Нермин Йълдъръм е родена през 1980 г. в Бурса. Завършва Факултета по комуникации и журналистика в Анадолския университет. След дипломирането си работи като журналист, редактор и водеща на рубрики в различни вестници и списания. От 2010 г. живее между Истанбул и Барселона. Издава четири романа между 2011 и 2015 г., както и много разкази в различни антологии. Превеждана е на сръбски, френски, китайски и български език. В четвъртия си роман, „Уроци за забрава" (2016, РИВА ЕООД), с ирония и сарказъм авторката представя усилията на съвременна млада жена да преодолее разочарованието и несподеленото си любовно увлечение и търсенето на ново начало и истинско удовлетворение. Нермин Йълдъръм бе специален гост на Софийски международен литературен фестивал и обсъди важните въпроси на днешното общество в интервю за Actualno.com.
Как се появи желанието Ви да пишете?
Бях много затворено дете и четях много книги. Нямах много истински приятелчета деца. Моите приятели бяха героите от детските книжки и бях убедена, че те са мои приятели. Наистина вярвах в това. Един ден установих, че мога да си създам приятелчета и така започнах да пиша разказчета, и после цял живот продължих да пиша.
Докато човек чете „Уроци за забрава" има чувството, че героите понякога са "с единия крак" във фантазиите си и не винаги в реалния живот.
Реалният свят е нещо, което може да ни подлуди. Просто ще полудеем ако живеем само в реалния свят. Да фантазираш е свързано с това да мечтаеш и това е нещо, което те зарежда. Но ако изцяло живееш в своята фантазия означава да прекъснеш връзката си с реалния свят, а като знаем какви са събитията сега, смятам, че имаме отговорност да останем в него. Освен това реалностите от този център за заличаването на миналото са една метафора на реалностите от истинския живот. Напр. една жена иска да се избави от любовната мъка и затова отива в Центъра за заличаване на миналото. Нашият модерен свят и живот ни предлага много модерни неща, които точно като този център ни обещават едно безкрайно щастие. И тук въпросът е какво е щастието и дали може да бъде купено. Смятам, че щастието е болестта на нашия век. Нещо, което човек иска да притежава и в стремежа си да го притежава се поболява. Щастието може да съществува само заедно с нещастието. Не може да си го представим отделно и самостоятелно. Смятам, че щастието е нещо скообразно, някакъв скок, защото ако постоянно живеехме в състояние на щастие ние нямаше да знаем, че сме щастливи. Не мога да кажа какво е щастието, защото е различно и индивидуално за всеки човек, но мога да кажа какво не е. Щастието не е нещата, които купуваме с парите, които сме спечелили, прекарвайки най-хубавите години от живота си в работа. Смятам, че няма никаква връзка с парите.
Все повече се пише и говори за отношенията между хората. Дали защото имаме повече достъп до информация или имаме по-голяма нужда да ги анализираме?
С промяната на начина на комуникация между хората се променя и смисъла и същността на комуникацията. След като тя започна да се осъществява най-вече сред мобилните телефони, Facebook, Twitter и други социални медии, се получи така, че приближавайки се един към друг ние се отдалечихме. Получава се така, че седим на една маса и вместо да си говорим, ние сме се вторачили в телефоните си, и вместо да ви кажа колко са ви хубави миглите ние предпочитаме да гледаме телефоните си и да лайкваме снимките на един друг. И за това да – има повишена нужда да анализираме отношенията помежду си, дори има нужда да ги сринем и да ги изградим отначало, защото в момента отношенията, комуникацията между хората не прилича много на истинска връзка между тях. Приятелствата, дори любовта е нещо, което е изпразнено от съдържание и вътрешността му е запълнена от различни визуални материали. Стига се до там, че ако двойките не сложат една снимка, отразяваща тяхното щастие във Facebook, те самите не са убедени, че са щастливи. Колкото повече имаме нужда от одобрението на останалите, толкова повече започваме да се отвращаваме от тях. Имаме един нездрав начин на комуникация помежду си.
Какво е решението за това?
В днешно време ни се предлагат готови храни полуфабрикати, дори бебешките храни, които ни се предлагат с посланието ако си модерен – ще го вземеш, защото това са символите на модерния живот. По същия начин изоставихме китните си едноетажни къщи и се втурнахме към апартаментите и жилищата, които са много по-„cool“. Сега се стигна до една такава точка на насищане, че богатите вече се отказват от тези неща, смятани за толкова готини и дават много пари, за да се върнат към стария, истински начин на живот на село и ако може съвсем изолирани. И изведнъж сякаш осъзнахме, че тези готови храни са канцерогенни и започнахме да ходим в магазина, за да си купуваме био и да даваме пет пъти повече пари, за да вземем нещо, което прилича на ястията, които е правила баба ни. Разбрахме, че някои неща са лъжа и продължаваме да го осъзнаваме. Същото се случва и с връзките между хората. Ние зарязахме приятелите си и започнахме да ходим при психолози. Аз не съм против психологията, като наука, но съм против това хората да се отказват от приятелствата помежду си. Във Facebook всички се усмихват и са щастливи, но това не е истинския живот, не е истинското положение на нещата. Ако някой ден се снимаме, докато плачем и вместо да публикуваме снимки колко сме щастливи просто затворим Facebook и почукаме на вратата на най-добрия си приятел и потърсим утеха при него, това е изхода от ситуацията...
Вярвате ли, че действително имаме нужда от грешките и от раните си и именно благодарение на тях израстваме и се развиваме?
Това, което наричаме опит са всичките ни грешки взети заедно. Бих искала да съзряваме без да понасям страдание, но очевидно не съм толкова гениална и се налага да преживея някои неща. В турския има една поговорка – колкото и съвети да ти дава някой, няма да разбереш това, което разбереш ако лично го преживееш. Ако младите имаха опита на възрастните въобще нямаше да остаряват и щях да си умират щастливи. Когато отмине известно време човек се научава да бъде благодарен дори за лошите неща, които са му се случили в живота. Във всяко нещо има някакъв замисъл и полза. Когато бъдете изоставена от някой мъж, който много сте обичала – може би тази раздяла е повод да срещна друг мъж, когото ще обичам повече.
Лоша шега ли изигра феминизма на жените?
Лоша шега, която изиграха мъжете на жените, обаче! Дори да се налага да работим двойно повече - работата, която извършваме извън дома ни дава свобода. Ако се огледаме ще видим, че навсякъде на ръководни позиции стоят мъже. Мъжете разпределят парите. Силата и парите са в техни ръце и дори когато една жена работи не може да бъде толкова силна икономически, колкото мъжете. Когато разсъждаваме за мъжете, мъжествеността не е само в сексуалния смисъл, а мъжа смята, че силата е в него. Но ще имат да вземат! Ние също ще им погодим страхотни лоши шеги!
Вярвате ли, че на света има място за всички и един ден границите ще паднат?
Преди не е имало граници, т.е. не следва и да ги има. Мисля, че хората имат една странна болест – те искат да назовават, определят и ограничават пространството и да дават място на всяко нещо. Човешката раса е най-лошото бедствие сполетявало някога планетата. На Земята има достатъчно място, вода, въздух, почва, земя, за хората, за мъжете, за жените, за насекомите, за животните. За всички има място! И ако започнем да споделяме, като например извадим портокал от джоба си и разделим и го дадем на ближния си, и ако си спомним, че платното, с което завиват мъртвеца в исляма няма джоб… Ако се откажем да захлопваме вратите пред лицето на хората, които са бежанци, които бягат от войни, казвайки: „Това е наша територия.“ Ако не забравяме, че едни ден ние може да бъдем в същото положение. Да, тогава ще има място за всички на земята!
Как виждате бъдещето на Турция?
Бих искала да е по-добро от настоящето ѝ. По нашите географски ширини винаги е било трудно да се живее. Превратите са нещо, което се е случвало средно на 20 години в страната ни. Преживявали сме икономически трудности, имало е репресии върху свободата на мислене, изразяване. Това са неща, които са се случвали поколения назад. Всичко това е преживяно. Мисля, че ще преживеем и това.
Какво мечтаете да напишете?
В момента работя върху нещо, което се надявам да завърша до няколко месеца. Не мога да си представя човека отделно от мястото, от географските ширини, от времето, в което той живее. И мисля, че ако близо до вас се разхождат боси сирийчета, мисля, че тогава и в най-топлите и най-скъпите обувки краката ви ще мръзнат. И въпреки, че пиша истории, които на пръв поглед изглеждат индивидуални, психологията на моите герои е винаги тясно свързана с психологията на обществото, в което живеят. Т.е. продължавам да пиша историята на нашата планета, за която ние правим всичко възможно да довършим. Използвам случая да благодаря на планетата, че продължава да се върти.
Интервю на Евгения Гигова
