Седмият вселенски събор бил свикан в 787 година в гр. Никея, при императрица Ирина (вдовица на император Лъв Хазар) и се състоял от 367 отци.
Съборът бил свикан против иконоборческата ерес, възникнала 60 години преди Събора при гръцкия император Лъв Исаврий, който, желаейки да обърне мюсюлманите в християнската вяра, решил да унищожи почитанието на иконите. Тази ерес продължила и при неговия син Константин Копроним и внук Лъв Хазар.
Съборът осъдил и отхвърлил иконоборческата ерес и постановил в светите храмове редом с изображението на Честния и Животворящ Кръст Господен да се разполагат и свети икони, да се почитат и да им се въздава поклонение, възнасяйки ума и сърцето към изобразените на тях Господ Бог, Божия Майка и Светиите.
След Седмия вселенски събор гонението на светите иконои отново било подновено от следващите три императора: Лъв Арменец, Михаил Балбоа и Теофил и вълнувало около 25 години Църквата.
Почитанието на светите икони било окончателно възстановено и утвърдено на Поместния събор в Константинопол в 872 година, при императрица Теодора.
На този Събор, в знак на благодарност към Господ Бог, дарувал победата на Църквата над иконоборците и всички еретици, бил установен празника Тържество на Православието, който Вселенската Православна Църква празнува и до днес в първия неделен ден от Великия пост.
На днешната неделя светата Църква чествува паметта на светите отци от Седмия вселенски събор.
Тъй като светите отци са едни от най-големите сеячи на словото Божие, и тяхното дело е една благословена за човечеството сеитба, положено е да се чете на сегашната света литургия евангелската Притча за сеяча (Лук. 8:5-15).
Аз ще я предам за ония, които не бяха тука, когато се чете светото евангелие.
Излезе сеяч да сее семе. Едни зърна паднаха край пътя и бяха потъпкани, и птиците небесни ги изкълваха; а други паднаха на камък и, като поникнаха, изсъхнаха, защото нямаха влага; други пък паднаха между тръни; и израстнаха тръните заедно със зърната и ги заглушиха; а други паднаха на добра земя и, като изникнаха, дадоха плод: едно тридесет, друго шестдесет, а трето сто (Марк. 4:8).
Учениците запитали Спасителя: "Какво значи тая Притча?" – и Той им обяснил.
В нея са нарисувани четири категории хора, според тяхното отношение към словото Божие, и е разкрита причината: защо словото Божие понякога не принася плод.
Сеячът в Притчата е Сам Господ Иисус Христос. Семето е словото Божие. Почвата – това са човешките сърца.
Сърцето на някои е "път", по който са минавали и минават обикновено грехове и пороци. Вследствие на това то е станало "отъпкана почва". Семената на словото Божие падат в него, но остават на повърхността. "Дохожда дяволът и грабва семето. Такива хора слушат словото на Царството Божие и не го разбират; невъзприемчиви са, сърцата им са "чужда земя".
Сърцата на други, вследствие грехове, са станали колебливи, непостоянни, безволеви и приличат на "каменисто място". Наистина, на каменисто място все още може да има малко пръст, та семената да поникнат. Ала това не е утешително: нямат влага! Ние знаем края: хората с такова сърце "кога чуят словото, с радост го приемат", но те "временно вярват, а във време на изкушение отстъпват; непостоянни са кога настане скръб или гонение заради словото, тоз час се съблазняват" (Марк. 4:17), не са твърди и устойчиви.
Сърцата на трети са горе-долу сгодна, но заета "от тръни" почва. Това са хората, които "в живота си се задавят от грижи, богатство и светски наслади". Такива хора слушат словото, но то пада сред тръни, които "заглушават словото, и то бива безплодно" (Мар. 4:18). Тези са людете, които, противно на казаното в Евангелието, искат да слугуват на двама господари: на Бога и на Мамона.
Но има и сърца, които са "добра почва". Това са чистите, правите, кротките, смирените, пълните с добро съкровище сърца!... Човеците с такива сърца слушат словото и го разбират, приемат го, пазят го и принасят плод с търпение: "един дава плод сто, друг шейсет, а друг трийсет" (Мат. 13:23; Мар. 4:20).
Добрата жетва зависи от сеяча, семето и почвата. Бог е сеячът; Божието слово е семето; нашите сърца са почвата. По-добър, по-опитен сеяч от Бога няма; по-здраво и качествено по-хубаво семе от словото Божие също няма. Ако в живота ни има неуспех, безплодие, "глад", пустота, вината е у нас, защото сърцата ни са земя пуста, изсъхнала и безводна (Пс.62:2)!
И днес Бог сее. Ще сее и утре. Ще сее до свършека на света. Сее и ще сее щедро, обилно и непрестанно. Сее и ще сее чрез стотици хиляди пастири, проповедници и учители! ...
Когато зазвъни камбаната или забие клепалото, Бог зове в храма Своите чада, за да посее там в сърцата им, чрез свещенослужителите, Своето слово.
Братя и сестри, посещавайте църковните служби, слушайте църковни поучения, но всеки трябва да се потруди преди всичко за сърцето си: да го направи добра почва, да го разорава, да го чисти от " камъни" и "тръни" (тоест от греховни зародиши и израстъци), да го напоява с чистото и святото. Само на така подготвена почва падналите семена на словото, при съдействието на Божията благодат, поникват, израстват и дават добър плод: едно сто, друго шейсет, и друго трийсет.
Светите отци, чиято памет чествуваме днес, са били не само големи и неуморни сеячи на словото Божие, но и изпълнители на словото. Техните сърца са били "добра почва", на която това слово е пониквало, расло и принасяло най-обилен добър плод.
Да бъдем като Отците – това ще бъде най-добрата почит, която можем да им поднесем и отдадем!
