Израел е създадена през 1948 г. с резолюция на ООН. Създаването на Израел има дълга предистория, чието начало е в зараждането на ционизма. Две произведения изиграват значителна роля за утвърждаването на ционистката идея - "Рим и Йерусалим" на Мозес Хес и "Еврейската държава – опит за модерно разрешение на еврейския въпрос" на Теодор Херцел.
Основаването на държавата Израел е част от хилядолетната история на евреите. Полулегендарното Давидово царство е първото единно държавно формирование на евреите. Според повечето историци, то е съществувало между 1020 и 930 година преди Христа и е основано, след като еврейските народи в Ерец Израел, преди това обединени в племена от т.нар. Съдии на Израил, образуват съюз. Саул от племето на последния според книгата Битие син на Иаков Венямин става първият цар на държавата (разказано е в Библията, Първа книга на царете). Вторият (или третият, ако се брои Йевостей) цар — Давид, определя за столица Йерусалим и укрепва царството. Към 930 година пр. Хр. обаче то отслабва и се разпада на Израилско и Юдейско царство. Към 720 пр. Хр. Асирия превзема Израил, а Юдея пада под вавилонска власт около 586 г. Така е поставено началото на т.нар. изселване на еврейския народ към Вавилон.
През 538 пр. Хр. цар Кир Велики дава свобода на всички покорени народи и така евреите се завръщат в първоначалните си територии. Впоследствие териториите на днешен Израел попадат под властта на Александър Велики, а впоследствие и на Римската империя. Създават се васални на Рим еврейски полудържави в рамките на провинция Сирия. През 66 сл. Хр. евреите организират въстание, но то е смазано от римляните, а през 70 г. император Тит нарежда Йерусалим и Храмът на Соломон да бъдат разрушени. От този момент нататък римляните започват активни гонения на евреите. Около 617 година византийският император Ираклий официално забранява еврейската религия (която вече е приемана за отделна от християнството). От 636 година сл. Хр. започва арабското нашествие, продължило до 1099 (Първи кръстоносен поход). До 13 век Израел е владян от християните-кръстоносци, но към 13 век те го напускат и мюсюлманите окончателно завладяват тези територии. До 1517 година управляват Мамелюците, а от 1517 до 1917 — Османската империя. До 19 век в Израел почти не са останали евреи — населението е предимно от арабски мюсюлмани и християни, а евреите са под 10%.
Векът на Просвещението довежда до даването на равни права на евреите в Европа, като по-светски настроените от тях впоследствие възприемат и идеите на рационализма, романтизма и национализма. Това явление е известно като Хаскала и довежда до появата на ционисткото движение през 1897 година, целящо създаване на "Еврейски национален дом" (държава). В началото на 20 век се появяват няколко предложения къде да бъде основана еврейската държава. Сериозно обмислян вариант е била т.нар. Британска програма за Уганда, предложена от Британската империя на Теодор Херцл към 1903 г., според която британците са склонни да предоставят част от Източноафриканския протекторат, но тази идея не бива осъществена. Смъртта на Херцл през 1904 г. предизвиква разделение в движението, като се обособяват ционисти (с комунистически или социалистически възгледи) и ортодоксални евреи.
След края на Първата световна война е дадено началото на т.нар. Британски мандат в Палестина, според който териториите на днешните Израел, Йордания и част от днешен Ирак (дотогава провинции на Османската империя) са дадени на Британската империя. Между 1919 г. и 1923 г. в Палестина пристигат 40 000 евреи, предимно от Източна Европа. Заселниците от тази вълна са обучени на селско стопанство и са способни да развиват икономика. Въпреки емиграционната квота, установена от британските власти, към края на този период еврейското население нараства на 90 000 души. Блатата на Израелската долина и долината Хефер са пресушени и земята става годна за селскостопанска дейност. Голяма част от новодошлите хора по тези земи са ционистите-социалисти, противопоставящи се на ортодоксалното еврейство. Създават се първите колективни стопанства (кибуци). Ционистите започват да развиват профсъюзи, поемат контрола над здравеопазването, образованието и икономиката. Британският мандат е прекратен през 1948 година и на 14 май премиерът Давид Бен Гурион обявява независимостта на израелската държава. Тя е призната веднага от САЩ, СССР и много други страни, но не и от съседните арабски държави. В следващите няколко дни близо 700 ливански, 1900 сирийски, 4000 иракски и 2800 египетски войници нападат новата държава, с което е поставено началото на израелско-арабските войни и на съвременния Израелско-арабски конфликт.
Източник: Уикипедия
