Вкъщи всичко си е почти както го оставих преди седем дни. Полека покафеняваща по ъглите пачка сметки подпира един от краката на кухненската маса. Кофата за боклук прелива, кухненската мивка – също, а Пинки не си е чистил машината за хляб от последния път, когато я е ползвал. Надничам в хладилника и намирам омекнало пакетче чай и кутия с мляко, което ще е годно още около ден, преди да започне да се бори за право на глас, така че си правя чаша чай и сядам на масата да играя тетрис на палмтопа си. Цветните блокчета валят като снежинки в ума ми и за малко се разсейвам. Но реалността не спира да ми се меси: в куфара ми се кипри насъбрано от седмица пране, пак такава купчина кибичи и в стаята ми и докато Пинки и Брейнс са на работа, трябва да се добера до пералнята и сушилнята. (Ако приемем, че вътре няма да намеря поредния мъртъв хамстер.)
Щателно обръщам гръб на сметките, ставам и завличам куфара си на горния етаж. Стаята ми е горе-долу каквато съм я оставил, и внезапно осъзнавам, че мразя да живея по този начин – мразя мебелите втора ръка, проектирани от извънземни от планета Хазяин, мразя да деля личното си пространство с двама хиперинтелигентни сноби с поведенчески проблеми и експлозивни хобита, мразя мебелните ми вероятности да са замразени от личната ми клетва за бедност – подписа на моята служебна карта за Пералнята. Завличам куфара в стаята си през мъгла от умора и леко отчаяние, след това го отварям и започвам да сортирам всичко на купчини на пода.
Нещо изшавва зад мен.
Завъртам се толкова бързо, че за малко да левитирам, и вече ровя за маймунската лапичка, която обаче липсва – е, след това се включва механизмът на разпознаване и успявам да си поема отново дъх.
– Стресна ме! Какво правиш тук?
От Марѝ се вижда само темето. Примигва сънено срещу мен.
– На какво ти прилича?
Обмислям внимателно следващата си реплика:
– Спиш в леглото ми?
Тя придърпва надолу завивката, достатъчно за да се прозее. На здрачната светлина, процеждаща се през новите ми завеси, устата ѝ изглежда розовато-сива.
– Аха. Чух, че се връщаш днес, така че, ммм, си взех болничен. Исках да те видя.
Сядам отстрани на леглото. Косата на Марѝ е безлично кафява, с руси оттенъци, които тя обновява всяка седмица; подстригана е на къси, рошави кичури, които се увиват около пръстите ми, когато прокарвам ръка по главата ѝ.
– Наистина ли?
– Да, наистина... – гола ръка се подава от чаршафите, увива се около кръста ми и ме придърпва надолу. – Липсваше ми. Ела тук!
Каня се да си подредя мръсните дрехи на купчини за пералнята, но вместо това дрехите ми свършват на купчина на средата на пода, а аз – на купчина под Марѝ, която е гола под завивката и явно възнамерява да ме пусне за добре дошъл през гореща програма, макар и без изплакване и сушене.
– Откъде накъде... – опитвам се да питам, когато ме сграбчва за главата и притиска устата ми към едно щедро оразмерено зърно.
Схващам посланието и млъквам. Марѝ е в настроение и това е може би единствената ситуация, в която връзката ни функционира гладко. Освен това е минала повече от седмица от последния път, когато съм я виждал, и устройването на подобна засада е най-хубавото нещо, което ми се е случвало от известно време.
Около час по-късно, изчукани и напълно скапани – да не споменавам и потни, – лежим на възел на леглото (завивката явно е решила да се присъедини към купчината за пране) и Марѝ издава с гърлото си мъркащи звуци като котка.
– Каква е причината за това? – питам.
– Имах нужда от теб – казва тя с онзи невинен егоизъм, на който котките могат да завидят, и ме сграбчва за гърба. – Ммм. Хммм. Имах лоша седмица.
– Лоша седмица ли? – упражнявам се да съм добър слушател, понеже отварянето на устата обикновено ми докарва неприятностите с половинката.
– Първо в офиса беше пълен хаос – Ерик е болен и изтърва топката със случай, с който се занимаваше, а парчетата трябваше да ги събирам аз. Накрая се наложи да работя последователно три нощи. След това имаше парти при Джуди. Тя ме напи и ме запозна с някакъв свой приятел. Той се оказа истинско лайно, но само след...
Претъркулвам се настрани. Чувам се да казвам:
– Наистина ми се ще да спреш да го правиш.
– Кое? – поглежда ме Марѝ наранена.
Въздишам.
– Няма значение...
Това, което се опитвам да кажа, е „шибането няма значение“. Внезапно се чувствам ужасно мръсен. Сядам и казвам:
– Отивам да си взема душ.
– Боб!
– Няма значение – ставам, грабвам една мръсна хавлия от купчината на пода и се упътвам към банята, за да измия Марѝ от себе си.
Тази девойка има проблем – проблемът ѝ съм аз. Просто трябва да ѝ кажа да се разкара и да пукне, да отрежа всички връзки, да откажа да говоря с нея – но тя е добра компания, когато сме в дружески отношения и в леглото успява да свири на мен като на пиано, а и може да ми се пъхне право под кожата и да ме накара да се чувствам около пет и половина инча голям. Моят проблем е, че тя иска да ме замени за Нов приятел модел 2.0 – такъв с бърза кола, златен ролекс и перспективи. (Изкривеното чувство за хумор и добре платената длъжност в Пералнята са само бонуси.) Тя постоянно е в рикошет – или хвърчи към мен, или от мен (невинаги мога да отгатна кое от двете) – и междувременно ме използва така, както котката използва драскалка. Партито при Джуди например: Джуди е малоумна мениджърка функционер и сводничка приятелка, която някак си винаги задължително се извърта и ме кара да се чувствам като мръсно малко учениче, макар че е твърде любезна да спомене каквото и да е. Затова, когато Марѝ се препъне с някой супермазен търговец, когото е срещнала чрез Джуди и той я изхвърли от леглото си на следващата сутрин, от мен се очаква да се навъртам наоколо като чукалце за приятелска утеха.
Моят проблем е, че Марѝ явно не оценява колко мразя да съм кошче за душевни отпадъци. Ако се опитам да го направя на проблем, тя ще ме обвини, че ревнувам, и накрая ще се чувствам смътно виновен. Ако не го направя на голям проблем, ще продължи да ме ползва като един вид изтривалка. Пък и кой знае? Може просто да съм параноичен и тя да не търси г-н Нов приятел. (Аха, и току-що над „Хийтроу“ е забелязано ято диви прасета с по едно двигателче под всяко крило.)
Все още не ми се е налагало да гоня непознати от леглото си, но при условие, че Марѝ е наоколо, не спирам да се чудя кога ли ще се стигне дотам. Най-лошото в цялата работа е, че не искам да отсичам нещата от корен – предпочитам да престане да ми играе игрички, а не да спре да се среща с мен. Може би е самоизмама, но смятам, че можем да оправим отношенията си. Може би.
Откъс от "Архиви на злото", Чарлс Строс
