Гората и дърветата
Alzatea verticillata
– Дърветата са главозамайващи – тъкмо казваше Майлс
Силман. – Те са много красиви. Вярно е, че за да им се възхитиш, е нужно малко повече усилие. Влизаш в една гора и първото, което си казваш, е „я какво голямо дърво“ или „о, ей на това му се вика високо дърво“, но когато започнеш да мислиш за историята на живота им, за всичко, което е нужно, за да достигне дървото до това място, историята се заплита. Малко като виното е – когато започнеш да го разбираш, то става още по-интригуващо!
Намирахме се в Източно Перу, в началото на Андите, на върха на четири хиляди метра висока планина, където всъщност нямаше дървета – само шубраци и, малко не намясто, дузина крави, които ни гледаха подозрително. Слънцето залязваше и с него се снижаваше и температурата, но, обгърната в оранжевото зарево на вечерта, гледката беше изумителна. На изток се точеше панделката на река Алто Мадре де Диос, която се влива в река Бени, която пък се влива в река Мадейра и в крайна сметка стига до Амазонка. Пред нас се простираше националният парк „Ману“, една от горещите точки на световното видово разнообразие.
– Пред себе си виждаш по един от всеки девет вида птици на планетата – каза ми Силман. – Тук, само на наша територия, имаме над хиляда вида дървета.
Заедно с него и няколко негови докторанти от Перу току-що бяхме пристигнали на върха на планината, след като потеглихме сутринта от град Куско. Измервано в птичи полет, изминатото от нас разстояние се равняваше само на около стотина километра, но пътуването ни беше отнело цял ден шофиране из серпантините на черните пътища. Пътят се виеше покрай селца, изградени от глинени тухли, ниви, кацнали под невъзможни ъгли, и жени с яркоцветни поли и кафяви филцови шапки, които носеха бебета в слингове на гърбовете си. В най-големия град спряхме за обяд и си купихме провизии за четиридневна екскурзия пеша. Те включваха хляб и сирене и листа от кола, колкото да напълнят пазарска торба – Силман ги купи за еквивалента на два долара.
Застанал на планинския връх, Силман ми каза, че пътеката, по която щяхме да тръгнем следващата сутрин, често се използва от търговци на кока, които я изкачват в обратна посока. Тези кокалерос носеха листата от долината, където ги отглеждаха, в селищата от високите Анди от рода на онези, които току-що бяхме подминали, и пътеката се използваше за тази цел още от дните на конкистадорите.
Силман, който преподава в университета в Уейк Форест, се нарича горски еколог, макар че реалната му титла е тропически или обществен еколог, или биолог консерватор. Той е положил основите на теорията си, размишлявайки върху това как се създават горските съобщества и дали те остават стабилни в течение на много време. Това го довело до разглеждане на начините, по които се е променял климатът в тропиците в миналото, откъдето било съвсем естествено да достигне до възгледи как ще изглеждат тези промени в бъдещето. Наученото го вдъхновило да отдели поредица дървесни парцели, които сега щяхме да посетим. Всеки от парцелите на Силман, те са общо седемнадесет, се намира на различна височина, оттам е изложен и на различна средна годишна температура. В мегаразнообразния свят на „Ману“ това означава, че всеки парцел представя разрез на фундаментално различно горско общество.
В популярните представи глобалното затопляне се смята най-вече за заплаха за студенолюбивите видове и тази идея си има добри основания. Докато светът се затопля, полюсите ще бъдат преобразени. В Арктика ледената покривка заема само половината от областта, която е обхващала преди тридесет години, а след още тридесет най-вероятно ще е напълно изчезнала. Очевидно всички животни, които зависят от леда, като пръстенчатите тюлени или полярните мечки например, ще бъдат засегнати силно от стопяването му.
Откъс от "Шестото измиране", Елизабет Колбърт
