Христо Смирненски е роден на 17 септември 1898 г. в град Кукуш, Македония (днес Гърция), в семейството на сладкаря Димитър Измирлиев и Елисавета Попанастасова. По това време този македонски край все още бил под османско робство. Още като дете Христо обичал да слуша приказки и песни и да ги преразказва на приятелите си, дори сам съчинявал стихчета. Когато е на пет-годишна възраст избухва Илинденското въстание (20 юли 1903 г.) и пред очите на бъдещия поет турците извършват кървава разправа с населението. В Кукуш той завършва четвърто отделение и през 1908 г. родителите му го пращат да учи в София, където живее при семейството на дядо си по съребрена линия Анастас Кръстев. Известният поет-хуморист Владимир Попатанасов - Пепо, който е негов вуйчо, го запознава с Елин Пелин, Стилиян Чилингиров и Пенчо Славейков. След смъртта на дядо си през август 1910 г. се завръща у дома. През 1911 г. Христо завършва прогимназията в Кукуш, но баща му няма финансовата възможност да плати за обучението му в Солунската гимназия.
През октомври 1912 г. започва Балканската война и на двадесет и петия ден от същия месец българските войски освобождават Кукуш. (По силата на Берлинския договор част от Македония и Южна Тракия и след Освобождението остават под османско присъствие.) Смирненски е едва на 13 години. Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия и избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш, градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София. Въпреки състоянието на мизерия в което се намират Димитър Измирлиев и жена му държат децата им да учат. Христо се записва в Техническото училище, но заедно с по-малкия си брат Антон помага в издръжката на семейството — продават вестници.
От началото на 1915 г. по примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев (1895 — 1935), 16-годишния Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания — най-напред на вестник „К'во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист — Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.
Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди — като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо е принуден да постъпи като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на „вредни идеи“. През април 1918 г. излиза първата му сбирка — „Разнокалибрени въздишки и стихове в проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.
Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. Срещу разбунтувалите се срещу Фердинанд и буржоазията войници са хвърлени дори юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък — край Захарна фабрика. Отвратен от жестокостта, с която правителството потушава въстанието, той твърдо решава и напуска Военното училище през ноември. За това баща му е принуден да заплати голямо обезщетение.Цивилният живот предлага много радости на младия хуморист — срещи с колеги писатели и разходки и екскурзии край София. Смирненски става член на редколегията на „Българан“, но същевременно е изкарва прехраната си като отначало е писар II разред в Управлението по транспорта, после карнетист, след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор.
1919 и 1920 г. са бурни години в живота на София, време на социални конфликти. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него — хуморът му става все по-социално насочен. Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване материалното положение на трудещите се и др. Постепенно социалната принадлежност на Смирненски става решаващ фактор в идеологическите му възгледи и той се пропива със съзнанието, че е боец на пролетариата. През пролетта на 1920 г. става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. — на Комунистическата партия.
1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Лявата критика оценява естетическите му търсения и творби създадени до този момент като прояви на „декадентския“ символизъм, като поетически постижения, които не дават никакви основания „да се предположи за яркия му поетически талант“. Първото си истинско стихотворение, както твърди тази социалистическа литературна критика, Смирненски пише за първомайския брой на „Червен смях“. Стихотворението се казва „Първи май“.
След това свое стихотворение Смирненски започва цяла поредица, публикувана на страниците на „Червен смях“: „Ний“ (26 юни 1920), „Червените ескадрони“ (3 септември 1920), „Улицата“ и „Утрешния ден“ (24 септемри 1920), „Херолди на новия ден“ (15 октомври 1920), „Северно сияние“ (29 октомври 1920), „През бурята“ (6 януари 1921), „Бурята в Берлин“ (13 януари 1921), „Йохан“ (27 януари 1921) и др. В партийните издания „Червен смях“ и „Работнически вестник“ виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.
В края на февруари 1922 г. партийното издателство „Общо работническо Кооперативно дружество „Освобождение“ отпечатва втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски — „Да бъде ден!“. Отпечатана в 1500 бройки сбирката се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ въвежда поета като ярко талантлива и добре отграничена индивидуалност — творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на 20 век. С „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното човеколюбие, пламенен хуманизъм, блянът за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия. Тук именно Смирненски най-ярко се сближава с нравствения заряд на Ботевите творби и средството което Ботев намира за противопоставяне срещу човеконенавистничеството — борбата, революцията. За лявата литературна критика Смирненски митопоетизира събуденото класово самочувствие на пролетарското мнозинство и бунта му срещу социалните несправедливости. Смирненски възпява с неповторим лиричен маниер копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в „Херолди на новия ден!“ — „Какво по-божествено щастие/ от бляна да бъдеш човек“ (сетне Смирненски изключва това стихотворение от стихосбирката). През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. По случай една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922). През 1922 г. отново не се чувства добре и през лятото отново заминава за Радуил, при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.
Жълтата гостенка, туберколозата, не подминава и самият Смирненски. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. В края на май е отпечатана и последната му творба — сатирата „Приказка за стълбата“, в която поета разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. Тази сатирична творба на Смирненски неслучайно е номинирана от българската литературна критика за най-зрялата в неговото творчество. Не само тези ренегати засяга тя. Тя се отнася за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене“ — онези, които се изкачват по стълбата (на властта, но и на живота) с цената на принципите си, на нравствеността си, която продават на Дявола за да стъпят на всяко едно ново стъпало.
Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарския консулт поставя безнадеждна диагноза — милиарна туберколоза. Преврата от 9 юни оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Св. Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.
Източник: Уикипедия
