На 29 септември 1913 година е сключено мирно споразумение между България и Османската империя. То остава известно в историята като Цариградски договор. Благодарение на него се разпределят териториите в Тракия и се определя границата между двете държави. Цариградският договор подобрява отношенията между България и Османската империя след края на Междусъюзническата война. След подписването на мирното споразумение, страната ни губи областта около Одрин, но успява да запази част от крайбрежието си на Егейско море. Мирното споразумение между България и Османската империя има решаващо значение за бъдещото развитие на двете държави. В последствие, те дори се превръщат в съюзници по време на Първата световна война.
Предпоставки за споразумението между България и Османската империя възниква в началото на 1913 година. Тогава сключването на Лондонския договор слага край на Балканската война. Това споразумение определя османската граница в Тракия, която се разпростира от Мидия до Енос. След подписването на Лондонския договор, постепенно започва да се заражда нов конфликт на Балканския полуостров. Избухват тежки военни сражения между различни балкански държави. Българската армия е принудена да се бие срещу гърци, сърби и черногорци. Младотурското правителство се възползва от изтощението на българските войски и завзема териториите около Люлебургас, Лозенград и Одрин. Местното българско население е принудено да се изсели, а българската администрация в Западна Тракия трябва да прекрати своята работа и да се оттегли. През лятото на 1913 година цар Фердинанд отправя молба към западноевропейските държави да се намесят във военния конфликт на Балканите и да възстановят мирните отношения между държавите, определени в Лондонския договор. На 10 август 1913 година България подписва Букурещкия договор, с който сключва мир с по-голямата част от държавите на Балканския полуостров. Отношенията с Османската империя остават неизяснени, тъй като османското правителство отказва да изпрати свои представители в Букурещ.
Провъзгласяването на Независима западнотракийска турска република ускорява разрешаването на конфликта между българската и османската държава. Пред заплахата България изцяло да изгуби влиянието си в Западна Тракия, българското правителство приема поканата за двустранни преговори в Цариград. Там българската делегация, която се състои от генерал Михаил Савов, Григор Начович и Андрей Тошев, има за цел да възстанови българското управление в тракийските земи и да прекрати завладяването на други български територии. На 26 август 1913 година започват преговорите с османските представители. След продължителни разговори, на 29 септември 1913 година най-накрая се стига до споразумение. Окончателният вариант на договора гласи, че Източна Тракия остава във владение на Османската империя, а България си връща териториите около Свиленград, Малко Търново и Царево. Българската държава възстановява влиянието си в Западна Тракия, като получава крайбрежие на Егейско море, между реките Марица и Места. В замяна Османската империя запазва териториите около Одрин и Лозенград. Допълнителни клаузи към договора гласят, че османските жители на българска територия могат да получат османско гражданство, а българските бежанци имат право да се върнат по домовете си в Източна Тракия.
Цариградският договор установява добри отношения между България и Османската империя за известен период от време. Благодарение на него двете държави сключват споразумение, което допринася за тяхното икономическо и териториално развитие. Чрез този договор се установява икономическа стабилност в двете страни, която продължава до Първата световна война. Цариградският договор доказва, че може да съществува мир между България и Османската империя.
