволно от престола и оттегля в манастир. Борис е имал четирима сина: Владимир-Расате, Гаврил, Симеон и Яков.

По-късно църквата го канонизиран за светец и е удостоен с царска титла.